Най-популярния трилър на шеметната Лиза Джуъл четем вече и на български език.

След като бестселърите „И нея вече я нямаше“ и „Нощта, в която тя изчезна“ смразиха кръвта на хиляди читатели, любителите на зловещите мистерии вече могат да прочетат и най-популярния роман на шеметната Лиза Джуъл на български език.

Главозамайващият психологически трилър „Нищо от това не е истина“ се превърна в „Книга на годината“ за Великобритания и Ирландия на книжните награди на TikTok за 2024 г. и стана избор на редакторите на Amazon за трилър и мистерия.

Обсебваща и страховита, тази история в духа на „Никога не ме лъжи“ от Фрида Макфадън и „Разкрий лъжата“ от Ейми Тинтера надниква в най-ужасяващите кътчета на човешката душа.

В този роман, в който всяка глава може да преобърне очакванията, дори самото заглавие е мрачно предупреждение, че нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.

Аликс Съмър и Джоузи Феър са родени на една и съща дата, но са различни като деня и нощта.

Аликс е обичана журналистка със собствен подкаст. Джоузи е затворена жена, която се чувства заложница на живота си с много по-възрастния си съпруг и двете си дъщери. Но решава, че най-сетне трябва да сложи край на това.

Джоузи убеждава Аликс да запише подкаст серии за нейната история – и за пътя ѝ към така жадуваната промяна. 

Късче по късче журналистката започва да разкрива мрачното минало на семейство Феър – ужасяваща хроника на насилие, тайни и манипулации. Докато не осъзнава, че необратимо е преплела съдбата си с тази на Джоузи – и че ще трябва да разбере истината за плашещите събития около своята „близначка по рожден ден“, преди да е станало твърде късно. 

Коя е истинската жертва в този макабрен театър? Кой лъже и кой казва истината? Лиза Джуъл майсторски подклажда трепетния ужас до самия преобръщащ финал.

Изтъкана от тъмната материя на кошмарите, „Нищо от това не е истина“ е брилянтна дисекция на криволичещите лабиринти на обърканото съзнание. И отрезвяващо напомняне, че в някои истории невинни няма.

* * *

Из „Нищо от това не е истина“ от Лиза Джуъл

Снимка "Сиела"


Четвъртък, 20 юли

Студиото на Аликс е в края на градината. То е подарък от Нейтън за четиридесетия ѝ рожден ден, след като стартираният тогава подкаст тръгва много добре. Той я изпратил на уикенд с приятелки, оборудвал го професионално, след което залепил огромна панделка и когато се върнала, я завел там с превръзка на очите. Странно ли е, че Аликс е толкова раздвоена относно брака си, след като съпругът ѝ е способен на подобни жестове на щедрост и любов и също така на моменти я кара да желае смъртта му?

Тя включва кафе машината „Неспресо“ и слага ваза с цветя на масата. В десет часа звънецът позвънява, Джоузи стои на прага ѝ с малко куче в кучешка чанта.

– Надявам се да няма проблем, че доведох Фред – казва тя. – Първо трябваше да те попитам.

– Няма никакъв проблем – отвръща Аликс. – Имам котка, но докато той е в студиото, тя няма да го безпокои. Влизай.

– Къщата ти е прекрасна – Джоузи следва журналистката през просторната кухня отзад и двете излизат в градината.

– Много ти благодаря.

– Навярно и моята къща някога е била хубава. Тя е от оне­зи вили, сещаш се, които градският съвет преустроил на апар­таменти през седемдесетте и сега са големи грозотии.

Аликс се усмихва.

– Много жалко. Лондон е пълен с подобни жилища.

Джоузи охка и ахка при вида на студиото, прокарва ръце по лъскавото записващо оборудване и потупва дебелите дуна­пренови глави на микрофоните.

– В това ли ще говоря? – пита тя.

– Да.

Шивачката кима с ококорен поглед.

Тя изважда малкото куче от чантата му и то започва да души всичко наоколо.

Аликс ѝ приготвя чай, а на себе си еспресо. Двете си сла­гат слушалки и се поглеждат над масата. Журналистката прави проба с Джоузи, задава ѝ стандартния въпрос какво е закусвала и после започват.

– Джоузи, първо искам да ти кажа добре дошла и да ти бла­годаря, че толкова щедро отделяш от времето си за мен. Не мога да ти опиша колко съм развълнувана за този проект. Ис­кам да приветствам и да благодаря също така на слушателите на поредицата ми „Само за жени“, че отново са с мен. Добре дошли и на новите слушатели на този подкаст. Е, да започнем с лесен въпрос, Джоузи. Името ти. На какво е галено Джоузи? И въобще галено ли е на нещо?

Шивачката поклаща глава.

– Не – отговаря тя. – Не. Казвам се Джоузи. Не е галено име.

– Кръстена ли си на някого?

– Не. Или поне не знам. Майка ми се казва Пат. Нейната майка се казваше Сю. Мисля, че просто е искала да ми даде красиво име, сещаш се. Да е женствено.

– Така, нека обясним на всички каква е историята зад за­главието на подкаста „Здрасти! Аз съм твоята близначка по рожден ден!“ – това бяха първите думи на Джоузи към мен, когато се срещнахме в един местен ресторант през вечерта, в която двете навършихме четиресет и пет години. С Джоузи не сме само близначки по рожден ден, но сме родени в една и съща болница. И понастоящем живеем на километър и полови­на в една и съща част на Северозападен Лондон. Така, преди да преминем към историята на живота ти, да поговорим за исто­рията на раждането ти. Какво ти е разказвала майка ти за деня, в който си се родила?

Джоузи примигва. Настъпва тежка тишина, която Аликс още от сега е наясно, че ще се наложи да изреже от записа.

– Е – казва най-накрая шивачката, – нищо конкретно. Само че е боляло!

Журналистката се засмива.

– Е, да. Това е задължително. Но какво ти е разказвала за самия ден – за времето, акушерката, първия път, в който те е зърнала?

Настъпва ново мълчание.

– Както вече казах, нищо. Никога не ми е разказвала нищо. Само това, че много я е боляло и се зарекла повече да не ражда.

– Тя спази ли заканата си?

– Да.

– Значи нямаш братя и сестри?

– Нямам. Единствено дете съм. А ти? О! – Джоузи млъква и слага ръка на сърцето си. – Съжалявам. Позволено ли ми е да задавам въпроси?

– Да! Напълно! Ние сме три деца, все момичета. Аз съм средната сестра.

– О, късметлийка. Много бих се радвала да имам сестра.

– Сестрите са най-добрите. Аз съм голяма късметлийка. Разкажи ми за майка си, за Пат. Жива ли е още?

– О, боже, да. Съвсем жива си е. Живее в същия комплекс, в който съм се родила, ръководи читалището там, грижи се за стари хора, крещи на политиците, работи срещу престъпността и какво ли още не. Голяма работа е. И е доста гръмогласна. Всички я познават. Тя е нещо като знаменитост.

– А баща ти?

– О, той никога не е бил в картинката, баща ми. Майка ми забременяла случайно, тръгнала си и ме родила, без да му каже. Не го познавам.

Аликс затваря очи и си спомня мъжа в ресторанта на рож­дения ѝ ден, който си беше помислила, че е бащата на Джоузи.

– Така, в ресторанта, вечерта, в която се запознахме... мъжът, с когото вечеряше. Това твоят...?

– Това беше съпругът ми. Да. Не беше баща ми. И не, не си първият човек, който прави тази грешка. Съпругът ми, Уолтър, е много по-възрастен от мен. С него съм от петнайсетгодишна – Джоузи млъква и поглежда журналистката.

Аликс се опитва да скрие изненадата си.