– Има ли място за апокалиптичните сценарии от типа "българите изчезват"?

– Аз съм голям противник на всички апокалиптични тези и прогнози, особено когато става дума за демография и за България. Никой не може да избяга от факта, че България се намира в сериозна демографска криза вече повече от 30 години. Но да говорим за катастрофа, за необратимост на процесите и за това, че българите ще изчезнат или да се спекулира през коя година ще умре последният българин, е меко казано несериозно. Определям подобни твърдения като евтин популизъм и безсмислено насаждане на паника. На всички тези демографски апокалиптици бих казал да погледнат данните за България през последните години, както и общата демографска картина за Европа и света. Защото демографската криза в България се определя от шест основни процеса. Два от тях са обективни, естествени и напълно се вписват в общата европейска демографска картина. Става въпрос за ниската раждаемост и репродуктивните нагласи на населението, както и за ускореното застаряване.

Четири от процесите са типично български и върху тях трябва да работим. Това са нелогично високата и срамна за една развита европейска държава смъртност, драстичните териториални демографски дисбаланси, високият процент необразовано ромско население и сериозният дефицит на младо, активно население.

"Темпът на намаляване на населението е редуциран"

Трябва да престанем с твърденията, че чрез някакви мерки или популистко говорене ще успеем рязко да повишим раждаемостта. Коефициентът на плодовитост, който е един от най-обективните измерители на раждаемостта, за България е около 1,8 и по този показател ние сме сред първите места в Европейския съюз. За цяла Европа той се движи между 1,1 и 1,8. Да не говорим, че в Китай вече е по-нисък – 1,6, в Индия е около 2, а Саудитска Арабия, фундаменталнa мюсюлманска държава, е 2,3. От 1990 до 2020 година населението на България намаляваше всяка година с между 50 и 60 хиляди души заради отрицателния естествен и отрицателния механичен прираст. През последните три години намаляването вече е под 10 хиляди души годишно. Да, продължаваме да намаляваме, но темпът е редуциран пет до шест пъти, което е огромен напредък.

И още нещо – вече три години имаме положителен механичен прираст. Преди години говорех, че този момент ще настъпи, както и че ще има реемиграция на българи от чужбина. Тогава ми се смееха, но днес това вече е факт.

– Ако властта по въпроса беше във Ваши ръце, какви мерки щяхте да вземете?

– Имам разработена 7-компонентна програма за демографски рестарт на България. За всеки един от тези компоненти са разписани конкретни мерки, индикатори и политики, но за да има реален ефект, всички компоненти трябва да бъдат разработвани комплексно.

Седем важни мерки за демографията

Първо: радикална реформа в образователната система. Второ: още по-ускорено повишаване на доходите. Трето: реализация на младите хора след завършване на висшето им образование, така че да бъдат стимулирани да останат и да живеят в България. Четвърто: здравеопазване, повишаване на медицинската култура на населението и насърчаване на по-здравословен начин на живот, с цел овладяване на високите нива на смъртност. Пето: инфраструктура – както пътната инфраструктура, за която постоянно говорим, така и най-вече социалната инфраструктура, включваща детски градини, училища и здравни заведения в районите с най-голяма депопулация на населението. Шесто: връщането на вярата в институциите и възстановяването на чувството ни за общност. Една реална демокрация функционира чрез своите институции и когато има толкова високо недоверие към тях, каквото наблюдаваме в България, това е симптом за проблеми в самата демокрация.

Най-голямото ми притеснение е загубеното чувство за общност и липсата на вяра в България. Ние не можем да се зарадваме истински на нито един български успех – в спорта, музиката, киното или литературата. Постоянно се разделяме. А всеки български успех е успех на цяла България. И седмо: проактивна имиграционна политика – условно наречена така, тъй като тя трябва да бъде насочена на първо място към традиционната българска диаспора в Украйна, Молдова и Турция; след това към българските имигрантски общности в Европа; и на трето място – към хора от други държави и континенти. В света, в който живеем, ние сме в пряка конкуренция с всички останали държави за активно и образовано население. Предвид демографските процеси в света, голямата битка на XXI век ще бъде не за територии и ресурси, а за човешки капитал.

Затова произходът на даден човек няма никакво значение, ако той притежава необходимото образование и квалификация. Такъв човек може да бъде само от полза за българското общество и икономика, както вече се случва в немалко сфери.

– Има ли според Вас в момента политик или партия, които да предлагат разумен набор от всички сложни предполагаеми действия по темата? Каква е ролята на държавата по-конкретно?

– Да, Димитър Николов – кметът на Бургас. Преди осем години той ни покани да работим за общината в сферите на демографията и образованието. През тези години беше извършена своеобразна революция в началното и средното образование чрез проекта "Първокласно начало". Развиха се филиали и центрове на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Националната художествена академия, Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров" и НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". През тази година там ще започне да функционира и първата в страната детска болница. Беше направено много и по отношение на инфраструктурата и създаването на по-комфортна градска жизнена среда. Първите резултати вече са налице – община Бургас има три поредни години висок положителен механичен прираст.

Ролята на държавата е да създаде нормални условия за живот и реализация на хората, както и условия за инвестиции. Оттам нататък демографските процеси до голяма степен ще се регулират сами. Отдавна е отминало времето на цялостни държавни демографски политики. Днес чисто демографски мерки - като финансово стимулиране на раждаемостта, не могат да дадат значими резултати.

– В социалните мрежи се вихрят публикации, според които по-високата раждаемост в ромските общности може да прекрои етническата карта. Как гледате като експерт на подобни твърдения?

– Да, при ромския етнос все още има по-висока раждаемост, но и при него тя постепенно намалява. Отделно, цели махали вече са се изнесли и работят в Европа, най-вече в Германия, което променя напълно начина им на живот и репродуктивните им нагласи. Те имат както по-малко деца, така и все по-силно желание децата им да бъдат образовани. Ромското население е част от населението на България и да, неговият относителен дял от общото население ще се увеличава. Въпросът е изцяло в зависимост от политиките на държавата и местните власти дали ще възникнат по-скоро проблеми или ресурси в демографски план.

И тук решаването на проблема преминава през едно основно нещо – образованието. Ако населението от ромския етнос е образовано, то ще бъде нормална част от обществото, полезна както за себе си, така и за цялото общество. Не приемам популистките твърдения, че това е невъзможно. Работил съм заедно с местната власт по един от най-успешните интеграционни модели в България чрез образование – в община Стралджа – и съм видял с очите си, че това е напълно постижимо.

– Как може да се обясни фактът, че през 2015-а в България са живели около 7,1 милиона души, а днес около 6,5 милиона? И какво се случва с населението в страната - културологично и в други аспекти?

– Демографски вече го обясних – основният фактор е свръхвисоката смъртност на населението. Раждаемостта е нормална за развита европейска държава, а и вече имаме положителен механичен прираст.

"Културологично проблемите са много по-дълбоки"

Културологично и във всякакъв друг аспект обаче проблемите са много по-дълбоки. Повече от тридесет години нашето общество умишлено се чалгизира (нямам нищо против този музикален стил, използвам го като нарицателно). Насаждат се примирение с посредствеността и чувство за безнаказаност. Дори в сферите на културата и образованието, където сме затънали в еснафско тесногръдие, граничещо с чувство за малоценност, малки и ограничени кръгове, самообявили се за "елит", не допускат хора извън тях да прогресират, независимо от качествата и таланта им. За съжаление, всичко при нас е на дребно – и омразата, и мечтите. А когато мечтаеш на дребно, няма как да постигнеш велики неща. Това са плутократичните общества според Фукуяма и провалените общества с екстрактивни институции според Аджемоглу. Когато елитът всъщност е псевдоелит, се стига до тотален срив на ценностите и липса на визия за бъдещето. Наскоро пресметнах, че за 37 години преход шест пъти започваме отначало. Докато не започнем да надграждаме с ясна визия за бъдещето, няма как да постигнем устойчив прогрес.

Към това се добавя и постоянното "плюене" по младите хора. От нещата, които чета сега след изборите, излиза, че Gen Z ни е виновно за всичко – от изборните резултати, през корупцията и ниската раждаемост, та чак до неслучилия се вече 37 години преход. И тук излизат наяве всичките ни комплекси като нация и общество. А всъщност имаме прекрасни млади хора, в които няма да спра да вярвам и които ще продължа да подкрепям.

– Пишете ли?

– Писателят винаги пише. Всеки ден, дори в най-обикновените ситуации, които се разиграват пред него, той вижда сюжети за нова книга.

– Как пишете по-точно? Имате ли ритуали?

– Всеки писател си има свой начин на работа и своите ритуали. При мен те са три. Първо, трябва да има истинска история с реални хора в основата ѝ, за да ми бъде интересно и на мен да я разкажа. Второ, развивам сюжетите и героите си, докато дълго карам колело или вървя пеша. Трето, пиша, колкото и да е странно, в любими барове, където хората и обстановката ме карат да се чувствам като у дома. Потапям се в тяхната чудна атмосфера и влизам в своя писателски свят.

Тук е моментът да спомена, че имах късмета да работя с прекрасни редактори – Христо Карастоянов (Бог да го прости!) и Мария Владимирова-Каргиотаки, от които научих изключително много.

– Замисляте ли се за своя културен принос? Какъв би бил той накрая?

– Звучи много помпозно (смее се)! Аз много силно вярвам в себе си и в това, което правя, и винаги е било така. За културния ми принос обаче единственият съдник ще бъде бъдещето, а тъй като няма да бъда свидетел, не се вълнувам особено сега.

Както приемам с насмешка и опитите на някои хора да бъдат коректив на състоянието на българската култура и литература днес. Моето наблюдение е, че често това са посредствени, комплексирани хора без реални постижения, които отчаяно искат да бъдат личности и фактор в определена сфера. А изкарват парите си, пишейки поръчкови хвалебствени или хейтърски дописки.

Най-радващо за мен е колко много млади хора четат моите книги, вълнуват се от тях, коментират ги и ме спират по улиците, за да поговорим. Наскоро получих най-голямото си признание като писател – романът ми "Аз още броя дните" спечели читателския вот в категорията "Книга, която ме е променила". Какво повече да искам!

Дойче веле