Иран е заплаха, не само защото има(ше) ядрена програма. Той е заплаха, защото тази програма е в ръцете на религиозна диктатура.

Отминала ли е заплахата с обявеното тази сутрин от президента Доналд Тръмп примирие?

Би било жалко, ако във Вашингтон смятат, че е. Както звучат победоносните туитове на Тръмп - набихме ги, следва мир.

Твърде е хубаво, за да бъде вярно.

Френският президент Еманюел Макрон днес предупреди, че режимът може да започне тайно да възстановява ядрената си програма. За него тя не е просто амбиция, а гаранция за оцеляване.

Истинският проблем е самият режим. Ако в Белия дом някой си прави илюзии, че ударите по Натанз, Фордо и Исфахан са достатъчни, в ЦРУ едва ли мислят така. И едва ли са изоставили концепцията, че трайното решението е унищожаване на режима. С него САЩ имат неуредени сметки още от 1979 г.

Но дори големи усти като Тръмп се въздържат да развиват такива тези по телевизията. За тях може само да се намекне. Както го направи вчера президентът на САЩ и след него - говорителката му Карълайн Левит.

„Ако те (иранските власти) откажат да се ангажират с дипломация занапред — защо иранският народ да не се надигне?“, каза тя пред репортери в Белия дом.

От думите ѝ следва, че вероятно във Вашингтон очакват "преговори" за юридическо закриване на ядрената програма на Иран след физическото ликвидиране на главните ѝ обекти според твърденията на САЩ и Израел.

Ако Америка и Израел вървят натам, какво ще направят аятоласите?

Две са възможностите им: да приемат капитулация или да използват примирието да се съвземат от ударите и да продължат съпротивата.

Първото е самоубийствено. Възможностите за второто са силно ограничени. Не е ясно дали иранското ръководство остава единно в това положение.

Италианската министър-председателка Джорджа Мелони допусна, че ракетите изстреляни по Израел днес, часове след официалното приемане на примирието, може да са знак за вътрешно разцепление.

Военен сблъсък със САЩ и Израел е очевидно немислим. Възможностите за асиметричен отговор също една по една угаснаха.

Заплахата за удар по световната икономика със затваряне на Ормузкия проток поне засега не се реализира. Стрелбата по цивилни цели в Израел не огъна неговата решимост.

Регионалната мрежа от прокси-групи, някога гръбнак на иранската стратегия, е в руини. Асад вече не е в играта – новите управляващи в Сирия се дистанцират от Техеран. Хизбула в Ливан и Хамас в Газа са на колене. Хусите в Йемен и проиранските милиции в Ирак не могат да направят много. Русия отказа военна помощ и се ограничи само с политически декларации, осъждащи действията на САЩ и Израел.

Остава активирането на спящи терористични клетки в чужбина. Но в днешните обстоятелства то може само да влоши положението на режима, сплотявайки света, дори в по-миролюбивата му част, против него.

Принуден да приеме примирие след очевидно военно поражение, той ще трябва да се бори за вътрешното си оцеляване. Позовавайки се на миналото, можем да очакваме той да засили репресиите срещу всякакво несъгласие или съпротива.

Показателно е, че на този фон представители на разпокъсаната опозицията в изгнание призоваха народа да свали моллите и да върне Иран към демокрация и отделяне на религията от държавата при запазване на териториалната цялост на страната.

Не знаем какво точно става днес в Иран при военната цензура (освен постоянната мирновременна) и спрения от бомбардировките интернет.

Но можем да очакваме, че след бомбардировачите отново е ред на разузнавачите.