Завладяващ и трогателен нов роман от Лиз Мур – авторката на световния бестселър „Ярка река“ – излиза на български. „Невидимият свят“ е посветен на сложността на човешките връзки, тежестта от загубата и крехката природа на паметта, а в сърцето на сюжета виждаме зараждането на изкуствения интелект и неговия възход. Книгата вече може да се открие в добрите книжарници с логото на „Кръг“ в превода на Борислава Спасова-Тълок и с дизайн на корицата от Стоян Атанасов.

Дълбоката и емоционална история проследява живота на Ада – срамежливо и интелигентно момиче, отгледано от своя баща, брилянтен учен в областта на компютърните науки. Покосен от болестта на Алцхаймер, той започва да губи разсъдъка си, а светът на Ада се променя из основи...

Докато баща ѝ вече не може да ѝ говори, момичето открива неговия магнум опус – експериментален изкуствен интелект, създаден с цел да запази част от избледняващата му личност. ЕЛИКСИР се превръща в своеобразен дневник и свързващ мост между двамата, но също така поражда въпроси за идентичността, истината и миналото, което не познава напълно.

Романът „Невидимият свят“ съчетава топлота и болезнена откровеност, разглеждайки теми, за които рядко се говори открито. Наситен с прецизно обрисувани герои, които сякаш виждаме живи пред себе си, това е един силно емоционален разказ за любовта и създаването на семейство – не само биологично, но и чрез нашите избори.

Книгата на Лиз Мур засяга и особено актуална днес тема – за ИИ и все по-засилващата се роля в живота ни. Тук той не е сензационно изобретение или надвиснала над човечеството опасност, а напротив – предлага траен начин за свързване с онова, което вече сме загубили и което може би няма да успеем да достигнем сами…

„Завладяващ роман, който не можеш да оставиш – „Невидимият свят“ е иронична, нежна история за съзряването, както и интригуващ поглед към развитието на изкуствения интелект и виртуалната реалност – както в началото им, така и в тяхната бъдеща визия“, описва книгата „Бостън Глоуб“.

Лиз Мур е вече позната на българските читатели с най-популярния си роман „Ярка река“, издаден от „Кръг“ през 2021-ва. През 2025 г. той бе екранизиран в хитов минисериал от „Пийкок“ и излъчван по MAX, включително на български, а в ролите влязоха обичани актьори като Аманда Сайфред, Ашли Къмингс и Никълъс Пинок.

Лиз Мур (р. 1983) е американска писателка, музикантка и директор на магистърската програма по творческо писане в университета „Темпъл“ във Филаделфия. Авторка е на 5 романа, които са високо оценени от читателите и критиците и отличени с множество литературни награди. Името й се прочува с най-популярния от тях – „Ярка река“, а „Невидимият свят“ доказва, че Мур е сред най-емоционално интелигентните и оригинални гласове в съвременната проза.

* * *

Из „Невидимият свят“ от Лиз Мур

Снимка "Кръг"

Основният научен интерес на лаборатория „Стайнър“ беше компютърната обработка на естествен език. Способността на машините да тълкуват и възпроизвеждат човешки език бе сред изследователските амбиции на програмисти и лингвисти още от зората на компютърните технологии. Алън Тюринг, британският математик и компютърен специалист, разбивач на кодове за съюзниците през Втората световна война, е известен с това, че описва хипотетичен ориентир, останал в разговорната реч като „тест на Тюринг“. Машините ще постигнат истинска интелигентност, приема той, едва когато определен компютър (А) и определен човек (В) станат неразличими един от друг за даден човешки субект (С) в хода на дистанционен писмен разговор на последния първо с А, а след това с В, един след друг, или пък в два едновременно протичащи, но независими един от друг разговора. Когато човешкият субект (С) не може да заключи със сигурност кой от двамата му събеседници е машината и кой – другият човек, ще настане нова ера в компютърните технологии, а може би и в цивилизацията. Поне така е според Тюринг – един от идолите на Дейвид. Той бе окачил рамкирана снимка на учения на една от стените в офиса – нещо като светец патрон на информатиката, който благосклонно ги наблюдаваше.  

През 60-те компютърният учен Джоузеф Вайзенбаум пише програма, наречена ИЛАЙЗА по едноименната героиня от „Пигмалион“. Програмата влиза в ролята на психолог и разпитва вещо всеки, който влиза в общение с нея посредством чат, относно неговото или нейното минало, семейство, проблеми. Трикът се състои в това, че програмата разчита на подадени ѝ от събеседника нишани и ключови думи, за да формулира репликите в разпитите си така, че ако човекът например спомене думата „майка“, ИЛАЙЗА отвръща: „Разкажи ми нещо повече за семейството си“. Псувните предизвикват дразнещо спокоен отговор, нещо от рода на: „Струваш ми се разстроен“. Подобно на истински психолог, ИЛАЙЗА не предлага отговори – просто задава завоалирани, енигматични въпроси един подир друг, докато човешкият субект не се умори от играта.

Работата на лаборатория „Стайнър“, най-просто казано, бе да създава все по-усъвършенствани версии на този тип софтуер за езиково усвояване. Това беше изричната цел на Дейвид, когато многоуважаемият бивш президент на БИТ Робърт Пиърс издърпа младия амбициозен младеж веднага след като той направи докторантурата си там, и му връчи собствена лаборатория през главата на по-консервативния ректор. Това бяха целите, публикувани официално от БИТ. Практическите възможности, които предоставяше машината, способна да имитира с точност човешки разговор както писмено, така и, рано или късно, устно, бяха интригуващи и разнородни. Обслужването на клиенти можеше да се оптимизира. Можеше да се предава знание, да се преподават чужди езици. Да се осигури социално общуване и компания. В случай на катастрофа или бедствие медицинските указания можеха да се разпространяват бързо сред масова аудитория, да се отговаря на въпроси, свързани с логистика. Доходността и практическата приложимост на компетентната машина събеседник донесоха на лаборатория „Стайнър“ пари от грантове. Като глава на лабораторията, Дейвид с неохота ходеше по събитията за набиране на средства, водеха го по разни вечери. Той винаги вземаше Ада като свой придружител. Тя седеше на кръглите маси, чувствайки се неудобно в една от няколкото си официални рокли, купени от двама им за подобни събития, похапваше ордьоври и вещо си бъбреше с донорите. След това Дейвид я водеше да хапнат сладолед и се превиваше от смях над изцепките на ония, дето се бяха наквасили най-много. Президентът Пиърс беше доволен от ситуацията. Покровителстваше лаборатория „Стайнър“, беше предразположен да осигурява на Дейвид каквото той пожелаеше, дразнейки така колегите му по ранг. Федералното правителство се интересуваше от практическото бъдеще на изкуствения интелект и в онези години имаше изобилие от средства.

Приложенията на софтуера обаче бяха само малка част от това, което интересуваше Дейвид, което го караше трескаво да будува посред нощите в разработване и тестване на програми. Във всичко това имаше и изкуство, философски въпроси, които софтуерът повдигаше. Най-важният от тях бе следният: ако една машина може убедително да пресъздаде човешкото – ако може да убеди човешко същество в родството помежду им – какво тогава я прави не-човек? Какво друго, в крайна сметка, е човешката мисъл, освен серия от електрически импулси?

В ранното ѝ детство Дейвид често задаваше тези въпроси на Ада и последващите дискусии продължаваха с часове, докато двамата вечеряха, возеха се в метрото, пътуваха дълго с кола. Взети заедно, въпросните разговори оформяха нещо като философската рамка на съществуването ѝ. Понякога нощем, докато лежеше в леглото си, Ада размишляваше върху идеята, че тя всъщност е една машина – или че всички хора са машини, програмирани в утробата посредством своята ДНК, а човешкото им тяло е вид хардуер, съдържащ в себе си предварително инсталиран, самоизпълняващ се софтуер. И какво, чудеше се тя, говореше това за естеството на съществуването? А за предопределението? За съдбата? За Бог?

В други стаи, на други места, Дейвид на свой ред разсъждаваше върху същите неща. Тя знаеше, че е така – и тази нейна убеденост бе част от неразривната връзка между двамата.

Още докато Ада беше малка, лаборатория „Стайнър“ започна да разработва чатбот, който нарекоха ЕЛИКСИР – в чест на ИЛАЙЗА и като намигване към идеята на Дейвид, че една такава програма би изглеждала на обикновения потребител като някакъв вид магия. Както при ИЛАЙЗА, целта беше да се симулира човешки разговор, така че ранните версии заимстваха дървото на логиката* и местоименния алгоритъм на разговор от нея. (На въпроса: „Какво да правя с живота си?“, ИЛАЙЗА би отговорила: „Защо аз да ти казвам какво да правиш с живота си?“). За разлика от ИЛАЙЗА, чатботът нямаше за цел да използва роджърианската методика в психоанализата, а да възпроизведе естественото звучене на човешкия разговор, освободен от конкретиката на обстановката или обстоятелствата. ЕЛИКСИР не беше програмиран с предварителни отговори, какъвто бе случаят с ИЛАЙЗА. Ето и целта на Дейвид: той искаше ЕЛИКСИР да усвоява езика така, както всеки един човек, който се ражда в съответната среда и „слуша“ прилежащия ѝ език, преди да може да достигне до значението му посредством синтактичен разбор. Поради това чатенето с бота в ранните му години далеч не завършваше със смислен разговор – само с някакъв изчанчен, нелеп речитатив, с несвързания говор на някой луд.

Имаше обаче предимство пред ИЛАЙЗА. Най-ранната версия на ЕЛИКСИР беше създадена през 1978-а, дванайсет години след като бе публикуван трудът на Вайзенбаум и съответно технологиите вече бяха напреднали, което евентуално щеше да позволи на ЕЛИКСИР да имитира човешките разговори по-точно. ИЛАЙЗА се самообучаваше дотолкова, доколкото можеше да запомни въпроси и изявления, употребени по-рано в даден разговор, и да ги възпроизведе на по-късен етап в същия този разговор; само че всеки път, когато започнеше нова преписка, тя се връщаше в начална позиция, черпейки само от шаблонните фрази и формулировки, които Вайзанбаум я бе програмирал да знае. Не бе замислена да съхранява информацията, усвоена в един разговор, за да я възпроизвежда в друг.

ЕЛИКСИР беше. От една страна, по това време капацитетът на лаборатория „Стайнър“ за съхранение на памет вече беше доста солиден, тъй че всеки разговор, проведен с ЕЛИКСИР, можеше да бъде запазен на централния сървър и да се използва по-късно от програмата. За разлика от ИЛАЙЗА, ЕЛИКСИР беше проектиран да се самообучава непрекъснато, да става все по-интелигентен с всяка следваща интеракция. Ако човек му зададеше въпрос – например: „Как си днес?“ или: „Как е времето навън?“ – то самият ЕЛИКСИР можеше да отправи същите тези въпроси към следващия си събеседник.

За да ускори обучението на ЕЛИКСИР, лабораторията създаде механизъм за одобрение: „правилно“ потвърждаваше на програмата, че е разбрала параметрите на ситуацията и е произвела уместен отговор; „грешка“ значеше обратното. Това бяха единствените директни насоки, с които си служеха учените.

Индиректното обучение водеше до все по-големия речников запас на програмата, придобит благодарение на потребителите ѝ. В началото тя извличаше и използваше така натрупаната лексика на произволен принцип, тъй че разпечатките от разговори, които членовете на лабораторията разлепяха из офиса, приличаха на намерена поезия** и понякога раждаха възхитителни съвпадения. Ето едно особено любимо, закачено от Франк:

Потребител: Какъв цвят чорапи предпочиташ?

ЕЛИКСИР: само флуоресцентна светлина

Потребител: Трудно ще си обуеш обувките върху флуоресцентни светлини.

ЕЛИКСИР: Как си?

Потребител: Добре, благодаря. А ти?

ЕЛИКСИР: И по-добре съм бил.

Потребител: О, боже. Какво не е наред?

ЕЛИКСИР: жената от лавката

Потребител: Какво пак е направила?

ЕЛИКСИР: да изчезне преди 6 следобед

Потребител: Да я уволня ли? Ще видя какво може да се направи по въпроса, шефе.

---

* Познато и като „дърво на проблемите“ – графично изражение на конкретен проблем, което се използва, за да се анализират причините, породили го, и начинът, по който може да бъде решен. – Бел. прев.

** Тип колажна поезия, която се създава от друг завършен текст. Взаимстват се думи, фрази или стихове, като те се пренареждат чрез задраскване, ограждане, изтриване или дописване и така придобиват ново значение. – Бел. прев.