Силно въздействащ, дълбоко хуманен и вечно актуален е романът  „Внучката“ от световнопризнатия автор Бернхард Шлинк. Новата книга на германския писател е едновременно съкрушаваща и обнадеждаваща, универсална и съкровена, обвързана тематично с най-прочутата му творба – „Четецът“.

Българското издание, което е в превод на Жанина Драгостинова и с експресивна корица, нарисувана от Таня Минчева (Kontur Creative), вече е по книжарниците със знака на изд. „Кръг“.

С характерния си пестелив, но проникновен стил във „Внучката“ Шлинк отново разнищва общочовешките теми за товара на миналото, парадоксите на любовта и търсенето на истината и свободата. Този път обаче го прави в дори по-широк контекст, отколкото в „Четецът“, като проследява над половин век от най-новата история на Германия.

Берлин, 2015-а. След самоубийството на съпругата си книжарят Каспар разкрива тайна, която тя е пазила през целия им съвместен живот. Петдесет години по-рано, малко преди да избяга при него на Запад, Биргит е родила дете от друг мъж. Търсейки отговори, Каспар решава да направи това, за което жена му така и не е събрала смелост – да открие дъщеря ѝ. Пътуването му през болезненото минало и настояще на Германия го отвежда до общност на неонацисти, сред които живее внучката на Биргит – четиринайсетгодишната Зигрун. Надеждата му е да я спаси, като ѝ покаже един напълно различен свят. Но дали ще успее?

Макар действието да се развива в Германия, посланията на Бернхард Шлинк надскачат националните граници. Без да поучава или осъжда, писателят буквално на всяка страница поражда размисли за сблъсъка между поколенията и за наглед непреодолимите различия и предразсъдъци в днешния свят. Неслучайно „Внучката“ вече е посрещната възторжено от критиците и читателите в много европейски страни и е сред най-очакваните романи в САЩ, където ще излезе през октомври.

В интервю за в-к „Берлинер цайтунг“ авторът, който през юли ще навърши 80 години, споделя, че открай време следи с тревога какви настроения възникват и се затвърждават в десния политически спектър. „Има крайнодесни, с които е абсолютно невъзможно да се разговаря – казва Шлинк. – Те са много тесногръди и до такава степен отказват да боравят с факти и аргументи, че всяка дискусия се проваля. Но има и други, с които според мен е важно да се поддържа разговор. Дали семето ще покълне – защото всеки разговор е семе между тези, които го водят, не е сигурно. Ние не се занимаваме истински с въпроса защо сме толкова различни едни от други.“

Бернхард Шлинк (р. 1944) e германски писател и професор по право. Дели времето си между Берлин и Ню Йорк и се изявява с огромен успех както в художествената, така и в нехудожествената литература. Носител е на множество отличия, а световна слава и признание печели с романа „Четецът“, който е преведен на над 50 езика и успешно екранизиран.

* * *

Из „Внучката“ на Бернхард Шлинк

Каспар беше следвал два семестъра в родния си град, за летния на 1964-та се премести в Бер­лин. Беше избягал от младежката си любов, ко­ято си бе намерила друг, беше потърсил тръп­ката на големия град, беше поискал да отиде в основания от студенти университет, беше очаквал животът и следването да са много по-вълнуващи в центъра на източно-западния кон­фликт. Освен това беше пожелал да почувства Германия – цялата Германия, не само Западна, в чиято мудна, католическа Рейнска област беше живял дотогава. Баща му беше протес­тантски пастор; Каспар бе отраснал с Лутер, Бах и Цинцендорф*, а през ваканциите при баба си и дядо си беше чел патриотични историче­ски книги, според които Германия придобива завършен вид благодарение на Прусия. Берлин – Източен и Западен, Бранденбург, Саксония, Тю­рингия, цялата страна източно от Елба беше неговата Германия, също като тази на запад и на юг.

Пристигна в Берлин една събота с влак, пъ­туващ между зоните**, и нае стая в студент­ска квартира в Далем. На следващата сутрин стана рано и вървя два часа и половина из не­делно притихналия град чак до Бранденбургска­та врата, за да хвърли един поглед зад Стена­та. След това отиде с градската железница до Фридрихщрасе, мина през проверката на гра­ничните служители в зелени униформи, смени западногермански марки за източногермански, излезе на улицата и вече беше готов да се по­чувства като у дома си в цял Берлин, в цяла Гер­мания.

Вървя чак до вечерта. Нямаше нито план, нито цел, просто вървеше. Качи се на метро­то и се озова в източната част на града, тръг­на по Карл Маркс Алее от изток на запад, от къщите от 50-те години, с тяхната характер­на структура, с аркадите и орнаментите им, към еднообразните панелни сгради от 60-те, разгледа Александерплац, катедралата и уни­верситета на „Унтер ден Линден“, мина от Острова на музеите към квартал „Пренцлауер Берг“, вървя по широките улици с големи паве­та, видя разкошните някога, но вече неподдър­жани буржоазни къщи и парковете наоколо. На изток градът беше по-сив, отколкото на за­пад, имаше повече незастроени площи, по-мал­ко улично движение, колите миришеха по друг начин. Но по време на сутрешната си разход­ка до Бранденбургската врата беше минал по достатъчно празни улици със сиви къщи, за да може да сметне разликите за незначителни. И бездруго не беше дошъл на изток, за да търси разлики, а тъкмо обратното – прилики. Голе­мите плакати също причисли към приликите; на изток те оповестяваха Пролетната среща на германската младеж, на запад рекламира­ха „Персил“, цигарите „Цубан“ или чорапите „Елбео“.

Следобеда градът се оживи. Хладното мъгли­во утро по обед премина в топъл, слънчев про­летен ден. В края на народния парк „Фридрихс­хайн“ той се натъкна на сергия, на която продаваха боквурст с картофена салата и ли­монада. Взе си, седна на една бетонна пейка до бетонна маса и загледа децата, които играеха, и майките, които си приказваха. Един мъж го поздрави, настани се срещу него, изчака го да си изяде и изпие всичко и го попита дали може да го попита нещо. Каспар кимна и научи, че чове­кът иска химикалката, която се подаваше от джоба на ризата му. Работел в министерство, пишел важни документи, а тукашните хими­калки цапали. Сега вече Каспар се вгледа по-внимателно в мъжа. На средна възраст, с рядка коса, досада и охота в изражението, леко бежово яке над бе­жова риза. Колко странно, помисли си Каспар, че за да служи по-добре на своята държава и на своята класа, мъжът молеше за услуга класовия враг от вражеската държава. Социалистическо чиновническо старание. Но такива чиновниче­ски души имаше и на Запад. Каспар, тръгнал да търси приликите, ги намери още при първата си среща с гражданин на ГДР. Усмихна се на мъжа и му даде химикалката си.

В киното в квартал „Фридрихсхайн“ гледа „Черно кадифе“ – криминален филм, чиято заплетена история беше за източни и западни агенти и за един перфектен строителен кран, изобретен в ГДР, който трябва да бъде изло­жен на Лайпцигския панаир, но западните аген­ти търсят начин да го разрушат, за да злепос­тавят ГДР. Каспар и тук откри общи неща; из­точният агент беше като Джеймс Бонд, само че по-простоват, по-скромно облечен, неумел в техническо отношение, непретенциозен в кулинарно и без чувство за хумор.

На следващия ден пак се отправи към Из­точен Берлин – този път към университета „Хумболт“; на входа така упорито настоя, че трябва да говори с декана на Философския фа­култет, че извикаха един студент, който да го отведе до кабинета му. Следвал германис­тика и история – дали можело да го допуснат да учи тук един семестър. Деканът посочи куп причини, поради които това не е възмож­но – от приема и административни пробле­ми до статута на Берлин и липсата на мирно съвместно съществуване на двете германски държави. Все пак студентът, който беше до­вел Каспар, го взе със себе си в мензата, преди отново да го остави на входа. Мечтаеше за на­стояще, което да постави началото на бъдещето, предсказано от Маркс и Енгелс, и изнесе лекция на Каспар за свободата като осъзната необходимост, за края на експлоатацията и за равноправието на мъжете и жените в ГДР. Кас­пар напразно се опитваше да заговори за лични неща, за натоварването покрай следването, за професионалните перспективи, за ваканци­онни дестинации. Другият остана при Маркс, Енгелс и ГДР.

Каспар се обезкуражи. Какво да направи, за да се почувства у дома в цял Берлин, в цяла Герма­ния? В следващите седмици се ограничи до ред­ки посещения в театър „Берлинер ансамбъл“. На лекциите и семинарите си в Свободния университет се запозна със студенти, които също като него очакваха Пролетната среща на германската младеж като възможност да се видят със свои връстници от Изтока. Тя за­почваше на 16 май.

---

* Николаус Лудвиг фон Цинцендорф (1700 – 1760) – германски тео­лог и автор на църковни песни. – Бел. прев.

** След Втората световна война Берлин е разделен на четири оку­пационни зони: американска, френска, британска и съветска. Първите три по-късно съставляват Западен Берлин, който е с особен статут и не се смята за част от ФРГ, а съветската ста­ва Източен Берлин – столицата на ГДР. Гражданите на източна­та част нямат право да ходят в западната, а гражданите на за­падната влизат в източната при определени условия. През 1961 г. между двете е издигната Берлинската стена. – Бел. прев.