На този ден преди две години терористите от „Хамас“ нападат Изрел. Една от най-кървавите атаки е срещу младежи, събрали се да танцуват на фестивала „Нова“ (Nova Tribe Festival) — транс музикалният фестивал в пустинята близо до Рийм. На фестивала има между 3500 и 4000 души на възраст между 18 и 40 години. Малко след 6:30 сутринта започва атаката на „Хамас“ — с ракети, а след това и с десетки въоръжени бойци, които пристигат с пикапи и парапланери. Много от участниците се опитват да избягат с коли или пеша през полето, но терористите ги обстрелват и преследват. 364 души са убити, над 40 са отвлечени в Газа, а стотици други са ранени или травмирани. Сред жертвите има и чужденци — граждани на над 20 държави, включително Германия, Великобритания, САЩ и Тайланд. Това е едно от най-кървавите масови убийства на цивилни евреи след Холокоста.

Хен е една от оцелелите. Тя е дребничко, стройно момиче, което идва веднъж в месеца на терена на фестивала, за да разказва историята си. В разговор с български журналисти тя описа всичко, което се е случило на този ден. Налага й се да прекъсва няколко пъти, за да поеме въздух и да се успокои. Терорът и убийствата от този ден още я преследват. Ето разказът й:

Фестивалът "Нова"

„Минаха две години и светът забрави какво стана на 7 октомври – и заради това, което става сега. Но ви благодаря, че дойдохте тук. Имаме нужда от подкрепа. Ето тук беше партито – показва поляната – тогава нямаше снимки, пейки. Имаше две диджей сцени и хиляди хора.

Преди атаката

– Името ми е Хен. Аз съм на 26 години. Дойдох на фестивала „Нова“ с бившия си приятел Меил и по-големия му брат Бен. Тогава бях на 24 и работех в Министерството на регионалното сътрудничество. Целта на това министерство е да работи за засилване на връзките със съседните страни. Месец преди фестивала имах проект, по който работех – целта му беше да събира заедно израелски деца и деца от Газа. Организирах футболен турнир с деца от двете страни. Затова 7 октомври ме удари още по-силно – след всичко, за което бях работила...

В Израел няма много фестивали и всички се радвахме от месеци за „Нова“. Очаквахме го дълго време. Трябваше да продължи 24 часа. Купихме си билети месеци преди това. Повечето ми приятели бяха тук. Братовчед ми също дойде с неговите приятели. Може би 20 мои приятели от детството и от съседните домове дойдоха също тук. Пристигнахме към 14 часа. Бяхме много развълнувани. Беше толкова красиво – украсено, всички бяха облечени празнично и се радваха. И ние наистина много се забавлявахме първите няколко часа, наслаждавахме се на партито.

Към 6:15 сутринта погледнахме към небето и видяхме дронове. Решихме, че са дронове на продукцията и снимат фестивала от високо. Махахме им, смеехме се. А всъщност това са били дронове на „Хамас“. Така те са разбрали, че тук има фестивал с много хора и са променили част от плана си – дойдоха тук, вместо да отидат към други селища.

В 6:28 видяхме светлини в небето. Съвсем наивно решихме, че са фойерверки, и се зарадвахме. „О, колко яка продукция, браво на организаторите“ – това си казвахме. Но малко след това музиката спря и тогава разбрахме, че това не са фойерверки, а ракети. В този момент всички млъкнаха. Няколко секунди тишина – всеки гледаше хората около себе си, всички бяха в шок. Беше нереално, като във филм. Всички мълчаха, чувахме буквално тази тишина. След няколко минути всички започнаха да крещят. По високоговорителите някой каза: „Легнете, легнете на земята!“ Хората изпаднаха в паника, започнаха да крещят, да тичат, да търсят приятелите си. Ние също тръгнахме да търсим Бен. Стигнахме до едната сцена и една от полицайките ни извика: „Легнете на земята!“ Някой е снимал това и после го гледах... В този момент разбрахме, че ракетите няма да спрат. Извикаха ни да ставаме и да бягаме. Тръгнахме към автомобила си. Там видяхме и нашите приятели, които тичаха към колите си. Всички бяха объркани, никой не знаеше какво точно да направи. В този момент още мислехме, че е ракетна атака и тя ще спре скоро. Бен ни каза да изчакаме, защото всички тръгват с колите си – хиляди хора – и ще има голямо задръстване. Приятелят ми Меил беше този, който действаше с много силна интуиция през този ден. Той ни накара въпреки всичко да тръгваме. Не искаше да стоим и просто да чакаме да видим какво ще ни се случи. 

Аз обаче бях в нещо като шок. Прекарала съм половината си живот в чужбина, иначе живея в Йерусалим. В Йерусалим нямаме много ракетни атаки и не съм свикнала с това. Така че всичко беше ново за мен – толкова интензивно, толкова масивно, можеше да усещаш с тялото си как въздухът се разтърсва от ракетите. Ракетните атаки продължиха през целия ден. Аз изпаднах в особено състояние – не можех да говоря, едва ходех. Паднах на колене и исках да се скрия в една от палатките в къмпинга до паркинга, просто да изчакам всичко да свърши. Не можех да действам. Крещях, че ме е страх. Крещях, че ще ни разкъсат ракетите, че ще експлодират хората около нас, ще хвърчат крайници... плачех. Тогава дойде една много мила червенокоса полицайка.

Каза ми: „Миличка, ти имаш паник атака. Успокой се, всичко ще е наред. Имаме Железния купол и той ще ни защити. Имам дъщеря на твоите години.“ И ме прегърна. После видях, че е оцеляла. Три или четири полицайки са оцелели при атаката от общо 40, които пазеха в този ден.

Казах на приятеля си, ако оцелее, а аз не, да каже на родителите ми, че много ги обичам. Говорихме си и слушах как другите казват, че терористите не могат да са много – трима, четирима, десет... а ние сме с толкова много полицаи. (А атаката е извършена от над 6000 терористи.) Тръгнахме да търсим колата си и тогава видяхме, че някои от другите, които също се опитват да избягат, са ранени, облени в кръв. Някак си намерихме колата. Качихме се и успях да напиша съобщение на родителите ми в семейния чат, да ги попитам дали са добре. Беше 7:39. По това време не знаех, че ние сме в центъра на атаката, мислех, че това се случва в цялата страна. Тръгнахме към пътя и видяхме стотици коли, които се опитват да излязат от гората. После видяхме, че много хора обръщат, други излизат от колите и бягат към нас. Първо не разбрахме защо. Ние също обърнахме и тръгнахме в обратна посока. От лявата страна видях спряла кола. Хората в нея изглеждаха странно – носеха тениски на армията, но различни панталони. Не осъзнавах още какво става. Минахме покрай нея и успях да погледна в очите един от мъжете вътре. И разбрах, че това не са войници. Той имаше страшни очи – гледаше зло, като човек, който е дошъл да убива. Извиках на Меил, че това са терористи. Той каза: „Не, това са войници, видя ли им тениските?“ Но аз крещях: „Не, не, не са!“ Тогава видяхме как вадят оръжия и Меил реагира светкавично – натисна газта. Видяхме обаче още автомобили с хора с оръжия. Меил успя да обърне...

– Хен спира да говори, диша дълбоко и се извинява. – Когато разказвам, още ми е тежко... Всичко ставаше страшно бързо. Меил отново обърна, но много автомобили бяха спрели хаотично и трябваше да ги заобикаляме. Видях, че хората в тях са убити. Тръгнахме към едно убежище близо до кибуц Беери. Там видяхме как хора с оръжия вадят хората от убежището. Осъзнахме, че ги взимат за заложници. Имаше и един полицай – той държеше пистолета си, насочен към терористите. Видя автомобила ни и махна с глава, за да ни каже да бягаме. А ние искахме да се скрием там. Отново обърнахме колата. Меил тръгна през нивите. През цялото време се чуваха изстрели около нас, валяха куршуми.

Тогава видяхме да идват хора – около 30 души, които се бият. Някои носеха тениски на армията, други бяха цивилни. Биеха се. Аз бях объркана, не знаех какво се случва. Всичко беше хаос. Не можехме да помогнем, продължихме да караме и се приближихме към кибуц Саад. Той е точно до кибуц Кфар Аза, дели ги само шосето. (В Кфар Аза се случва едно от най-ужасните кланета в този ден – 62-ма души са убити по най-зверски начин, жените са изнасилвани групово, има мъчения, 19 души са отвлечени. Кибуц Саад обаче успява да отблъсне нападателите – б.а.)

На шосето пред кибуца видяхме мъж. Помислихме го за терорист и щяхме да завием към Кфар Аза или обратно и да караме напред-назад през целия ден. Кой знае какво щеше да се случи с нас тогава. Но Меил някак си успя да разгледа този мъж, приближи бавно колата към него, направиха очен контакт и видяхме, че е израелец, който се опитва да насочи бягащите към кибуц Саад. Слязохме от автомобила и изтичахме в кибуца. Там видяхме много хора, налягали по земята, много бяха ранени, имаше много кръв, някои бяха загинали... Тази картина няма да я забравя никога.

Младежи е крият зад нападнат танк. Снимка: Мемориалният сайт за фестивала

Няколко минути след нас към кибуца се приближи друга кола с жена в нея, но тя се уплаши и не спря – продължи да кара. Няколко метра по-нататък я пресрещна друг автомобил с терористи, които откриха стрелба по нея. Жената някак си успя да обърне и стигна пред кибуца ни. Хора излязоха да ѝ помогнат. Тя лежеше ранена до автомобила си – цялата ѝ лява страна беше в куршуми. Не знам дали оцеля...

После успя да влезе още едно момче – Ноам. Той бягаше от партито. Разказа, че е бил в убежището, което видяхме, и полицаят ни предупреди да бягаме. Разказа, че са хвърлили много гранати и повечето са загинали, а той е успял да избяга и е тичал до Саад. Ако бяхме стигнали пет минути по-рано до това убежище, сигурно щяхме да сме убити и ние.

Времето минаваше и започнахме да получаваме информация. Обаждаха ни се приятели. Гледахме видеата на „Хамас“, които пускаха убийствата в социалните мрежи. В кибуца влизаха още и още хора, бягайки от терористите. Разбрахме, че ние сме следващите. При нас успяха да дойдат и хора от Кфар Аза – по пижами, боси. Разказаха, че терористите са там и екзекутират цели семейства. Чудехме се къде да се скрием. Местехме се от място на място в кибуца. Това беше толкова страшно... Трябваше да прескачаме тела на мъртви хора и мислехме, че терористите вече са проникнали и в нашия кибуц и може да се появят при нас във всеки момент. Влизахме в различни сгради и се чудехме дали можем да се укрием под креватите или в гардеробите. Беше сякаш сме по времето на Холокоста. Влязохме в столовата, сложихме маси и столове пред вратата. Получавахме обаждания от приятели, на които не можехме да помогнем, защото знаехме, че не можем да излезем. Толкова, толкова кошмарно...

Времето течеше бавно. Към 12 часа терористите наистина стигнаха до Саад и се опитаха да влязат. Около 70 души бяха с автомати, РПГ... А охраната на кибуца бяха няколко много възрастни мъже с няколко пушки. Въпреки това се събрахме и се опитахме да отблъснем атаката. И тогава внезапно се появи един израелски танк, който точно в този момент мина покрай кибуца. Войниците в танка видяха терористите и стреляха по тях с автомати. Ако не беше станало така, сега нямаше да съм тук. Това, което стана в околните кибуци – толкова хора загинаха там...

Напуснахме кибуца в 19 часа. Армията беше дошла вече. Казаха ни, че все още има хиляди терористи отвън и е опасно, но който иска, може да тръгне на своя отговорност – армията вече е в региона. Ние решихме да тръгнем. Качихме се пак в колата и излязохме от другия вход. Това, което видяхме навън, беше като в лош филм. Стотици коли – взривени, с дупки от куршуми, миризма на барут, объркани войници. Тела навсякъде... навсякъде... Напълно нереалистично, като в друга вселена. Пътувахме над пет часа. (Разстоянието от Саад до Йерусалим е 70 км – б.а.)

Когато се прибрах, кошмарът продължи, защото продължавахме да получаваме съобщения от или за нашите приятели – убити, загинали. Някои успели да оцелеят, разказваха своите истории. И всичко това не свършва и до ден-днешен, защото някои от приятелите ми са заложници в Газа.

– Искам само да кажа, че ми е много трудно да идвам тук всеки път и да разказвам тази история. Отнема ми много сила – и психическа, и физическа. Но смятам, че съм длъжна да разказвам, защото това мога да направя за всички тези хубави хора, които загинаха тук – поглежда към стотиците снимки на убити. – И за приятелите ми, които са още в плен. Разказът ми може да помогне това да не се случва никога повече, никъде по света. Ние бяхме просто млади хора, които дойдохме тук да празнуваме живота и любовта – и ни нападна мракът! – чува се звук от шофар. – **Това е за Йом Кипур... Толкова много хора не могат вече да разкажат какво им се е случило.

„Някои от приятелите ми, които оцеляха, имат още по-ужасни истории. Някои са успели да вземат оръжие от убити терористи и да се защитават с него, да помагат на полицията… Братовчед ми е тичал пеша 20 километра до кибуц Патиш, докато по него стрелят, хора падат мъртви зад него, а той просто е тичал и тичал. Приятели са се крили в убежища, притиснати под телата на убити другари, лежали под тях с часове, докато навън се чува стрелба… Толкова много ужасни истории. Дано никога, никога повече не се случва нещо такова отново. Благодаря ви, че ме изслушахте.“