Защо демокрацията е в криза и избирателите дават доверието си на политици с шокиращо поведение като Тръмп, авторитарни политики като Ердоган или военолюбци и диктатори като Путин? Петер Слотердайк, един от най-известните съвременни германски философи, се занимава в новата си книга „Князът и неговите наследници“ с нарастващия в световен мащаб авторитаризъм. За целта той прави нов прочит на 500-годишния класически труд „Князът“ на Николо Макиавели. В центъра на критиката му стои Доналд Тръмп, който за Слотердайк олицетворява „разрушаването на демокрацията отвътре“.

В новото си есе Слотердайк обяснява защо в момента има наплив от автократи – и защо според него се наблюдава умора от демокрацията.

Автократите и деспотите преживяват разцвет

Слотердайк анализира защо отново на власт идват все повече автократи, които не виждат народа, а себе си като суверен. И защо в демокрации като САЩ мнозинство от гражданите преизбират човек, който подценява конституцията и демократичните постижения като разделението на властите.

„Действително има основания да се говори за криза на демокрациите и разцвет на авторитаризма“, пише Слотердайк.

Демокрацията като „власт на народа“ до голяма степен е фикция. И в нея съществуват малцина влиятелни, които определят много повече от средния гражданин. Това, което най-силно достига до хората, уморени от демокрацията, са „изнудванията на правителствата от коалиционни партньори, групи по интереси, лобисти и медийна агитация“.

Един владетел не трябва да бъде добър човек

Затова силните лидери – независимо дали се казват Владимир Путин, Доналд Тръмп, Си Дзинпин или Реджеп Тайип Ердоган – привличат много разочаровани демократи. В несигурната световна обстановка те се разочароват от традиционните партии и политическите елити и стават податливи на автократи, които действат решително – въпреки че именно тези автократи често носят отговорност за несигурността.

Това, което характеризира новите „князе“, може да се види още при Макиавели, когото Слотердайк обширно цитира. Мислителят от Ренесанса е бил убеден, че владетелят трябва да се научи да не бъде добър човек.

Тъй като един властник е заобиколен от множество зловредни съперници, той трябва бързо да се научи да бъде също толкова безскрупулен. Слотердайк открива у Макиавели и още един принцип, валиден за новите автократи: успехът не пита по какъв начин е постигнат. Един владетел може да бъде голям лъжец и лицемер.

Тръмп като Наполеон III

Още по-интересно от Макиавели е разглеждането от Слотердайк на един второстепенен владетел – племенника на Наполеон, Луи-Наполеон. През 1848 г. той е избран с три четвърти мнозинство за президент на новата френска република, а няколко години по-късно се провъзгласява за император Наполеон III.

Слотердайк го нарича „император на спектакъла“, който наследява от прочутия си предшественик склонността към популизъм и грандиозни жестове. И с успех: 97% от избирателите му дават гласа си. Негов идол е Цезар, на когото той се опитва да подражава. Той води политика на показност: блясъкът на Елисейския дворец, култивиран от Наполеон III, днес продължава да живее в Холивуд.

Писателят Виктор Юго го осмива в памфлета си „Napoléon le Petit“ (Наполен Малкия): този император бил заобиколен не от съветници, а от подмазвачи и куртизанки:

„Той взема всичко, използва всичко, омърсява всичко, обезчестява всичко.“

Паралелите с Тръмп са поразителни. И при двамата се наблюдава обръщане към миналото, изразено още в лозунга „Make America Great Again“.

И на двамата им липсва способността да изпитват срам. Вместо това те въплъщават безсрамие. Слотердайк не се съмнява, че именно това прави Тръмп привлекателен за част от неговите поддръжници. Те биха искали сами да бъдат също толкова безсрамни, груби и необуздани. Те не искат да бъдат изискани граждани в една демокрация, както често си представят интелектуалците, а им харесва отново да могат да бъдат част от тълпата.

Още от своето епохално произведение „Критика на циничния разум“ (1983) Петер Слотердайк умее да извлича от историята на философията и културата „психополитически“ значими прозрения за настоящето. Това му се удава убедително и в новата книга. След нея става по-ясно защо днес дори в демокрациите много хора изпитват симпатии към автократите.

На въпроса какво е текущото му духовно състояние, Слотердайк отговаря в интервю за ORF:

„Един либерален скептик винаги има основания да бъде бодър, защото дори трудните обстоятелства постоянно му дават поводи за размисъл и за полет над големия пейзаж от проблеми.“

Настоящият възход на авторитарната политика бележи края на „идиличната представа, че след кралете идват канцлери и президенти“, казва той в интервюто за ORF.

За Тръмп той пише:

 „В лицето на Доналд Тръмп до върха на световна сила достигна почти неграмотен човек.“

„По природа той не е политик, а по-скоро дилър, най-вече клоун, който играе ролята на диктатор.“

Слотердайк говори за „подивяване по вертикалата на властта“ – процес на упадък в центровете на управление. Избирането на Тръмп показва колко нестабилни са демокрациите:

„Те са по своята същност двусмислени: създадени да предотвратяват диктатурата, но същевременно отварят възможност за нейното установяване.“

Както крайнодесни, така и крайнолеви партии разбират тази сложна природа на демокрацията и я използват за свои антидемократични цели. Правото на свободен избор умишлено се опростява и в крайна сметка се бърка с безконтролна разпуснатост, смята философът.

Началото на „политиката на забавлението“

Именно Наполеон III открива шоуто като начин да привлича подкрепа. След преврат през 1852 г. той отменя либералната конституционна държава и осмива постиженията на Френската революция, превърнала поданиците в граждани.

За Слотердайк Наполеон III бележи повратен момент: с него започва „политиката на забавлението“, при която не идеи и програми, а позата и инсценировката създават власт.

Слотердайк прави връзка с настоящето:

„Истински поразителното е, че толкова малки и незабележими, почти бихме казали посредствени хора, действайки заедно с подобни на себе си, могат да причинят толкова огромни злини. Викктор Юго, който осмива в памфлети Няполен III, предвещава диагнозата за баналността на злото, разкривайки баналността на великото.“