Пропита с носталгия, сладка любов и обещание за пъстри емоции, новата книга на писателката с ефирно като облак перо Карли Форчън ни кани „Да се срещнем край езерото“ и да преживеем любовна история в цветовете на най-красивия летен залез. 

Авторката на №1 бестселъри на New York Times, завладяла читателите по света с „Всяко лято след това“, отново изплита майсторски разказ за вторите шансове и онези незабравими летни дни, които живеят вечно в сърцата ни. 

Ферн Брукбанк е прекарала твърде много време от живота си на възрастен човек в мисли за Уил Бакстър. Много повече, отколкото би трябвало, имайки предвид, че двамата са споделили само 24 часа в едно далечно, младежко лято. 

Макар и мимолетна, срещата им е наситена с толкова много цвят и тръпка, че близо 10 години по-късно Ферн продължава да се чуди какво ли се е случило с художника бунтар. Мъжът, с когото си уговарят среща край езерото точно година по-късно. Който така и не се появява и разбива младото ѝ романтично сърце на парчета. 

Вече на 32 години, Ферн усеща, че мечтите ѝ са загубили младежкия си полет. Тя се е озовала на последното място, на което се е надявала – обратно в езерния курорт на майка си, който е поел стремглаво надолу към фалита. А единственият ѝ шанс да не погуби мечтата на майка си, е да приеме протегнатата ръка на Уил Бакстър. 

Някога Уил се е зарекъл никога да не започва корпоративна кариера. Но мечтателят в него е отстъпил място на скъпоплатен бизнес консултант. 

Ще може ли Уил отново да спечели доверието на Ферн, макар и да е закъснял за срещата им на езерото с цели девет години? Останали ли са искри, които отново да разпалят младежката страст помежду им? И дали двамата ще могат да запълнят липсващите парченца от пъзелите на своите мечти? 

Карли Форчън за пореден път доказва, че писателската ѝ палитра притежава всички нюанси на човешката душа, а пред читателя се разкрива платно от всепоглъщащи персонажи и сюжети, които не спират да вълнуват до последната страница. 

Перфектна за почитателите на Елин Хилдебранд и нашумелия сериал The Summer I Turned Pretty, „Да се срещнем край езерото“ e история за сродните души и любовта, която се просмуква в сърцата ни, когато най-малко си мислим, че я заслужаваме. 

* * *

Из „Да се срещнем край езерото“ от Карли Форчън

Снимка "Сиела"

СЕГА

Втренчено гледам Уил през плота на рецепцията с пръсти, витаещи над клавишите, с пресъхнало гърло. Очите му са вперени в моите. Все още не ми е казал името си, а Джейми мести поглед между нас и върти глава като паленце, което трябва да избере между две гумени играчки.

Двамата с Уил бяхме по на двайсет и две последния път, когато се видяхме, и той съвсем не е такъв, какъвто бях очаквала да стане. Чудя се дали си мисли същото за мен. Защото сигурно знае коя съм. Сигурно знае, че Брукбанкс Ризорт е моят Брукбанкс Ризорт.

– Трябва ми само името ви, за да проверя резервацията – казва Джейми, като ме избутва, докато Уил и аз се гледаме.

Очите му се присвиват в ъгълчетата. Не е сигурен дали съм го познала.

Разбира се, че съм, независимо от това, че този Уил Бакстър е много различен от онзи Уил Бакстър, когото някога познавах. Все така целият е в издължени линии и остри ръбове, но костюмът му ме убива. Както и косата му, вчесана назад и зализана с гел. Все така слаб е, но изглежда някак заякнал. Това е от костюма и косата, и тялото, плюс десетте години, откакто го видях за последен път.

Колкото и да са неочаквани, дрехите по поръчка и двестадоларовата прическа му отиват. Грацията, която притежава.

– Уил Бакстър – казва той, вперил очи в мен, докато плъзга кредитната и личната си карти по плота.

Прекарах само един ден с Уил, който промени живота ми. Някога си мислех, че може би той е сродната ми душа. Някога си мислех, че двамата ще бъдем тук заедно при съвсем различни обстоятелства. Някога мислех много неща за Уил.

И бях пропиляла прекалено много от съзнателния си живот да се чудя какво е станало с него.

Може би успях да не допусна челюстта си да падне на тъмночервения мокет, но не мога да контролирам дишането си. Тази проклета рокля на майка ми е толкова тясна, мога да видя как гръдния ми кош се надига и спуска. Уил също го забелязва. За секунда навежда очи и когато отново ме поглежда, преглъща хрипливо.

– Господин Бакстър, както виждам, сте настанен в едно от нашите бунгала тази година? – казва Джейми.

Едва успявам да го чуя.

Вероятно също и Уил, тъй като не отговаря. Вместо това свежда глава.

– Ферн – гласът е дълбок и името ми излиза плътно като намазано с катран.

Не съм сигурна какво е правилното поведение в този случай. Кое е най-безопасното. Да се правя, че не си го спомням, е най-сигурно, но аз не съм много добра актриса. Никога не съм била наясно дали е ненормално, задето мога да си спомня двайсет и четирите часа, прекарани с Уил, толкова ясно, или дали нямаше да е абсурдно, ако не беше така.

Почесвам ръката си и Уил проследява драскотината. Притискам длани към плота раздразнена, че той ми въздейства така.

– Тук си.

Казва го така, сякаш току-що не е обединил двете най-традиционни думи в английския език.

Тук съм? Тук съм?, иска ми се да изкрещя в отговор. Искам да го попитам къде, по дяволите, е бил той. Негова бе идеята да се срещнем в курорта. Аз дойдох. Той закъсня с девет години.

Отварям уста, после я затварям. Отново я отварям, но от нея не излиза нищо.

– Добре ли си? – прошепва Джейми близо до ухото ми и аз поклащам глава.

Диня, изобразявам с устни, като се надявам той да помни.

– Господин Бакстър – казва Джейми, като потрива ръце. – Опасявам се, че госпожица Брукбанкс трябва да ви остави тази вечер. Но аз с удоволствие ще ви помогна да се настаните.

Без да поглеждам Уил, потупвам Джейми по рамото и за- обикалям плота.

– Виждам, че сте отседнали в бунгало номер 20 – казва Джейми.

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Насочвам се към главния изход с наведена глава. Точно преди да се измъкна навън, чувам как Уил ме вика по име и тогава хуквам.