За какво се сещате, когато чуете Словения? Малка държава на картата между Италия, Австрия и Хърватия… или място, което отдавна планирате да опознаете?
Сам Болдуин попада там почти случайно, но веднага е запленен от планините, хората и онова трудно обяснимо усещане за дом.
От първите му стъпки в Любляна до живота в малко планинско село, книгата проследява повече от шестнайсет години срещи със словенците, сблъсъци с бюрокрацията, езикови главоблъсканици и неподражаеми местни характери. Болдуин ни води по реки и планини, през летни приключения и зимни изпитания, сред традиции, стереотипи и неочаквани открития.
С типично английски хумор и искрена обич той разкрива една разкошна Словения - жива, пъстра и пълна с контрасти.
Сам Болдуин израства в Англия, живял е и е работил в Канада, Испания, Япония и Шотландия. Писал е за The Guardian, The Times и The Independent, и е сътрудничил на множество списания, пътеводители и онлайн издания.
Представяме ви откъс от "Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения", Сам Болдуин, издателство "Ера":
Глава 1
Намирам къща в планината
– Извинете, че закъснях. Погребвахме приятел. Влизайте!
Изпълнихме разпореждането. С брат ми се качихме в черния „Мерцедес“ на Жига, мъж с гладко избръсната глава, козя брада и слънчеви очила. Изпитахме известно опасение, че сме си уговорили среща с албански мафиот, а не със словенски брокер на недвижими имоти. Първите му думи не разсейваха никак това впечатление.
Дойдохме да огледаме „Хриб“ (Къщата на хълма). Навремето в сградата сушели луканка. Намираше се на север, в запустелия и не особено привлекателен Корошки регион, близо до границата с Австрия, и беше най-обещаващата от общо трите оферти по джоба ни. На словенски хълм е „хриб“, а „хриб хиша“ означава ваканционен дом. В моята страна ваканционните къщи са привилегия на богатите. В Словения вилите в провинцията не са рядкост; много словенци притежават бунгало в планината, сред лозя или в горички – места за отмора сред природата.
Човек винаги поема риск, когато дръзне да се отклони от утъпканите пътища. Сега се бяхме озовали в почти непознат край и в почти непозната страна. Вълнувах се какво ли ще открием в планината и същевременно бях притеснен. Тук никой не би чул писъците ни.
– Приятелят ми катастрофира с мотор – обясни ни Жига.
С брат ми се спогледахме с облекчение. Колкото и ужасна да беше информацията, думите на Жига, че не е заравял труп, а е присъствал на официално погребение, звучаха успокоително.
С Жига прекосихме главната улица на родното му място – бившия миньорски град Межица, разположен на 500 метра надморска височина в тясната долина на река Межа, в подножието на гористи хребети. Минахме покрай затворен хотел, пощенски клон, банков офис и изоставен магазин за електроника. През прашната витрина зърнах избеляла от слънцето кутия с надпис „Commodore 64“ – компютър, излязъл от производство преди повече от десетилетие. От едната страна на улицата се редяха седеметажни сгради, построени за работниците в рудниците за олово и цинк. От другата страна се издигаше внушителната сграда на училище с барелефи над прозорците на първия етаж.
Планината се извисяваше точно зад града. По-рано, докато се разхождахме безцелно, с брат ми видяхме избледняла туристическа табела с отбелязан ски лифт. Сега вече различихме широка тревиста просека между дърветата.
– Това ски писта ли е? – попитах развълнувано.
– Не работи от години – отговори Жига. – Навремето тук идваха хора от цяла Югославия. Бяхме второто място в Словения с лифт. Когато затвориха мината, казаха, че ще построят нов, по-голям и по-хубав. Нищо подобно! Някога имахме и плувен басейн. Вече не съществува.
Жига изпадна в мрачно настроение. Беше 2007-ма – Словения бе независима държава от шестнайсет години . Останахме обаче с впечатлението, че Межица е виждала и по-добри дни. Излязохме от града и Жига свърна по тясно шосе. От двете страни се издигаха тъмни борове. Вземахме остър завой след остър завой и се изкачвахме бавно. Жига ни посочи някаква странна къща – висока и тънка – с огромна купчина дърва за огрев, подредени спретнато отвън.
– Тук държаха експлозивите за мината.
Пътят лъкатушеше през гъстата гора. Най-после стигнахме до открита местност с десетина големи постройки. Стар оранжев трактор теглеше платформа, натоварена с трупи. Шофьорът ни махна, докато се разминавахме на косъм.
Асфалтираното шосе свърши внезапно. Продължихме по черен каменист път, Жига се опитваше да избягва дълбоките дупки. С друсане и клатене се изкачвахме все по-нависоко. Минахме край букова гора, варовикови скали и сечище с ловна вишка.
След десетина минути пред нас се разкри невероятна гледка към долината и град Межа, разстлан от двете страни на шосето. На юг се простираха заоблени гористи възвишения, а зад тях надничаха голи зъбери.
Най-сетне стигнахме до малко стопанство с няколко постройки от камък и греди, с белосани фасади и дървени балкони. Зад голяма плевня със стени от сребристо сиви дъски се ширеше пасбище, опасано от лешникови храсти, смърчове и лиственици. Самотен гарван кръжеше в небето и грачеше. Звънтяха чанове, кудкудякаха кокошки... Не бях посещавал по-идилично място. После видяхме и нея – тристагодишната къща. Влюбихме се от пръв поглед.
***
Словения е една от двете страни на света, извадили късмета да имат очертания като на кокошка (другата страна е Китай). Словения е по-дребното пернàто в кокошарника. С население от два милиона и територия, по-малка от Сицилия, Словения е сред най-младите и най-красиви европейски държави. Въпреки това и независимо от кокошия силует, тя все още страда от криза на идентичността.
Моята връзка със Словения започна заради любовта ми към снега. Отраснах в Шропшър, където с повечко късмет сняг пада два пъти годишно, а най-високият връх е сравним с къртичина. Планинският свят ми се виждаше далечно и недостъпно място. Разглеждах мечтателно снимките в списания за сноуборд. Следях със затаен дъх ежеседмичната програма „Скиорска неделя“. И веднъж годишно (стига да съм спестил достатъчно) посещавах евтини планински курорти – пиренейския данъчен оазис Андора, безмитния рай Ливиньо в Италия и тем подобни. По-късно работих цяла зима в ски курорт в Британска Колумбия, в Канада. Точно там осъзнах, че не само през ваканциите е възможно да се живее в планината. Делях тясна стаичка с австралиец и получавах минимална заплата. Никога през живота ми не съм бил толкова беден. Сред 8000-ите снежни акра на Уислър-Блекком и с безплатен пропуск за целия сезон обаче, се чувствах по-щастлив от всякога. Няколко години по-късно брат ми Пат последва примера ми и се върна от Канада със същите впечатления. Така се зароди мечтата – казвахме си, че може би (току виж) някой ден ще имаме уютна горска къщичка някъде сред снежните върхари.
Години наред това беше просто зимна фантазия – често обсъждана, но никога на сериозно. После решихме, че ако искаме да намерим уютна планинска къща, трябва да започнем да я търсим. Речено-сторено. Оскъдният ни бюджет стигаше единствено за кокошарник във Франция, Италия и Австрия – най-известните места за зимни ваканции. Затова се насочихме на изток. Обсъдихме България, Румъния и Полша, но Словения закова вниманието ни.
Установихме, че в нашето обкръжение за Словения се знае малко. Имах смътна идея за бивша комунистическа държава някъде в Източна Европа. Преди да се заинтересувам обаче, бих се затруднил да я посоча на картата. Оказа се, че Словения е заобиколена от доста известни съседи – граничи с Италия на запад, с Австрия – на север, с Унгария – на изток и с Хърватия – на юг.
Дори хора, които би следвало да са по-информирани, допускат гафове по отношение на Словения. В публични изказвания поне един американски президент и един бивш италиански премиер объркваха Словения със съвсем различна държава – Словакия. Е, имената и знамената им си приличат донякъде, но от държавни лидери се очаква да са си написали домашното по география.
Изнасяйки реч в Любляна, британският външен министър, за когото се предполага, че за да получи поста, трябва да има солидни геополитически знания, допусна абсурдна грешка – обяви Словения за бивша „васална съветска държава“. Словения обаче е била част от Югославия, не от СССР. Впрочем, май е точно обратното – Югославия, както е добре известно, се стремяла да води политика на необвързаност ; тоест, да не се съюзява нито със СССР, нито със Западния блок.
Тези примери илюстрират колко мъгляво е мястото на Словения в общественото съзнание на Запад. Редовно я бъркат с друга държава или с някогашна съветска „република“, все още изстъргваща ръждата от „Желязната завеса“ , или я смятат за бедна балканска страна, белязана от кървавите конфликти през 90-те години на ХХ век, когато Югославия се разпада. Всъщност Словения излиза сравнително спокойно от федеративна Югославия. Обявяването на независимост на 25 юни 1991 г. е последвано от т.нар. Десетдневна война.
С надеждата да демонстрира сила и да накара Словения да отстъпи, Югославската национална армия (ЮНА) изпраща танкови колони и пехота. Бомбардират летището в Любляна и пускат пропагандни листовки с лозунги: „Призоваваме към мир и сътрудничество“ и „Съпротивата ще бъде смазана“.
ЮНА обаче среща ожесточен отпор. Словенски войници и цивилни барикадират шосетата, обсаждат казармите, атакуват позициите на ЮНА и свалят два хеликоптера. На десетия ден е обявено примирие. Словенските сили поемат контрол над границите и на силите на ЮНА е позволено да се оттеглят мирно. Убити са 44 войници от ЮНА. Словения дава 25 жертви – 19 войници и 6 цивилни. С минимални загуби, Словения обявява независимостта си.
Всъщност твърдението, че Словения е разположена в Източна Европа, е географски неточно. По-късно водих дълъг спор по темата със служители на австрийска компания за коли под наем. Според тях, понеже Словения била в Източна Европа – регион с повишен риск – трябвало да платя по-висока застрахователна вноска.
– Глупости! – отговорих с уточнението, че Австрия, както и Италия, Норвегия, Швеция и Финландия се простират по-далеч на изток, но се водят западноевропейски държави.
Посочих също как всеки, шофирал в Италия, е наясно, че мястото ѝ не е в по-нискорисковата категория. Показах им ѝ карта, подкрепяща доводите ми извън всякакво съмнение, но те отказаха да променят класификацията си.
Недоразуменията за Словения обаче – включително моите – ѝ осигуряват отличен камуфлаж, защитна димна завеса, отвъд която само любознателните търсачи на истината биват възнаградени. Лично аз открих, че тази великолепна, модерна, далновидна и процъфтяваща централноевропейска държава може и да е дребна кокошка, но пък е с изящно оперение и снася златни яйца.
