"Не знам дали всяка жена иска да е блондинка, но със сигурност до една се мислите за царици" (ОТКЪС)

Преди почти десет години Марин Трошанов плени почитателите на мрачните загадки и ужасите с първия си самостоятелен роман „ЛАМЯ“ ЕООД“, който разпери криле и прерасна във вълнуваща трилогия.

Сега, вече доказан майстор на фантазното и с няколко награди зад гърба си, писателят ни поднася изумителната си първа поредица в чисто ново редактирано и допълнено издание с твърди корици.

Обновената „ЛАМЯ“ ЕООД“ съдържа актуализираните три части на историята, както и непубликувания до този момент разказ в същата вселена – „Нощем горите живеят“. А душеядите и чудатите твари от сюжета оживяват в над 30 графични илюстрации, някои от които непоказвани досега. Техен създател отново е художникът на оригиналното издание Веселин Чакъров.

Градското фентъзи и смразяващият хорър срещат българския фолклор и романтиката в тази шеметна сага с размаха на „Общежитие за чудовища“ и „Софийски магьосници“. От брега на морето, през тъмните улички на столицата, до мистичните дебри на Родопите, Марин Трошанов отвежда читателя на опасно приключение с вълнуващи мистерии и зли сили, спотайващи се в сенките.

Бургас, 1999 г.

Между Станимир и Мая цъфти очарователна младежка любов. Един ден обаче момичето сякаш потъва вдън земя. Докато всички приемат, че то е станало жертва на убиец, единствено Станимир е твърдо убеден, че зад изчезването на Мая стои нещо много по-ужасяващо.

Дали трагедията има общо с демоничната фигура, която Мая вижда в кошмарите си, преди да се изпари?

София, 2015 г.

Станимир все още не се е отказал да търси любимата си и вярва, че нечисти сили стоят зад мистерията. Прекарал десетилетие в проучвания на свръхестествени случаи, мъжът вече е „ловец на аномалии и мистериозни явления“ в своята детективска агенция „ЛАМЯ“ ЕООД.

Увлечен във водовъртеж от нови ужасяващи събития, той е готов на всичко, за да разкрие загадката. А по време на разследванията си ще открие, че злодеите, разхождащи се сред обикновените хора, са не по-малко опасни от страшилищата от недрата на самия пъкъл.

Смесвайки най-вълнуващото от фантастиката с най-страшното от света на ужасите, Марин Трошанов дръзко предизвиква читателя с многожанров пъзел от мистерии.

С жив език и напрегната динамика, „ЛАМЯ“ ЕООД“ не е просто книга за разярени чудовища и призраци, жадни за разплата. Тя е история за искрицата надежда, която оцелява и в най-мрачната нощ, както и за любовта като най-големия антидот срещу злото.

Марин Трошанов е автор на поредицата „Роботът Чапек“, „Еми и Крадецът на сенки“, „Чудният нов свят“, „Сказание за Карина и Габриел“, както и на редица разкази, сценарии за комикси и статии. Носител на престижни отличия, сред които национални награди „Перото“ (2019 г.) и „Константин Константинов“ (2020 г. и 2022 г.). Мениджър в „DXC Technology“ и член на борда на AIBEST – най-голямата организация на IT сектора в България. Един от водещите млади бизнес лидери у нас.

* * *

Из „ЛАМЯ“ ЕООД“ от Марин Трошанов

Пролог I

Бургас, 1999 г.

– Миро, взех ти подарък – обяви Мая. Зелените ѝ очи се засмяха. – Е, не е нещо особено.

– Ще се престоря, че ми е харесало – подкачи я Станимир.

Тя постави в разтворената му длан шуплесто жълтеникаво камъ­че, изпъстрено с тъмни точици.

– От Тевното езеро е – поясни момичето.

– Откъде?

– Тевното езеро – повтори Мая. – В Пирин. Там ходихме уикен­да. С мама и тате. Чичо ни закара. Много е красиво. Много, много.

– Просто някакво езеро – сви рамене Миро. – И то на другия край на България.

– Толкова си глупав – укори го Мая, но после се усмихна и бързо го млясна по бузата. – Ще те заведа някой ден. Знаеш ли, че за него има легенда?

– Откъде да знам?

– Слушай сега! Езерото било вълшебно. Някога една девойка отишла до брега, напръскала очите си и те станали сини…

– Че какви са били по-рано? – запита Миро.

– Нямам идея – разсмя се Мая и го побутна. – Не ме разсейвай!

Накани се да продължи, поколеба се за миг, изкикоти се. Уви ръце около врата на приятеля си и го цунка по шията. Най-сетне на­мери думите и продължи:

– После момичето се върнало по залез и потопило косите си в бистрите води…

– И какво?

– И те станали златни.

– Чудо голямо.

– Я млъквай! Девойката се възгордяла от красотата си. Забравила да благодари. Поискала да стане царица. И езерото толкова се огорчи­ло, че потъмняло.

– Това е най-тъпата легенда, която съм чувал.

– Ти си тъп.

– Не знам дали всяка жена иска да е блондинка, но със сигурност до една се мислите за царици – каза Миро. – Ти също, нали така?

– Аз съм принцеса – отвърна Мая. – Хайде, робе! Не се мотай! Откога ли е почнал купонът? Катя ще ми се сърди, ако закъснея.

Улови ръката му и го дръпна да се изправи. Носеше цветна хар­тиена торбичка с подарък за рожденичката – дантелени гащички, кои­то уж били италиански, и пиратски диск с дебютния албум на Бритни Спиърс.

Поеха на път. Вятърът рошеше лешниковата коса на високото слабо момче. Очите му напомняха за сивотата на облаците, пълзящи над главите им. Косъмчетата на Миро настръхнаха от хладните пори­ви и той закопча тънкото си памучно яке. Умът му се понесе по-далеч и от гларусите, които се рееха като хвърчила в блудкавото небе. Тряб­ваше да се погрижи за толкова много неща – изпити, квартира, пари и разбира се – Мая. Накрая мислите все го връщаха към слабичкото мо­миче, което крачеше до него, вкопчило тънките си пръстчета в ръката му. Ноктите ѝ се впиваха в дланта му и така Станимир усещаше, че тя е тук… до него.

Бяха заедно от две години и половина. Ученическа любов, плам­нала с изгрев на плажа. Слънцето и морето бяха свидетели на първата им целувка, докато се гушеха на самотен спасителен пост, а телата им тръпнеха под гальовните пръсти на сутрешния бриз. В косите на Мая бяха полепнали песъчинки. На лятната ѝ рокля съхнеше петно от ментов сладолед. Наивна, жарка и несъкрушима любов. С обещания за вечност. Защото младостта разтягаше всеки миг като конците на захарен памук. Светът се разгръщаше бавно пред очите им, а животът тепърва предстоеше. И всичко бе възможно.

Станимир не познаваше почти никого. Партито бе започнало рано следобед, защото не можело да продължи до твърде късно. Катя обясни на Мая, че ако нощем вдигат шум, съседите звънели в полици­ята и създавали страхотни проблеми.

Миро се настани на ниска тапицирана табуретка в ъгъла на го­лямата холна маса. Зад гърба му се извисяваше масивна секция. По рафтовете ѝ прашасваха томове на Вазов, Стендал, Балзак и Харди, сред които чинно стърчеше по някой партизански роман. Сякаш цели десетилетия никой не бе разгръщал избелелите от слънцето корици. Ако не друго, секцията вършеше добра работа като облегалка. Миро си наля водка в една от въргалящите се по масата пластмасови чашки. Сипа обилно разреден червен сок в друга – удавен в чешмяната вода химичен вкус на череша. Пиеше на щедри глътки – предимно от скука, а не защото му доставяше удоволствие. Току поглеждаше към Мая. Тя седеше с приятелките си на оранжев диван до отсрещната стена. Момичетата разглеждаха подаръците на Катя, пийваха вино, закачаха се и от време на време се кикотеха.

Миро неволно се заслуша в разговорите около себе си. Ставаше дума за нечий „широкоскроен“ баща, който щял да подари последен модел BMW седмица на отрочето си, ако го приемели да следва право в Софийския. Атлетично момче с бял потник, стилизиран гарван, та­туиран на лявото рамо, и хубаво, но опорочено от няколко разранени пъпки лице споделяше програма за фитнес, докато бавно изпускаше кравайчета цигарен дим. Кривонос дългуч, навлечен с вмирисан пу­ловер, разказваше за бой с ножове пред входа на някаква дискотека. Миро се заслуша как на нечий братовчед, който се смятал за голяма работа, му отрязали ухото и една улична котка избягала с него.

От съседната стая се появи огромно момче, облечено в черно ко­жено яке. Бе толкова високо и едро, че Станимир се зачуди как е мина­ло през вратата. Лекото му залитане подсказваше, че може да е пияно или дрогирано. Новодошлият изгони върлинестия с щръкналия нос от дивана, отпусна се тежко на освободеното място и разпореди да му бъде донесено питие. Когато онзи се опита да протестира, едрият със завидна за ръста си бързина го ритна в крака и го сгълча. Вместо да падне като прекършена вейка, дългучът някак се задържа, примига озадачено, след което махна с ръка, ухили се угоднически и се помък-на с куцане към хладилника, за да обслужи насилника с водка и лед.

– Кой е едрогабаритният? – прошепна някой на масата.

– Е, не го ли знаете? – отвърна „потника“. – Казва се Борис. Баща му държи две заведения в Поморие. Ходи във фитнеса до нас. Пича­га е, ама прекалява с анаболите. Някой път като си изпусне нервите, прави големи простотии.

– Батка – ентусиазирано поде трети, – Боро имат апартамент в новия блок отсреща. Веднъж беше сгащил някакъв клошар да рович­ка по прозорците на мазите. Спипа го, плесна му шамар и ония се разпищя. Удари го втори път и се разплака. Заскимтя като настъпена кучка. Боро му завъртя още един и онзи не стана повече. След две-три минути някакви миризливци се измъкнаха от храстите и го отнесоха като чувал с репи. После разходих кучето – имаше кръв по земята и два-три зъба поне. Оттогава не са ни обирали мазите, човек!

Станимир се напрегна. Макар и приятно замаян от алкохола, же­ланието му час по-скоро да се махнат оттук не го напускаше. Огледа се за Мая, но не я видя. После осъзна, че Борис се е извърнал към нея и широкият му гръб с коженото яке я закрива. Двамата, изглежда, раз­говаряха. Боботещият глас на Боро се изливаше на вълни, докато Мая рутинно се усмихваше и отвръщаше с по една-две думи. Накрая го потупа по рамото, изправи се и понечи да се отдалечи. Борис изстреля ръката си и я шляпна по дупето с широката си плоска длан. Изхили се гърлено. Дори да бе вложил нищожна сила, звукът се чу ясно в крат­ката пауза между Лени Кравиц и Мадона, като отекна от покритите с бледожълти тапети стени. Мая се завъртя на пета и втренчи немигащ поглед в нахалника. На лицето ѝ се изписаха унижение и обида.

– Не бях аз – изломоти той, вдигна рамене в знак на оправдание и се изхили отново – този път смехът му бе по-кратък и гаден.

И може би всичко щеше да приключи тук, ако Станимир не беше реагирал. В първия момент сърцето му се сви като смачкана топка плас-тилин. Сетне кръвта се понесе в тялото му на неудържими тласъци. Лицето му поруменя от гняв. Ако предизвикателството бе отправено към него, сигурно щеше да премълчи. Но ставаше въпрос за Мая... неговата Мая... най-скъпото му – единственото същество, което оби­чаше безрезервно и с което искаше да прекара целия си живот. Той не би допуснал някой да се подиграва с нея или да я тормози. Не, дори това да е 120-килограмовият Борис, син на поморийски ресторантьор или мафиот. Пък и алкохолът си казваше думата.

Миро дори не усети кога се е озовал до Мая. Обгърна момичето с ръце и се провикна към отпуснатото на дивана туловище:

– Повече да не си я докоснал и с поглед!

– Няма нищо, Миро – каза Мая, сякаш изведнъж усетила в каква посока се развиват нещата. – Боро само се шегуваше.

Борис се поизправи на дивана, вперил невярващ поглед в него.

– Ела, ела! – прикани го с ръка. – Ела да се разберем! Нещо имаш да ми казваш ли?

Станимир не помръдна от мястото си. Въпреки адреналина, страхът пускаше парализиращата си отрова в мускулите му. Борис скочи на крака.

– Какво стана бе, смотльо? Дрисльо!

Блъсна го рязко и Миро залитна назад. Удари се в масата. Ръката му потъна в пластмасова чиния с торта, а няколко чашки се разляха. Мая застана между двамата и опря белите си длани в корема на Борис:

– Остави го! Разкарай се! – извика тя.

– Чакай, ма! Говоря с мишока. – Борис я изтласка настрани с ле­кота. – Кажи ве, мишок? Насра ли са?

Станимир се изправи. Макар целият да трепереше, реши, че няма да отстъпва. Не каза нищо. Просто, стиснал зъби, гледаше дръзко опонента си в очите.

Ударът се стовари върху него изведнъж и разкъса сетивата му като звън на камбана. Пред погледа му блесна светкавица. Дясното му ухо гореше. Неумолима болка го стисна в менгеме и се разля като мазна отрова по изтръпналото му лице. Миро залитна, изгубил ори­ентация. Стисна ухото си с длан, сякаш искаше да затули болката в похлупак, и пак се изправи. Отвърнеше ли, това щеше да е краят. Една малка част от съзнанието му си припомни думите на момчето с пот­ника и татуирания гарван, който сякаш летеше пред очите му: „Борис го удари втори път и клошарят се разплака“. При втория удар щяха да последват сълзи. Разтърси глава, приведе се леко напред и отново впи стоманен поглед в грамадния изрод. Повече от всичко друго не искаше да изглежда поразен и пречупен. Стисна ръце в юмруци и се приготви. Щом прецени, че схватката, при която във всички случаи щеше да претърпи погром, не може да бъде избегната, замахна...

В този момент към тях се спуснаха няколко момчета и застанаха помежду им. Катя разтърси огромния побойник:

– Боро, стига! Нормален ли си? Тва е рожденият ми ден. Те са мои приятели.

Настървен за бой, Борис изпсува и започна да нарежда на висок глас:

– Добре ве, оня педал що дойде да ми се прай на мъж? Ще го смачкам...

Някой стискаше Миро за ръката и го теглеше с все сила. Той се сепна, озърна се и видя Мая.

– Хайде! Да се омитаме!

Подчини се. Всичко се разви толкова бързо. Все още заглъхна­лото му ухо смътно долови викове: „Чакайте!“. Озоваха се в антрето. Сетне се намериха в покритата с грозни надписи и олющени лепенки кабина на скрибуцащия асансьор. Докато се опомни, вече пресичаха паркинга пред блока.

Миро забави ход и се озърна едва след като Езерният парк ги бе приютил в хладната си прегръдка. Асфалтът лъщеше от изсипалия се преди минути дъжд. Избуялата зеленина изпълваше въздуха с влага и свежест. Преди да потъне зад покривите, слънцето надзърна между облаците и обагри краищата им с огнен загар. Пойни птички се над­пяваха и подскачаха из клони и трънаци. Като отглас от зората на времето долетя грак на гларуси. Освен тях двамата не се мяркаше жив човек.

Станимир рязко спря, придърпа Мая към себе си и продължител­но я целуна. Изпълни го топлина и страст.

– Глупчо, защо го направи? – попита тихо тя.

– Заради теб.

– Толкова си глупав!

Той мълчеше и я гледаше. Черните ѝ кичури се спускаха по бле­дото, покрито със ситни петънца лице. Очите ѝ го облъчваха с неусто­имия си смарагдов блясък.

– Обичам те – промълви Мая.

Миро не отговори. Зарови пръсти в косата ѝ. Целуна я по бузката и я прегърна.

Двамата се сгушиха на една мокра пейка в гаснещия ден. Мълча­ха и се любуваха на тишината, спокойствието и себе си.

– Ти ще заминеш – изведнъж отрони Мая и впи очи в неговите. Не за пръв път водеха този разговор.

– Ще се прибирам винаги щом мога. Дори няма да усетиш колко скоро и ти ще се преместиш да учиш в София. А дотогава можеш да ми идваш на гости... – говореше ѝ умислено и нежно я милваше.

– Страх ме е, Миро – внезапно отрони момичето. – Не искам да заминаваш.

– От какво се боиш? Всеки ден ще си пишем, ще се чуваме...

– Снощи пак го сънувах. Ужасно е! Не мога да спя.

– За какво говориш, мъниче?

– Нали ти бях разказала, глупчо! Сънувам страшни сънища. Вече няколко пъти...

– Кажи ми пак.

– Много е объркано. Плешив и грозен мъж... с бяла кожа… при­лича на дявол.

Мая измъкна сгънат на четири лист от тетрадка и неуверено го подаде на Миро. Бе нарисувала обезобразеното лице, което виждаше в кошмарите си. Очите му приличаха на кървави локви, издълбани с бормашина от двете страни на костеливия нос. Под кожата с цвят на пресечено мляко пълзяха набъбнали вени. Иззад напуканите устни напираха разядени и нащърбени зъби. Миро неволно потръпна от де­тайлната образност на рисунката. Биваше си я неговата художничка.

– Отваря уста – продължи Мая, – премлясква жадно и шепти име­то ми. Накрая започва да пищи. Реве с цяло гърло. Събуждам се и пос-ле не мога да заспя цяла нощ. Не искам да заспивам.

Станимир я гушна.

– Сигурно си гледала някой филм – предположи.

– Не съм – настоя момичето. – Нали знаеш, че не гледам такива идиотщини.

– Ако някой демон пак те тормози, му кажи, че ще си има работа лично с мен. Ще му бръкна в червените очи, ще му откъсна опашката и ще го натиря обратно в деветия кръг на Ада!

– Както щеше да направиш с Боро? – тя се усмихна. – Моят рицар без броня.

Миро стисна зъби и сведе поглед. После се раздвижи.

– Стана късно. Хайде да те водя до вас!

– Чакай малко! – извика Мая. Сграбчи ушите му с две ръце, издър-па ги и шумно го целуна по устните. И пак... и пак... и пак...

Когато стигнаха до входната врата на блока ѝ, Мая скочи, хвана се за врата на Миро и вися като маймунка, докато не отмаляха. Накрая го целуна за последен път и се шмугна вътре. Силуетът ѝ се открои на стълбищната площадка. Тя се изплези и му помаха. После се скри от поглед. Осветлението угасна секунди след това.

На път за вкъщи Миро умислено подритваше парченца чакъл. Изпитваше някакво неясно напрежение. Хладкият въздух обостряше сетивата и караше кожата му да настръхва. Отдавна не се бяха сбогу­вали толкова дълго. Сякаш малката се опасяваше да не замине и да я остави още утре.

Но Мая беше тази, която изчезна.

Изпаднали в паника, родителите ѝ твърдяха, че след вечеря се затворила в стаята си и повече не излязла оттам. Идваха полицаи, сле­дователи. Проведоха безброй разпити. Не откриха улики – никакви следи от взлом или борба и какъвто и да е помен от момичето. В от­чаянието си майка ѝ търси разни гадателки и врачки: едни казваха, че е избягала по любов и живее в чужбина, други, че е отвлечена, но ще се върне, а трети само се вайкаха и не смееха да продумат.

Месеци наред Станимир редовно прозвъняваше телефоните от дългия си списък – говореше с роднините и приятелките ѝ, питаше всеки за новини. Обикаляше безцелно улиците и парковете с тайната надежда да я зърне. Понякога отиваше на бургаския мост, облягаше се на студения парапет и дълго се взираше във водата и корабите – малки черни точици на ръба на предела. Дори се надяваше да е избягала от него – само и само да е жива и здрава.

Един ден срещна Борис. Той със сигурност знаеше, че Мая е из­чезнала след рождения ден на Катя. Полицията беше разпитвала и него. Станимир го изгледа злобно, бе готов да се бият до смърт. Едро­то момче спря и смотолеви: „Пич, извинявай за онзи път! Само се шегувах, а ти скочи да се правиш на мъж. Ако чуя нещо за Мая, ще ти кажа. Горе главата!“. Потупа Миро по рамото и продължи. Лицето му бе посърнало в несвойствена гримаса на съжаление.

За годишнината от онази вечер Миро се върна в Бургас. Мина по същия път – край панелните комплекси и в сърцето на смълчания Езерен парк. Седя на същата пейка и дълго мисли. А после отиде до плажа и нагази в пясъка. Намери спасителния пост, на който се бяха целунали за първи път – две безгрижни влюбени деца. Извади от джо­ба си камъчето от Тевното езеро, последния подарък на Мая. Зарови го дълбоко в основата на металната кула и се зарече да го извади, ко­гато отново види момичето си.

Това бе краят...

Но и начало...