Основните искания на протестите в България трябва да станат две думи, които у нас звучат като клише, а в нормалните демокрации са работещи стандарти: прозрачност и отчетност. Всичко останало – морал, смяна на лица, „нови“ партии – е производно. Без прозрачност и отчетност и новите стават стари за един мандат.

Как изглежда нормалността: САЩ, Германия, Франция, Европейската комисия

В САЩ Белият дом и Държавният департамент поддържат редовни брифинги, за които се публикуват стенограми и видеозаписи. Говорителят на Белия дом отговаря на въпроси понякога с часове, пред цялата преса, на живо. Американската Сметна палата е институция, която системно проверява действията на властта и публикува доклади за ефективност и злоупотреби. Това създава култура, в която „няма как да го заметеш тихомълком“.

В Германия Bundespressekonferenz е още по-интересен пример: това е асоциация на журналистите, която сама организира редовните пресконференции. Правителството не решава дали да говори – то е длъжно да се яви и да отговаря. Журналистите канят, журналистите питат, министри и говорители идват и отговарят. Освен това преди среща на върха на ЕС германският канцлер лично излиза пред Бундестага и обявява какво ще се разглежда на нея и каква е позицията на правителството му. Виждали ли сте нещо подобно в българския парламент?

След срещи на върха на ЕС участващите държавни и правителствени ръководители дават т.нар. национални пресконференции, на които отговарят обстойно на въпросите на акредитираните кореспонденти от своите страни. Българските министър-председатели правеха това редовно докъм 2009 г. Оттогава насам отделят на медиите няколко думи на крак на изхода напът към лимузините си - и то, не винаги.

Във Франция Елисейският дворец и министерствата имат говорители с ясно институционализирани роли – те не са пиар на президента, а глас на институцията. Официалните позиции, ключови документи, графици на срещи – всичко това е публично, достъпно и проверимо.

Най-системният пример е Европейската комисия. Службата на говорителя е официалният глас на Комисията пред медиите – тя организира пресконференции, брифинги и е основната точка за контакт с журналистите. Всеки работен ден Комисията провежда обеден брифинг, на който говорителите обявяват решения, обясняват политики и отговарят на въпроси. Цялата тази дейност – видеа, изказвания, пресматериали – се публикува в специалния „Press corner“ на сайта на ЕС и е достъпна за всеки гражданин. Това не е жест на добра воля, а институционализирана форма на отчетност.

Българският „doorstep** режим“: фабрика за ерзац-новини

На този фон българската практика е циничен антипод. Липсват редовни пресконференции и брифинги на правителството; говорители на министерствата (от близо 15 години); предвидимост и институционални формати за общуване с медиите.

Тяхното място е заето от коридорни изявления, „doorstep“-и, по една фраза „на трибунката“ в парламента. Това не е случайно, нито „просто стил“. Тези формати са фабрика за саундбайтове: осигуряват кратко, контролирано изявление за телевизиите; няма време за сложни въпроси и навлизане в детайли; журналистите са принудени да се блъскат, да се надвикват, не успяват да зададат уточняващ въпрос; липсва контекст, липсват документи, липсва задълбоченост.

Резултатът са ерзац-новини, в които централното съдържание е: „този каза, онзи рече“, а не какво реално се случва, какви решения се вземат, какви документи се подписват, какви пари се харчат. Това е новинарски формат, удобен за властта и изтощителен за обществото.

„Феодалното право“ на ефир и пленената „четвърта власт“

Този порочен новинарски модел се подхранва от нещо още по-дълбоко: феодалното право на ефирно време. Законодателството  превръща достъпа до обществен ефир в нещо като разпределена привилегия – списък от лица и партии, които по право имат достъп до медийно време.

Така уж свободната журналистика, която трябва да бъде „четвърта власт“ и да представлява гражданското общество, се оказва ограничена: тя не може свободно да избира кого да пита и кого да игнорира. Всеки идиот има право на ефир, стига, благодарение на ниската избирателна активност да е влязъл в парламента. Законодателят предварително е разпоредил на "свободната" журналистика на кои „говорещи глави“ е длъжна да дава думата. А тези законодатели са същите тези политически елити, които „демократично“ са си поделили публичния ефир, без да питат самата публика.

Нареждат да уволняват неудобните им журналисти от най-гледаните телевизии и им казват: не сме ви взели свободата, отидете в други медии, направете си блог, подкаст или канал в YouTube и правете там каквото си искате. Няма да ви затворим като в Русия или да ви разстреляме като в Северна Корея. 

Защо тези политици не си купят или направят свои телевизии и от тях да си правят пропагандата? Защо, вместо журналистите, те не си направят блог, подкаст или канал в YouTube? Защото ние сме избрани, отговарят обикновено те. Но от това, че сте избрани не следва, че общественото (включително ефирът) ви принадлежи. Вие сте си го присвоили със законите, които сте приели за ваше удобство, а не за общественото благо. 

Оттук разликата с тоталитарното минало на монополна комунистическа пропаганда е по-скоро техническа: вместо една партия да доминира публичното пространство, днес монополът е поделен „многопартийно“ – в пропорции, съответстващи на изборните резултати. Но и в двата случая медиите са на разположение на управляващите, а не на гражданите. Информацията е средство за манипулация и контрол, а слушането, вярването или апатията са оставени на безгласните управлявани.

Който така си представя демокрацията, медиите и „четвъртата власт“, не разбира нищо нито от едното, нито от другото. „Четвърта власт“ означава способност да изобличаваш, да контролираш, да поставяш под въпрос – не да препредаваш безгрешно и послушно.

Интернет: спасителен вентил и ново бойно поле

Слава Богу, че има интернет, социални мрежи, платформи, блогове, подкасти. В тях гражданите могат да заобиколят официалните канали, да говорят, да критикуват, да организират натиск. Там тези, които не получават достъп до „официалния ефир“, могат да съществуват и да задават неудобни въпроси.

Но тази „втора“, нерегулирана комуникационна среда има и своята тъмна страна: тя е идеална почва за конспиративни теории, дезинформация и откровен фашизъм. Примери вече виждаме – от ролята на социалните мрежи в румънските президентски избори до появата на политически ГМО-та като „Величие“ и „МЕЧ“, които използват токсични послания, за да се домогнат до институционална легитимност.

Когато официалната, регулирана публична сфера е капсулирана и феодализирана, а нерегулираната – отворена към всякакви крайности, обществото се оказва в капан: между стерилната пропаганда на „официалните лица“ и крещящия хаос на крайните радикализации.

Пиарът срещу говорителя: кой служи на кого

От близо 15 години правителството и министерствата в България нямат говорители. Вместо това имат „медийни съветници“ и пиари. Разликата не е козметична, а принципна:

  • Пиарът прави пропаганда, изгражда образ, „пласира“ работодателя си в медиите. Той обслужва политическата воля на този, който му плаща.

  • Говорителят е официален представител на институция. Когато говорителят на правителството или министерството говори, все едно говори премиерът или министърът. Той е длъжен да осигурява прозрачност и по този начин работи не за пиара, а за легитимността на самата институция.

Пиарът говори, когато работодателят поиска. Говорителят работи, когато обществото (най-често чрез медиите) поиска. Пиарът прави кампании. Говорителят прави редовни брифинги и пресконференции.

В Европейската комисия това е разбирано до крайност: говорителите са официалният глас на Комисията, всеки техен отговор е институционална позиция. „Нямаш право да мълчиш и всичко, което кажеш може да бъде използвано срещу тебе“, казваше Кун Дунс, един от някогашните ръководители в комуникационната служба на Комисията. Всекидневните брифинги гарантират, че неудобни въпроси ще бъдат зададени и чути. В България властта инвестира в пиар, а не в говорители. Това само по себе си е диагноза.

Протестът като искане за европейски стандарти на публичност

Всички тези дефицити – тайнствени позиции по важни европейски решения, скандали като #КОЙ, липса на говорители, феодализирано ефирно време, doorsteps вместо пресконференции – имат един общ корен: власт, която иска да действа в тъмното и общество, което все още не е изискало достатъчно настойчиво светлина.

Протестът днес не трябва да се задоволява с „оставка“ или смяна на лица. Той трябва да поиска: връщане на редовните, публични брифинги на правителството и министерствата; възстановяване на институцията говорител, отделена от партийния пиар; ясни правила за достъп на медиите, изработени съвместно с журналистическата общност; публикуване на документи, позиции, срещи и решения по модел на Европейската комисия; край на „феодалното право“ на ефир и свобода на редакциите да решават на кого да дадат думата.

Дори Путин прави годишна пресконференция. Българските управляващи правят целогодишен пиар, от който не следва никаква прозрачност.

Ако искаме истинска демокрация, не е достатъчно да сменим лицата на сцената. Трябва да сменим и осветлението - с доста по-силно от сегашното. И да не позволяваме повече решения да се вземат в тъмното, а медиите да бъдат статисти в чужда пиар постановка.

----

* Бил съм и от двете страни на линията между медиите и институциите. Работя повече от 40 години като журналист, десет от които - като европейски кореспондент в Брюксел. Бил съм говорител на първото българско председателство на ЕС и по-късно съм работил като политически сътрудник в кабинет на български еврокомисар. Задавал съм въпроси на пресконференции и съм писал отговори на въпроси, опорни точки, интервюта и статии. Мисля, че знам достатъчно съвсем законни начини да направиш от журналиста статист, но не се гордея с това.

** Doorstep (англ.) - праг. В преносен смисъл и в медиен контекст означава кратко, контролирано изявление пред входа на институция, без възможност за истински въпроси.