Днес на български излиза „Жана д‘Арк. Завладяващата история на една героична жена“. Романът рисува правдив и дързък портрет на една от най-мистичните и вдъхновяващи личности, живели някога, вместо да я представя просто като светицата от легендите.

Романът „Жана д’Арк“ разкрива жената отвъд легендите. Историята на знаменитата французойка е разказана от непозната гледна точка. Тя не моли – тя заповядва. В романа си „Жана д’Арк. Завладяващата история на една героична жена“ американската писателка Катрин Дж. Чен загърбва легендите за светицата, за да изгради образ на жена от плът и кръв, изпълнена с воля и гняв. Книгата излиза на български на 26 юни със знака на издателство „Кръг“ в превод на Мариана Христова и с корица от Таня Минчева (_Kontur Creative_).

Историята ни връща в 1429 година, когато цяла Франция е в пламъци. От близо век бушува война с Англия и французите са загубили част от земите си. Кралете се сменят, народът страда. Спасението идва неочаквано със 17-годишната Жана.

Израснала сред побои, глад и безнадеждност, в свят, в който жените са обречени да се подчиняват и да страдат безмълвно, тя се надига – с меч в ръка, с огън в сърцето и с една-единствена цел: да промени съдбата си и тази на родината си, разкъсвана от Стогодишната война.

„Жана д’Арк в тази книга не е благочестива девица“, пише именитата канадска писателка Маргарет Атууд, впечатлена от дръзкия и хуманен подход на Чен.

А двукратната носителка на „Букър“ Хилари Мантел отбелязва малко преди смъртта си:

„Сякаш авторката се е вмъкнала в една статуя и ѝ е вдъхнала душа, създавайки от Жана д’Арк жена за нашето време“.

Със своя въздействащ, почти кинематографичен стил, романът „Жана д’Арк“ е повече от историческа проза – той провокира злободневен разговор
за властта, ролята на жените и цената на непокорството. Тук Жана не се стреми да бъде обичана, а чута, разбрана и запомнена. Вместо да се примири със съдбата си, тя я прекроява със собствените си ръце. Затова книгата е не само възхвала на една героична жена, а и болезнено актуален разказ за съпротива срещу всяка форма на тирания: лична, политическа, религиозна...

На читателите този пленителен роман предлага както драматично потапяне в средновековния хаос, така и неочаквана близост с вдъхновяваща личност, която не е искала да бъде легенда, но се е превърнала в такава, защото е отказала да се подчини на статуквото.

В интервю за сайта на университета „Принстън“, чийто възпитаник е, авторката Катрин Дж. Чен казва, че се надява, след като прочетат „Жана д’Арк“, хората да се почувстват, сякаш са излезли от кинозала – „изпълнени с адреналин, но и трогнати“. По думите ѝ, пишейки романа, тя е оценила дълбоко всичко, което Жана е постигнала в своя кратък живот:

„Разбрах по-добре какво означава да живееш пълноценно и да оставиш трайно наследство. Пътят, по който поема Жана, е, наред с други неща, път на обичта към хората, на разбирането на чуждото страдание и на желанието да бъде маяк – източник на надежда и водач; не да се издигне над другите, а да застане редом с тях“.

Катрин Дж. Чен (р. 1990) е американска писателка. Завършва университета „Принстън“ и магистратура по изящни изкуства в Бостънския университет, където по-късно работи като старши преподавател и получава наградата за художествено произведение „Флорънс Енгел Рандъл“.

Нейни текстове са публикувани в „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анджелис Ривю“, „Литерари Хъб“ и др.

* * *

Из „Жана д’Арк. Завладяващата история на една героична жена“ от Катрин Дж. Чен

Снимка "Кръг"

Катрин, третото дете на Жак д’Арк и Изабел Роми, ще навърши тринайсет по-късно тази година. Тя е единствената красавица в семейството – хората в Домреми казват, че Жана и братята ѝ не са нищо особено, и в този случай Жана е склонна да се съгласи. Катрин е толкова красива, че дори баща им, за когото хората казват, че в честен бой може да повали самия Сатана по гръб, не смее да я удари в лицето от страх да не обезформи носа ѝ или да не нащърби някой зъб. Също като канелата, как се е появила Катрин на този свят? Никой не може да каже, не и с родители като техните. Това сякаш е и щастлива, и нещастна случайност: щастлива за Жак и Изабел, нещастна за Катрин. Ако беше благородна дама, рицарите щяха да пишат стихове в нейна чест; щяха да разорят домакинствата си, за да купуват цели сандъци с рубини и злато, само и само да зърнат загадъчната є усмивка и бялата шия.

Но Жана я обича не заради красотата, а заради добротата ѝ. Колко дълго щеше Катрин да продължи да стои сама на алеята, ако Жана не си беше тръгнала от къщурката на Овиет в този момент? Колко пъти са седели двете както сега под Дървото на феите и Катрин я е прегръщала през раменете, за да я стопли, докато чакат да дойде или сънят, или първото просветване на зората?

Колкото до Жана, никой в цялото село не се пита откъде е дошла тя. Винаги първата, която Жак д’Арк смазва от бой, когато е в лошо настроение, тя е истинска дъщеря на баща си: грозна, черноока, едра. Ако застанат един до друг, е очевидно, че нейните неприлично широки рамене са само миниатюрно подобие на неговите, дебелите ѝ глезени – момичешко съответствие на неговите волски крака. Приличат си и в други отношения: постоянно мислят, осъзнават какво се случва, какво се е случило току-що и какво може да се случи след малко. Неизменно са готови за скандал и за предизвикателство.

Истината е, че Жак д’Арк е успял в живота. Не е тукашен, но се е преместил в Домреми, за да се ожени за майка ѝ, имотна жена, чийто чичо е приор на манастир – това го е впечатлило. Къщата му, която е негово притежание, е единственото каменно жилище в цялото село. Варосана и четвъртита, с наклонен покрив, тя е разположена близо до църквата – може да е случайност, а може да е и нарочно; Жана спокойно може да си представи как баща ѝ казва: „Вижте къщата ми! По-важен от нея е само Божият дом“. Жак притежава почти петдесет акра: земя за оран, земя за пасища, земя в гората, позната като Боа Шеню*, където взема от другите в селото солидна цена, за да остави да обикалят прасетата им. Във всяка делегация, изпратена да разговаря с градските чиновници от близкия Вокульор, той е начело, винаги готов с речта си. Макар че не може нито да чете, нито да пише, нито да държи правилно перо, той е родèн посредник, говори с лекота. Не е като някои други, които навеждат глава и ги чуват само обувките им. Гледа по-висшестоящите в очите. Има мозък за числата, умее да се оправя с парите и това е карало мнозина да се питат колко е спестил с годините. Повечето хора казват, че навярно е натрупал поне двеста или триста, а може би дори четиристотин ливри, макар че приятелите му – има няколко – твърдят, че има почти хиляда. Много е добър в това, което знае, и има инстинкт за работата си: реколтите, редуването им, качеството на почвата, как да използва земята, без да я изтощава, как да разделя акрите за пасища, така че воловете да не умрат от глад през зимата. Невъзможно е да го измами човек. Още при първия опит той ще му даде цял юмрук причини да не пробва пак.

Държи се сурово със синовете си и настоява те – Жакмен, Жан и Пиер – да работят също толкова много и енергично като него. Но с Жана е още по-суров. Носи се слух, че в месеца преди нейното раждане Жак д’Арк загубил ума си по начин, крайно необичаен за него. Докато пиел с приятели и съседи, се похвалил, че бъдещото дете пак ще е син. Макар и хубава, Катрин била отклонение от нормата, така заявил той. Можел да създава само синове, и този, който щял да се роди сега, щял да е силен като свети Христофор. Някой, чието име вече е изпаднало от разказа, го приел сериозно и по настояване на Жак се обзаложили за значителна сума. Разбрали се, че при раждането на детето Жак ще го извади, каквото и да е то, и ще го покаже на всички.

Родила се Жана. Представете си ужаса, който изпитал Жак, когато видял това енергично новородено с червено личице. Момиче. Цял час след раждането ѝ той крачил напред-назад объркан, сякаш Бог го е изоставил.

– Какви дробове! – казал му добронамерено мъжът, който бил спечелил облога, преди да вземе парите му.

– Какви юмруци! Виж как удря въздуха – сякаш го мрази! – добавил друг.

Това бързо се превърнало в игра.

– Какви очи, красиви като на баща ѝ! – изгукал един старец наблизо.

– Какви крачета, или са копитца? – провикнали се други. – Каква коса, черна като храчката на дявола! Какви ръчички, дебели като корабни въжета!

И през цялото време пиячите не спирали да си я подават и да я зяпат като някакво чудато създание. Но всички били внимателни с нея; знаели, че враждебността на Жак д’Арк трае дълго, че никога няма да забрави нито парите, които загубил тази вечер, нито това ранно предателство, удара, който Жана нанесла на гордостта му още като бебе.

А после някой, който бил изпил прекалено много от пивото на баща ѝ, размазвал думите и едва успял да стане прав, без да се строполи обратно на мястото си, изкрещял:

– Всъщност ти не си загубил, Жак! Тя е като малко биче, наистина! Просто бичето е момиче.

Приятелите му казали да си затвори устата, за да не я затворят те. Но никой не оспорил думите му.

– Има ли женски вариант на свети Христофор? – попитал един мъж с искрено любопитство. Тя, Жана, била здраво дете – и силно. Жалко, че не била момче. Дори Жакмен, когато се върнели назад във времето, бил дългуресто, слабо бебе, нали така? А Жан – само едно късо, дебело дребосъче.

Сега Жана се пита дали всеки път, когато я погледне, баща ѝ мисли за парите, които е загубил. Иска да знае за колко е бил облогът. Две лири? Три? Макар че в крайна сметка сигурно не става дума за пари. А че Жак д’Арк е изглеждал като глупак. За това, че е загубил – нещо, което горд мъж като него гледа никога да не допуска. Става въпрос за това, че децата по подразбиране трябва да са синове.

Над Дървото на феите чува шепота на криле и една птица се плъзга над нея като неспокойно късче нощ, което не може да си намери място в небето. Жана си мисли за Гийом. Когато тялото си отиде, душата трябва да отлети, но както неотдавна е научила, това всъщност не е вярно. Душата не се издига, а се спуска на място, наречено Чистилище, където се покайва за греховете, извършени на земята, и се пречиства в пламъци – и горещи, и студени. Сега Гийом е там. Тя си го представя приклекнал в пещера, чийто под е обгърнат от синьо-бял огън. Съвсем сам.

Но какво е направил Гийом, за да заслужи това? Свещеникът на Домреми твърди, че дори любовта може да бъде грях. Ако обичаш нещо прекалено много, ако усещаш, че за нищо на света не можеш да се разделиш с него – например пари, бижута или котката си, – това е грях. Всичко на този свят е само временно. Само Бог е вечен. Най-голямата си страст трябва да пазиш за Него.

От свещеника, от Катрин и от майка си тя знае, че молитвите на живите могат да облекчат страданието на онези, чиито души трябва да останат известно време в Чистилището. Затова решава да се моли за Гийом. Ще се моли за него поне по веднъж на ден. И нещо повече. Ще дава тайно купичка с мляко и парче сирене от долапа на котката, която е загубила своя господар и приятел.

Скоро ще увият тялото на мъртвото момче в бял покров. Ще го положат на дървено носило, покрито само с черен плат. Мястото му за вечен покой е в двора на църквата. Но смъртта не е краят. Остава въпросът за обезщетението, за изчисляване на пълния размер на загубата за семейството му, съпоставена със стойността му, и реална, и проектирана: мъжа, в когото щеше да се превърне Гийом, труда, който щеше да върши, съпругата, за която щеше да се ожени, децата, които щеше да има, котилата котки, които щеше да отгледа. Жана си представя как измерват крайниците на момчето един по един, как претеглят дланите и ходилата му, как оглеждат голото му тяло, сега измито и чисто, за обезобразявания или белези. С вътрешния си взор вижда как на тънък пергамент се пишат цифри, а после още цифри, как се извършват и потвърждават няколко изчисления. Резултатът може да е нещо подобно: за всеки глезен по две пилета; за всяко бедро по едно прасе; за ръцете, които щяха да обработват земята на семейството му, когато порасне, един вол; за главата и сърцето му кон на добра възраст и блестящ нов плуг.

Но как се измерва любовта? Чувала е, че Гийом се е родил късно, че между по-голямата му сестра и сина, за когото са копнеели родителите му, има разлика от цели седем години. Тя изважда от джоба си гладкия камък и прокарва палец по ръба. Толкова е тъмно, че не може да види ръката си, но камъкът е там. Усеща го, чувства лекотата му в дланта си. Това, което се случи, я натъжава. Не за първи път днес я грози опасност да се разплаче, когато си мисли как нещо топло и хубаво не е достатъчно, за да спаси живота на едно момче – нито закрилата на баща му, нито нежността на майка му, – но побоите, тяло, свикнало с болката, лекотата, с която човек завърта пръчката като тояга в ръката си и е готов да нарани друг човек, може да успее. Може би и любовта не е достатъчна, не и в този свят, където почти всички истории на чичо ѝ са за войни – и минали, и сегашни. За това кой е загубил. Кой е спечелил. Кой е осакатен и колко хора са мъртви. Тя си дава обещание шепнешком в тъмното, впечатва думите в нощното небе така, както лицето на момчето е врязано в паметта ѝ. Обещава си това: ако тя, Жана, има избор, ще избере да хвърля камъни. Да живее.

---

* Bois Chenu (фр.) – дъбова гора. – Бел. прев.