С взривоопасния си дебютен роман „Палач на богове” Хана Кейнър се превърна в един от най-обещаващите гласове на съвременното мрачно фентъзи и плени почитателите на жанра с прецизната си комбинация от класически похвати, хапливо чувство за хумор и новаторски подходи. 

След шокиращия финал на книга първа е време да се завърнем в кралство Мидрен със зловещото, дръзко и необуздано продължение на сагата – „Носител на слънцето”. 

Романът излиза на български език в майсторския превод на Десислава Сивилова и отново със спиращата дъха корица на талантливия британски художник Том Робъртс. 

„Някои истини са твърде ярки, за да ги гледаш в очите, затова ги записват на хартия.”

Наемната убийца на богове Кисен направи най-голямата саможертва. Да попадне в ръцете на бога на морето бе жестока съдба. Но и единственият начин да унищожи богинята на огъня Хсет, станала причина за смъртта на семейството ѝ. 

Ала да убиеш божество съвсем не е толкова проста задача. Най-кратката нощ се задава, а с нея и заплахата Хсет да се прероди, изтъкана от власт, войнственост и огнена жажда за мъст. 

Сенките в Мидрен нашепват мрачни приказки за прииждаща опустошителна война. И докато пропастта между богове и хора става по-осезаема с всеки изминал ден, светът отчаяно се нуждае от „Палач на богове”. 

Разтърсени от загубата на Кисен, младата благородничка Инара и малкият бог  на белите лъжи Скеди ще трябва да поемат на опасна мисия, за да разкрият истинската природа на връзката помежду им, която може да определи развоя на войната. 

Междувременно Елогаст – някогашният доверен рицар на крал Арън – е натоварен с тежката задача да убие човека, когото доскоро е наричал свой приятел. Защото там, където някога е туптяло кралско сърце, сега гори бог. И никой не е защитен от яростта му. 

С нотки, напомнящи на „Вещерът” от Анджей Сапковски и книгите на Лий Бардуго, светът на Хана Кейнър е оригинален, безкомпромисен и завладяващ, а наред с фантастичните приключения, сред страниците му блестят теми като намереното семейство, приятелството, смелостта и честта. 

В „Носител на слънцето” коварни богове и морално сиви персонажи създават още по-епична наслада за ценителите на митологията и помитащите мрачни фентъзита с неочаквани развръзки. 

* * *

Из „Носител на слънцето“ от Хана Кейнър

Снимка "Сиела"

ГЛАВА 1

Арън

Сърцето на Арън пищеше. Той се дръпна от огнището. Богинята в гърдите му виеше: „Хсет! Хсет! Хсет!“.

– Спри! – викна Арън.

Пресегна се към кълбото клечки, мъх и пламък, запълнило дупката в гръдния му кош. Огън облиза пръстите му и го изгори.

Богинята на огнищата Хестра, живееща на мястото, където някога биеше сърцето му, обичайно мируваше, но сега крещеше името на друга. Хсет. Великата талисийска богиня на огъня.

– Моля те – призова я Арън. – Престани!

Тя не престана. По-лошо. По корема му плъзнаха искри и се приземиха на пода. Там изникнаха влакна, слама, борови корени и малки парченца кост и се подпалиха от огнището, където беше коленичил допреди малко. Тя се измъкваше от гърдите му.

Какво стана? Очакваха Хсет да се завърне победоносно и да изпълни Арън с мощта на най-могъщото огнено божество, съществувало някога, в замяна на живота на приятеля му.

Не му беше приятел. Вече не.

Но не се завърна нито Хсет, нито обещанията є. Сега богинята на Арън, Хестра, се изсипваше върху плочата на огнището, отдръпвайки топлината и светлината си и оставяше на тяхно място бездна от мрак. Докато тя се изграждаше извън него, той се подпря на една ниска маса, задъхан. Първоначално тя приличаше на пъпка, на пашкул от съчки. После пашкулът се разпука и раздели на крайници от суха трева, мъх и подпалки. Лице от клони и очи от пламък.

– Хестра – изхъхри той. Откакто я нямаше в гърдите му, усещаше как кръвта му изстива, как дъхът му излиза едва-едва. Смъртта го застигна като вълна, удържана дълго от пламъка.

– Моля те.

В Бленрейдън утринното слънце беше разпукало небето, но тук в Сакре, в най-западния край на Мидрен, прозорците още сивееха пред зазоряване. Будни щяха да са единствено стражите пред стаята му или прислужниците в кухните. Не биваше да го виждат така. Беше си изградил образа на унищожител на богове, на разрушител на светилища. Никой не биваше да узнава, че се нуждае от богиня, за да живее.

Хестра не го слушаше. Той посегна към нея, но тя направи крачка назад и изчезна в огнището с гневно съскане.

И му остави едно нищо. По-малко от нищо. Беше се заклела да го поддържа жив, беше го умолявала да разговаря с Хсет, да се вслуша във волята на една богиня и в собствения си потенциал. Беше му помогнала да престъпи всеки закон, който някога бе съставял. И само за миг всичко това изчезна. Без думица го беше оставила да умре.

Прищевките на боговете. Непостоянни като ранната пролет.

Арън никога не се беше държал така своенравно. И докъде го докара това? В отсъствието на Хестра светът стана шумен. Изчезна припукването на сърцето му, топлото шуртене на кръвта. Вместо това чуваше разпадането на въглените в огнището, слабото съскане на искрите, когато угасваха върху камъните, барабаненето на дъжда по прозореца, което намаляваше с просветляването на небето. Преди всичко чуваше отчаяното хриптене на дробовете си, борещи се за въздух. Не ставаше, не и без Хестра – неговата тайна, неговия срам. Без нея щеше да издъхне още преди слънцето да е изгряло. Всичките му надежди щяха да бъдат разбити.

 Помощ, помисли си. Името на приятеля му неволно изникна в съзнанието му. Помогни ми, Елогаст.

Елогаст нямаше да дойде. Беше далеч на изток. Предаден и ранен. Предаден от него самия.

Арън беше сам. Беше пожертвал най-близкия си приятел, своя брат, единствения, когото обичаше, срещу мощта да промени света, ала беше получил единствено жалка смърт в заключена стая.

На вратата на покоите му се почука. Първоначално леко, колебливо. Не можа да отговори. После чукането се засили.

– Ваше Величество?

– Стражите. Чули са.

– Чухме шумове. Господарю?

Не биваше да узнават тайната. Още не. Не бяха готови.

Вратата се разтресе в касата; стражът клатеше бравата. Арън се помъчи да се изправи.

– Не… влизайте – опита се да каже, но едва изхриптя.

Падна настрани и събори масата, и пръснатите по нея компаси и укази изтрополиха на пода. Погледът му се замъгли. Хсет му беше обещала, беше му обещала. Талисия и Мидрен – обединени, и двата бряга на Търговско море. Наченките на империя, на неоспорима любов и власт. Трябваше да се досети, че обещанията нищо не струват.