Илана Грицевски, партньорка на Матан Зангаукер, който е държан в плен от Хамас в Газа вече 691 дни, изнесе ужасяваща реч пред Съвета за сигурност на ООН в Ню Йорк в сряда.

Тя разказа за отвличането си на 7 октомври 2023 г., сексуалното насилие и побоите, които е преживяла, както и за 55-те дни, прекарани в домове, тунели и мръсни апартаменти с почти никаква храна.

„Днес съм тук не само за да изкажа своя глас, но и за тези, които не могат да бъдат тук. За онези, които все още са заложници, или за тези, които бяха брутално убити“, каза тя, държейки снимка на партньора си.

Грицевски, родена в Мексико имигрирала в Израел сама на 16 години, разказа за детството си в еврейско семейство, за обучението си по човешки права и работата си с международни организации, включително УНИЦЕФ, ООН и Червения кръст.

Тя описа как е била издърпана от дома си от терористи, бита, частично съблечена, сексуално насилвана и заплашвана, че никога няма да бъде освободена:

„Влачиха ме по пода, вдигнаха ме и ме запратиха в стената. Насочиха оръжия към мен и се опитаха да ме снимат с телефона ми. Вдигнах ръце, казах им, че съм мексиканка. Молих ги да не ме нараняват, да не ме изнасилят, да не ме застрелят, просто да ме пуснат.“

Когато се събудила, била заобиколена от въоръжени мъже, имала счупена челюст, фрактури на таза, изгаряния и други наранявания. Един от терористите ѝ казал, че е „красива“ и обещал, че никога няма да бъде свободна, а вместо това ще се омъжи за него и ще роди неговите деца.

Тя описва как е била заключвана в малки стаи и прехвърляна между домове, тунели и мръсни апартаменти, често с малко храна или вода.

„Прекарахме над 40 дни там с почти никаква храна, почти без вода, под постоянен психологически терор, без да бъдат задоволени основни човешки или медицински нужди като лекарства, душ или хигиенни продукти“, каза тя, добавяйки, че е отслабнала с 12 килограма.

Четири дни преди освобождаването ѝ я преместили в болница „Насер“ и след това в тунел, където видяла други заложници, включително Ейтан Хорн и Дейвид Кунио, и разбрала, че партньорът ѝ Матан също е държан в Газа:

„Молих терористите да ме оставят да го видя, казаха "по-късно"… По-късно никога не дойде. Не видях Матан. На следващия ден ми казаха, че ще ме пуснат. Отказах. Исках да видя Матан. Знаех, че ако тръгна, душата ми ще остане там в Газа. Но не ми позволиха да остана. Тръгнах с дупка в сърцето.“

Грицевски обвини международната общност в двоен стандарт:

„Аз съм тук главно като мексиканка, защото там съм родена. Където картелите убиват и измъчват хора, те се наричат терористи, престъпници, извършители – светът не се колебае да ги осъди. Защо тогава "Хамас", който изгаря деца живи, изнасилва жени и осакатява тела, отвлича деца и възрастни, не се осъжда по същия начин? Защо "Хамас" се разглежда различно?“

Призовавайки за спешни действия, тя каза: „Не се обръщайте. Не търсете оправдания. Не позволявайте политическите разделения да заглушават гласовете на жертвите. Използвайте влиянието си, властта си, отговорността си, за да изисквате безусловното освобождаване на всеки заложник. Не утре, не в някакво далечно бъдеще, а сега. Трябва да направим сделка. Хората в Израел искат тази война да приключи. Върнете ги у дома, върнете Матан у дома, върнете всички тях у дома.“

Ето част от речта й:

"Насочиха оръжия срещу мен, удряха ме, опитаха се да ме снимат с телефона ми. Вдигнах ръце, казах им, че съм мексиканка, молех ги да не ме нараняват, да не ме изнасилят, да не ме застрелят, просто да ме пуснат. Единственото, за което мислех, беше семейството ми да не ме види как завършвам живота си по този начин.

Терористите ме биха, унижаваха ме, опипваха ме навсякъде, хвърлиха ме на мотоциклет и ме откараха в Газа.

На път към Газа, когато започнаха да ме опипват и сексуално насилват, припаднах – физически и психически. Не издържах повече. Мисля, че тялото ми предпочете да се изключи. Те продължиха да ме бият, защото за тях аз бях трофей.

Събудих се в някаква разрушена къща, полугола, просната върху камъни, заобиколена от терористи на "Хамас". Наложи се да моля да не бъда изнасилена, като им казах, че съм в цикъл. Първоначално не разбраха дали съм в цикъл или бременна, но именно това ги отказа. Хвърлиха ми хиджаб и рокля и ми заповядаха да се облека.

Не знаех какво точно е било направено с тялото ми през онези изгубени минути, когато не бях в съзнание. Но душата ми вече знаеше: нищо никога нямаше да е същото.

Страдах от счупена челюст, счупен таз, увредено ухо от експлозиите и изгорял крак. За 55 дни в плен отслабнах с 12 килограма. Не ми даваха никакви лекарства, не дойде нито един лекар, въпреки че им казах, че страдам от колит и анемия.

Терористите диктуваха всичко: кога можем да говорим, кога да ходим до тоалетна, кога да ставаме. Будеха ни посред нощ за жестоки разпити.

От момента, в който бях заловена, пазачите бяха с мен постоянно. Не носеха униформи на "Хамас". Обличаха се като цивилни. Казаха ми, че единият е учител по математика, а другият е адвокат.

В продължение на 50 дни се уверяваха, че не мога да избягам. Постоянно ни повтаряха, че ще сме заложници пет или дори десет години...

Когато беше време за хранене, те си носеха много храна в стаята – месо, ориз, зеленчуци. В същото време на нас ни оставяха по едно ядене, което понякога съдържаше само десет нахута или парче суха пита, която дори не винаги беше добре изпечена...

... Преместваха ни в различни апартаменти и къщи. Всеки път съседите идваха да ни разгледат и се радваха – за тях ние също бяхме трофеи.

Прехвърлиха ни в болница – сега знам, че това беше болница „Насър“. Откараха ни през задния вход и се разминахме с цивилните. В болницата имаше зона, затворена и използвана само от "Хамас", с въоръжена охрана. Заключиха ни в стая, където срещнахме още един заложник.

И така, аз излязох с дупка в сърцето. Обещах на приятелите си, че ще направя всичко по силите си да ги върна у дома. И сега изпълнявам това обещание.

Хората виждат лицето ми и си мислят, че съм „свободна“. Но свободата не е ключ, който можеш да превключиш. Травмата не изчезва, щом те освободят.

Сега при всяка сирена, всяка ракета от Иран, Йемен или Газа, отново се връщам в онзи ад. Разликата е: аз имам безопасна стая. Матан няма. Той още е в Газа.

Тук съм не само за себе си, а за всяка жена и всеки мъж, които не се прибраха. За всеки глас, който беше пренебрегнат. За 50-те заложници, които още са в Газа. За техните семейства.

Призовавам правозащитните организации и всички, които твърдят, че им пука: застанете до нас. Говорете. Изисквайте истината. Защото мълчанието е предателство."