В руската власт има една стара и удобна лъжа: че държавата е велика, когато е жестока, и че е суверенна, когато е затворена. Но ако човек се вгледа в живота на самия руски елит, излиза нещо много по-просто и много по-срамно: колкото по-високо стоиш в системата, толкова по-малко искаш собствените ти деца да зависят от нея.

Последният повод е почти комичен в лицемерието си. Мария Захарова реши да се оплаква, че Съединените щати едва ли не „насилствено“ правят американски граждани деца на руски дипломати, родени на американска територия. Самото оплакване е достатъчно показателно. За руската телевизионна публика Америка е разложение, враг и цивилизационна болест. Но за близките до властта същата тази Америка продължава да е добро място за раждане, образование, лечение, инвестиция и резервен живот.

Това не е просто идеологически дефект. Това е признание. Хората, които най-шумно защитават „руския свят“, всъщност не вярват достатъчно в него, за да поверят на него най-важното — децата си.

Има конкретни примери. Владимир Соловьов, едно от най-разпознаваемите лица на руската пропаганда, е свързван в разследвания със Светлана Абросимова, която според тези публикации е родила две техни дъщери в Съединените щати през 2017 година, а децата са получили американско гражданство. Това е същият Соловьов, който ежедневно произвежда по телевизията антизападен гняв, историческа обида и креслива омраза към всичко отвъд границите на режима. С други думи: за руските зрители Америка е враг, но за децата на пропагандиста тя се оказва достатъчно добра като родилна зала и юридическо бъдеще.

Но не е само Соловьов. Дмитрий Песков, говорителят на Кремъл и един от официалните гласове на държавата, от години е свързван с деца, учили и живели във Великобритания и Франция. Дъщеря му Елизавета е описвана в публични публикации като свързана с Париж, а синът му от първия брак — с образование и живот във Великобритания. И тук иронията е почти съвършена: човекът, който всекидневно говори за суверенитет, натиск и исторически сблъсък със Запада, сам принадлежи към елитна прослойка, за която Западът е не враг, а нормална среда за отглеждане и развитие.

Сергей Лавров също не е извън тази схема. Публични публикации твърдят, че дъщеря му Екатерина е родена в Ню Йорк, учила е в Колумбийския университет и след това е продължила образованието си в Лондон. Човекът, който с дипломатически цинизъм десетилетия наред продава конфронтация със Запада, се оказва семейно вързан именно с градовете и институциите, които официалната линия трябва да демонизира. Ню Йорк и Лондон, както изглежда, са напълно приемливи места — стига да не си обикновен руснак, който трябва да слуша речи за „великата отечествена съдба“.

Ето това е истинският код на режима. За масите - жертва, „традиционни ценности“, мъченичество, вечна мобилизация. За елита - западни столици, външни паспорти, образование в престижни университети и резервен живот извън Русия. Русия е прекрасна, но предимно за чуждите деца. За техните - има други планове.

Точно тук се връзва и особеният култ към Путин като уж баща на нацията. От години той периодично се появява в сцени, в които телесният жест замества политиката: прочутата целувка по корема на момченце през 2006 година и новите кадри, в които целува по челото 10-годишна гимнастичка в лъскаво трико. Това не са просто странни лични импулси. Това е символичен език на властта, в който детето не е отделна личност, а реквизит - удобен образ за нежност, авторитет и контрол. В такава система детето е или декор, или обещание, или емблема. Само не и автономен човек.

Но в Русия опасността за децата не е само в това, че могат да бъдат използвани като декор в култа към властта. Опасността е много по-голяма и много по-физическа. Тази държава не само режисира образи - тя често не успява да пази хората си и после лъже, замазва или изнася патоса по телевизията.

Беслан и „Крокус Сити Хол“ трябва да се помнят точно заради това. Беслан беше училищна заложническа криза през септември 2004 година в Северна Осетия, при която загинаха над 330 души, включително 186 деца. „Крокус Сити Хол“ беше терористичното нападение край Москва през март 2024 година, при което въоръжени нападатели убиха най-малко 145 души. Това са различни трагедии, но между тях има една страшна нишка: Русия е държава, в която ужасът не е само геополитическа телевизия, а реална вътрешна уязвимост на цивилни хора, семейства и деца.

Към това сега се добавят и петролните дъждове в Туапсе. След удари и пожар в нефтен терминал жители започнаха да описват как от небето пада черна мазна мръсотия, как въздухът мирише на гориво и как градът се задушава в последствията. CNN цитира местни хора, според които реакцията на регионалните и федералните власти е била забавена, а The New York Times отбеляза, че предупреждението хората да стоят по домовете си е дошло късно и без ясно обяснение за забавянето. Това е съвременната картина на руската държава: големи речи за сила, а междувременно от небето капе петрол и никой не може навреме да каже на хората как да пазят децата си.

И ако си руски елит, всичко това неизбежно започва да звучи лично. Не само защото детето ти може да бъде разцелувано от някой по-висш от теб. А защото не знаеш и кога ще се окаже в държава, която не успява да го пази — от терор, от индустриален разпад, от токсичен въздух, от лъжа, превърната в система. Затова и техният избор е толкова красноречив. Когато имат шанс, те избират Ню Йорк, Лондон, Париж или американски паспорт. Избират далечината от собствената си проповед.

Така че историите за раждания в Америка, образование в Лондон, живот във Франция и резервни семейни траектории на Запад не са жълта подробност. Те са политически документ за неверието на самия елит в собствената му държава. Публично Русия е вечна, героична и непоклатима. Частно най-доброто, което можеш да направиш за детето си, е да му осигуриш колкото може по-малко Русия. Публично, елитът е дълбоко религиозен и за традиционното семейство. В реалния живот, разменянето на съпрузи, публичните профили, водени от необяснимо богати самотни родителки, живеещи в западна Европа и САЩ са правило в не съветските, а светските хроники.

И аз да бях руски елит, и аз нямаше да искам Русия за децата си.