Ако в България избухне гражданска война, то тя няма да е етническа, а музикална. Въпросът на въпросите в западната култура е зададен от Гьоте в драмата му „Фауст“. Гретхен пита: „А сега кажи какво мислиш за религията?“

Фауст е уплашен и объркан, защото ако отговори искрено и признае, че е продал душата си на Мефистофел, ще загуби Гретхен. „Въпросът на Гретхен“ е станал термин, за директен въпрос, на който няма как да не отговориш искрено и той ще разкрие всичко за същността на запитания.

И ако при Фауст истинската му същност може да се разбере от отношението към религията (и сделката му с дявола), то в днешна България е достатъчно да попиташ: „Слушаш ли чалга?“ А още по-конкретно: „Знаеш ли текста на „Луда за тебе“?

Отговорът ти може да разкрие всичко за теб – откъде си, умен ли си, образован ли си, комплексиран ли си, ориенталец ли си или прозападен, патриот ли си или патриотар, искрен ли си или лицемер, дори дали си ваксиниран и какво мислиш за Путин. Това в кръга на шегата, разбира се. Но не съвсем, не съвсем.

След благотворителния тенис мач между Джокович и Григор Димитров в София вчера Джокович поиска от диджея в залата да пусне хит от 90-те години на Камелия. „Луда по тебе“ е „заемка“ от Лепа Брена, която от своя страна пък я е „заела“ от гръцки фолкхит. Диджеят обаче му отказал. Той е известен музикант, който не пуска по правило попфолк.

И започна гражданската музикална война у нас.

Кой е прав в случая – гостът, който иска да му се изпълни желание, на което у нас не се гледа еднозначно с добро отношение? Или домакинът, който е подбрал музиката за шоуто според вкуса и публиката си, а чалгата я е оставил за чалготеката?

Разбира се, имаше голямо ритуално късане на ризи как сме се изложили пред чужденците и също толкова ритуално късане на ризи как все пак сме устояли на звездната простащина и не сме изпълнили всяко странно желание на госта.

В крайна сметка войната с чалгата у нас бележи целият преход. Тя означава повече от вкус и предпочитания – тя е и мироглед, и ориентир, и поглед към света. Или поне беше. Поколението Z не се отнася така кръвожадно към музикалните предпочитания на другите и е всеядно. От диджей Бобо до диджей Дамян – всичко може да ги забавлява.

Но пък тенис у нас гледат по-скоро хора от предните поколения, които смятат чалгата за недопустим компромис.

Няма да се ангажирам с присъда кой е прав и кой крив в този спор. Той обаче ме наведе на съвсем други асоциации, които са чисто лични, разбира се.

Има две неща, които като бях дете в НРБ, не съм и сънувала, че ще ми се случат. Едното е да отида в Будапеща като възрастен човек и да ми е жал за унгарците. За първи път бях там на 11 и чувството беше все едно са ме изстреляли на друга планета. Невероятно. Шарено. Светло. Лъскаво. Друг свят. 30 години по-късно пак там, не можех да повярвам, че аз, като българка, мога да съжалявам унгарците. Вместо да са наред с Естония, Латвия или Словения, те са се наредили далеч на опашката зад нас.

Същото може да се каже и за сърбите и конкетната случка с Джокович. Едно време те ядяха шоколадови яйца, а ние не, което за хора под 12 години си беше истинска пазарна драма. Гледахме ги като пътеводна светлина, те бяха хората, които могат да се опънат на Москва и да живеят сравнително добре и свободно. А днес - хем са бедни, хем драпат усилено да са назад и встрани от всичко нормално, че даже се гордеят с това. Да не говорим, че имат друго отношение към турбофолка и явно не се срамуват толкова от ориенталщината на Балканите, изключително подозрителни са към всичко европейско и звездите им често се държат на световната сцена меко казано странно. Като започнем от подкрепата за военни престъпници и приключим до ваксините или турбофолка.

Между другото, има пряка връзка между кича и национализма – в изследване на холандския културовед и журналист Мерлин Схоненбуум тя е ясно проследена. Там, където кичът се свързва с националната сантименталност, почвата е подготвена за националистични експерименти, като най-трагичен пример за това са германците от времената на двете световни войни.

А може да добавим и сърбите с техните катастрофални междусъседски войни.

В крайна сметка никога през 90-те не бих си и помислила, че един ден България и Румъния ще са отпрашили далеч напред пред някогашната Югославия. Вероятно не малко от вас си спомнят годините, в които македонците бяха най-любимите туристи заради „дойче марките“, които носеха със себе си, а сърбите даже не ни поглеждаха и ходеха на море на Палма де Майорка. Сега не само не гледаме на сърбите като на по-напреднал съсед, а дори и с унгарците вместо да се сравняваме като едно време, се предупреждаваме едни други да внимаваме „да не стане като с Унгария“.

Колкото и да не е популярно, българите имат всички основания да имат високо самочувствие. Тежкият безкраен преход не е съвсем за нищо. България никога не е била по-богата, никога не е била по-близо до Европа и българите никога не са били по-свободни, отколкото днес и сега. И всичко това не е подарено, а изработено стъпка по стъпка с цената на много лишения, грешки, падания, ставания и труд. Каквото и да говорим за нас самите, ние единствени на Балканите успяхме да излезем от социализма (доколкото сме излезли) без война. Не се избихме помежду си и не нападнахме никого край нас. Грешките, които направихме и правим, бяха и са за наша сметка. Даже сме го докарали до там да сме наясно къде му е мястото на чалгата и къде не е, и това правило да удържа победа. Всички могат да се забавляват както искат, нищо не е забранено, просто е въпрос на възпитание и култура къде какво се прави. Няма никакъв проблем да не позволиш на госта си да заколи прасе на тенискорта, например. И после да го заведеш да си изпълни желанието на точното място. Не е срамно да държиш на културата и правилата си. С което не искам да кажа, че сме станали пусти виенци и слушаме само валс, но ако ще издигаме чалга хит в неофициален химн, то напълно заслужаваме той да не е краден от сърбите, а да си е наш. Така че другия път Ноле да подаде тон не за хит на Лепа Брена, а за “Бяла роза“! Иначе току-виж и ние като сърбите тръгнем на нож едни срещу други.*

*За най-обидчивите – последните две изречения са шега, а самият текст е лично мнение и не задължава никого да се съгласи. Още едно много хубаво постижение на последните ни 30 години работа.