"Джийни Елис не беше убивала човек досега, но тази вечер това можеше да се промени..." (ОТКЪС)

Сезонът на есенното четене се задава, а с него идва и новата кралица на уютните романси – феноменалната Лори Гилмор, която зарадва милиони читатели по света със сладкия като канелена курабийка роман „Кафене „Пъмпкин Спайс“! 

Книга първа от поредицата за идиличното градче Дрийм Харбър се превърна в моментален бестселър на New York Times и Amazon, а популярността ѝ в книжните общества на TikTok и Instagram не спира да расте. До края на годината българските читатели ще четат и следващите две книги от обичаната ѝ поредица, която привлича като глътка сладка безгрижност. 

Джийни смята, че е оставила зад гърба си родното градче Дрийм Харбър, като със замах е заменила спокойствието с хаоса, шума и забързания живот в Бостън. След няколко години напрегнат живот в градската джунгла обаче, след като вижда докъде може да те докара работохолизмът, тя разбира, че май е време за нов план. И точно тогава леля ѝ ѝ предоставя възможността да избяга… и да се завърне у дома.

Младата жена е новата собственичка на любимото на всички „Кафене „Пъмпкин Спайс“, което трябва много бързо да отвори отново врати, защото жителите на градчето просто не могат без хубаво кафе. Проблемите се трупат един след друг.

За щастие, една сутрин пред вратата ѝ се появява Логан. Красив, висок, с гъста брада, карирана риза и щайга с тикви в ръце, той сякаш неволно позира за корицата на списанието „Седмичник на секси фермера“. Слънчевият и бъбрив характер на Джийни се сблъсква със сърдития и намръщен мълчаливец, който се оказва така нужното спасение за нея. А в малък град като Дрийм Харбър, където клюките са любими като кафето, приятелството помежду им не може да не породи слухове. 

Всички знаят тайната на Логан и защо той е заключил сърцето си. Но дали Джийни ще го отключи? Джийни и Логан са точно толкова различни един от друг, колкото са нощта и денят…

Кардамон, канела и книжна сладост се смесват с пикантните нотки на страстта, за да поднесат истински романтичен специалитет в духа на сериала „Момичетата Гилмор“ и най-обичаните филми на Hallmark. 

Есента кани любовта на среща в „Кафене „Пъмпкин Спайс“, където Лори Гилмор сервира най-запомнящата се чаша ароматно кафе. Сред топлината ѝ читателите срещат разбиране и сладост, приятелство, чувство за принадлежност и задружна общност. Както и прегръдката на добрата история, която те повежда към дома. 

* * *

Из „Кафене „Пъмпкин Спайс“ от Лори Гилмор

Глава първа

Джийни Елис не беше убивала човек досега, но тази вечер това можеше да се промени. Времената не бяха никак лесни. Тя стисна бейзболната бухалка още по-силно в ръката си и с тихи стъпки тръгна надолу по разнебитеното задно стълбище.

Джийни не беше мигнала вече три нощи, откакто се премести в апартамента над кафенето на леля си. Е, технически кафенето вече беше нейно. Съвсем официално Джийни беше новата собственичка на кафене „Пъмпкин Спайс“. Допреди точно две седмици то беше гордостта и радостта на леля ѝ Дот, но тогава възрастната жена обяви, че се пенсионира и заминава за Карибите за няколко седмици, за да поработи върху тена си. Явно Дот не е могла да се сети за по-подходящ човек, който да поеме любимото ѝ кафене, от любимата си племенница. Всъщност единствената племенница, както самата Джийни отбеляза. Докато слизаше на пръсти от последното стъпало, готова за битка, тя се замисли колко абсурдна ѝ се струваше вече тази идея.

Джийни чуваше странни шумове всяка нощ. Скърцане, някакво дрънчене и тропане. Първоначално тя го отдаде на вятъра или пък на някое животно, притичало по алеята отзад. Джийни категорично отказа да приеме най-лошия сценарий, както обикновено правеше, като например че по стълбите отзад се качва някой избягал сериен убиец. Блъскането определено не беше дело на въоръжен крадец, дошъл да ограби скромната сума, която леля ѝ държеше в касата.

Джийни започваше на чисто.

Джийни беше нова жена.

Жителите на романтичното крайбрежно градче Дрийм Харбър[1] не знаеха нищо за нея и тя планираше да се възползва от това.

Вниманието ѝ беше привлечено от шум от някакво разместване откъм задната врата. Джийни имаше намерение да се възползва в максимална степен от плана си „Нов живот, нова Джийни“, но първо трябваше да разбере причината, поради която не можеше да заспи през нощта. Няма как човек да живее спокойно и щастливо в малко градче, ако на задната му врата има сериен убиец. Чиста логика.

Джийни вдигна бухалката по-високо и мина през малкия коридор между стълбите и вратата, която водеше към алеята зад кафенето. Всъщност в случая „алея“ не беше съвсем точна дума, защото на нея нямаше нито препълнени кофи за боклук, нито притичващи между тях плъхове. Джийни вече не беше в Бостън, а в Дрийм Харбър – градче, което ѝ се струваше, че наистина беше излязло от нечия мечта. То беше твърде идилично, за да е възникнало по естествен начин. Не, пространството зад кафенето и другите сгради на главната улица беше по-скоро собствена малка странична уличка с място за камиони за доставки и чисти и подредени кофи за боклук. Джийни не беше виждала собствениците на другите магазини и заведения да си почиват на уличката и да си бъбрят. Не че беше говорила с когото и да било. Тя още не беше готова да представи на хората като новото момиче в града.

Джийни поклати глава. Като за човек, който съвсем скоро можеше да бъде убит, мислите ѝ летяха в твърде далечна посока. Алея или не, там имаше нещо, което я държеше будна, и след три нощи без сън тя вече не беше на себе си. Джийни опря бухалката на рамото си и посегна към дръжката на вратата. Зазоряваше се и през прозореца над вратата се процеждаше слаба сивкава светлина.

„О, добре – помисли си Джийни. – Поне ще успея да видя нападателя си, преди да умра.“ С тази не особено приятна мисъл, далеч от позитивната нова личност, която искаше да стане, тя рязко отвори вратата…

И се изправи лице в лице с щайга, пълна с малки тикви. Декоративни ли бяха? Всъщност това нямаше особено значение, защото, преди Джийни да реши какви точно зеленчуци има пред себе си, огромният мъж, който държеше щайгата в ръце, проговори.

Или поне изсумтя стреснато, което напомни на Джийни, че държи бейзболна бухалка и изглежда доста агресивно. Тя едва не я пусна встрани, но все пак си даде сметка, че пред нея стои непознат гигант. Със или без декоративни тикви, може би още не трябваше да сваля гарда си.

– Кой си ти? – попита тя с ръка на вратата, в случай че се наложи да я затръшне в лицето на този непознат доставчик на тикви.

Мъжът повдигна тъмните си вежди съвсем леко, сякаш въпросът ѝ го беше изненадал.

– Логан Андерс – отвърна той, сякаш това трябваше да ѝ изясни всичко. Всъщност не ѝ изясни нищо.

– И какво правиш на алеята ми, Логан Андерс? – попита Джийни.

Той въздъхна раздразнено и размърда щайгата, която държеше в ръце. Сигурно беше тежка, но Джийни нямаше намерение да се изложи на риск пред този мъж. С щайгата със зеленчуци, износената карирана риза и гъстата си брада той беше като излязъл от картина с есенен пейзаж. Тя задържа погледа си върху лицето му за още секунда, което оправда пред себе си с необходимостта да може да го разпознае в полицията сред останалите заподозрени. Може би беше нужно да знае, че над брадата му има дълъг, прав нос и румени бузи. Полицаите може би щяха да я попитат дали човекът има дълги мигли, и отговорът щеше да бъде „да“. Може би за разследването щеше да е от изключителна важност, че дори на слабата утринна светлина очите му бяха опустошително сини.

– Четвъртък е.

Джийни примигна. Какво общо имаше денят от седмицата с присъствието му тук и това, че я беше събудил?

– А ти не ми даваш да мигна от понеделник – каза тя.

Сега беше ред на Логан да изглежда объркан.

– Току-що дойдох.

Той отново премести щайгата в ръцете си и предмишниците му се стегнаха от напрежението. Сигурно беше тежка, но с движенията си той не подсказваше, че иска да влезе или да я остави на земята.

– Цяла седмица чувам странни шумове и ми се искаше да го отдам на вятъра или пък на някой енот. После обаче започнах да си мисля, че жертвите на убийства си мислят подобни неща, преди убиецът да разбие вратата им.

Логан се изхили тихо и очите му се разшириха.

– Убиец, така ли?

Джийни усети как страните на лицето ѝ пламват. Може би беше позволила на въображението си да отиде твърде далеч.

– Или нещо подобно… – отвърна сподавено тя. Не беше сигурна какво да каже на този непознат мъж, а и той явно беше не по-малко объркан от нея. – Та какво правиш тук?

– Ами, ъъъ, доставям продукти всеки четвъртък – отвърна той и кимна към щайгата.

Джийни потрепери. Доставката на продукти. Разбира се. Леля Дот ѝ беше казала толкова много неща в деня преди да тръгне, а Джийни така и не си записа нищо. Откакто тя дойде, кафенето беше затворено и все още не беше осмислила всичко, което трябваше да се направи. За щастие, тя имаше на своя страна Норман, дългогодишния управител на кафенето, който я увери, че всичко ще е готово да отворят за уикенда.

Логан продължаваше да държи тежката щайга в ръцете си и отново я отмести леко.

– Много се извинявам! – Джийни отстъпи назад и махна с ръка към кафенето. – Влез. Ще намерим къде да сложим тези... ъъъ... тикви?

Логан се поколеба, застанал на вратата, и гледаше ту към Джийни, ту към бухалката на рамото ѝ.

– Уф! Съжалявам. Няма да те ударя по главата, обещавам.

Тя се опита да му се усмихне с цел да го успокои, но това май не проработи, защото той не помръдваше от вратата.

– Наистина съжалявам, предположих, че си някой убиец. Нищо лично, просто не съм спала от три нощи и тук долу нещо вдига шум, мога да се закълна. А и още не успявам да свикна съвсем с мисълта за кафенето, което наследих.

Логан впери поглед в нея, но в него все още се четеше колебание. По дяволите. Вероятно вече беше успяла да го уплаши. Неведнъж в живота ѝ я бяха наричали „твърде емоционална“. Джийни беше почти сигурна, че дори го бяха вписали в досието ѝ в училище, и това беше едно от нещата, върху които се опитваше да работи като част от новата си персона. По-малко приказки. По-малко прекомерно премисляне. По-малко излишна емоционалност.

Тя си пое дълбоко въздух и бавно издиша. Собственичката на кафене Джийни беше спокойна и трезва личност. Просто приятелски настроена съдържателка на квартално кафене, готова да поднесе на клиентите си любимата им напитка с усмивка. Не жена, която непрекъснато измисля теории за това кой или какво се опитва да я убие, обсебена е от последните новини за топенето на ледниците или е безвъзвратно объркана от осемнайсетте неща, които трябва да свърши по-късно през деня.

Джийни се опита да канализира свободолюбивия дух на леля си Дот, но всъщност ѝ се искаше тя да не беше подходила толкова лежерно и все пак да имаше някакви инструкции, по които да се води. Джийни се опита да извика на лицето си сладка усмивка и си даде сметка, че чувството ѝ е някак необичайно.

– Моля, влез. Щайгата сигурно е много тежка.

Логан кимна леко в знак на съгласие.

– Обикновено я оставям тук.

– А, ясно.

Значи не монологът ѝ го беше изплашил, тя просто беше нарушила обичайния му начин на работа. Джийни разбираше много добре как това би могло да отблъсне човек. Когато затвориха за седмица любимото ѝ кафене на ъгъла, тя едва оцеля, и то не заради липсата на кофеин. В града имаше много кафенета, но никое от тях е беше нейното и тя беше в лошо настроение през цялата седмица.

Джийни се усмихна отново, този път искрено.

– Е, така и така си тук, а аз съм будна, какво ще кажеш да изпием по кафе?

[1] Пристанище на мечтите/сънищата (англ.). – Б. пр.