След журналистическия триумф „Страх“, разобличаващ хаоса в Белия дом по време на първия мандат на Доналд Тръмп, Боб Удуърд се завръща с нова разтърсваща книга.

Във „Война“ – вече на български език с логото на „Сиела“ – двукратният носител на „Пулицър“ и разследващ журналист, разкрил аферата „Уотъргейт“, предлага проникновен поглед към най-опасната геополитическа криза в Европа след Втората световна война.

Като започва с щурма на Капитолия на 6 януари 2021 г. — деня, в който Доналд Тръмп се опитва да подкопае изборния процес и да задържи властта с помощта на фанатизираните си поддръжници, Удуърд проследява как бившият (тогава) президент продължава да саботира политиката на новата администрация и да води задкулисна политика с цел завръщане във властта.

Паралелно с това „Война“ разкрива как президентът Джо Байдън и неговият екип по националната сигурност се опитват да овладеят най-опасната геополитическа криза в Европа след Втората световна война: пълномащабната руска инвазия в Украйна. Като се позовава на  преки свидетелства, документи и разговори с ключови участници, журналистът осветява съдбоносни решения в момент на глобална заплаха.

Книгата предлага и задълбочен психологически профил на Владимир Путин — автократ, движен от вътрешна несигурност и имперски амбиции, чиято „пушка на Чехов“ в крайна сметка гръмва с катастрофални последици за Европа и света.

Не по-малко внимание е отделено и на другия фронт, пред който се изправя екипът на Байдън — нарастващото напрежение в Близкия изток между Израел и терористичните групировки „Хамас“ и „Хизбула“.

„Много от сензационните епизоди в предишните ми книги са истории за провали, нечестност и корупция на властта“, споделя Удуърд. „Но „Война“ ми даде нещо ново – поглед отвътре, в реално време, към искрените усилия на президента и неговите сътрудници да действат в национален интерес.“

Дълбоко аналитична и базирана на факти, „Война“ показва както успехите, така и допуснатите грешки и трудностите при вземането на решения в условията на глобална криза — в свят, в който демокрациите са под натиск, а заплахата от нов световен конфликт е по-реална от всякога.

С впечатляваща прецизност Боб Удуърд за пореден път утвърждава репутацията си като един от водещите майстори на политическата журналистика — с книга, която ще остане важен документ за настоящето и тревожно предупреждение за бъдещето.

* * *

Из „Война“ от  Боб Удуърд

Снимка "Сиела"

„Механичните и научни творения на съвременния човек имат свойството да прикриват от него естеството на собствената му човечност и да го подтикват към всевъзможни прометеевски амбиции и илюзии.“

Джордж Кенан, американски дипломат и баща на теорията за политиката на сдържане, съгласно която САЩ твърдо блокират разширяването на Съветския съюз

Лична бележка на автора

„Ще продължавам напред“, ми казва постоянно Клеър Макмълън, моята забележителна асистентка в написването на настоящата книга. „Ще продължавам напред“ е нейното мото.

Клеър е на 30 години, блестящ журналист и юрист, родом от Австралия. Именно тя направи тази книга възможна и без нея тя нямаше да се появи на бял свят. Точка. Клеър е истински гений, винаги сърдечна и добродушна, но също и твърда. Тя ме предизвикваше да преследвам трудните истории, да търся факти и потвърждения. Нейният подтик беше мек, но непреклонен. Редовно ми напомняше за новите източници на информация, които трябва да бъдат проучени, и вероятно разбираше войните в Украйна и Близкия изток по-добре от мен самия. Познаваше на пръсти нашите файлове и публичния архив и умееше да ги свързва. Когато енергията ми се изчерпваше, тя не спираше да идва рано, да остава до късно и да работи през уикендите. Винаги обмисляше, анализираше и никога не буксуваше. Справяше се със стотиците документи и разпечатки от интервюта с маратонска бързина и точност.

Много пъти съм се чудил защо не приличам повече на нея. Откровеният отговор е, че на света има само една Клеър Макмълън. Скоро тя ще пише собствени книги, но приносът ѝ към настоящата остава неоценим, за което ѝ засвидетелствам своята обич, приятелство и огромно възхищение.

Пролог

Една вечер през февруари 1989 г. моят партньор в отразяването на „Уотъргейт“, репортерът Карл Бърнстийн, се натъкна на Доналд Тръмп на вечеря в Ню Йорк.

– Защо не отскочиш насам? – предложи ми Карл по телефона от партито, организирано от Ахмет Ертеюн, американския бизнесмен и музикален продуцент от турски произход, в дома му в Горен Ийст Сайд. – Приятно е и всички много се забавляват. Доналд Тръмп също е тук и аз разговарях с него.

Бърнстийн беше очарован от книгата на Тръмп „Изкуството на сделката“. Приех поканата с лека неохота – както Карл и до днес ми напомня, до голяма степен поради факта, че се нуждаех от ключа от апартамента му, където бях отседнал в момента.

– Добре, ще дойда по някое време – казах.

Бяха изминали 17 години от 17 юни 1972 г., началната дата на скандала „Уотъргейт“, когато Карл и аз за първи път си сътрудничихме по случая. Сега Тръмп ни видя да стоим заедно, вече 45-годишни, дойде при нас и рече:

– Няма ли да е чудесно, ако Удуърд и Бърнстийн интервюират Доналд Тръмп?

Карл и аз се спогледахме.

– Разбира се – кимна Карл. – Защо не още утре?

– Супер – усмихна се Тръмп. – Заповядайте в офиса ми в „Тръмп Тауър“.

– Интересен човек – подхвърли ми Карл, след като Тръмп си отиде.

– Не и в политиката – отвърнах аз.

Но също бях заинтригуван от Тръмп, с неговата уникална и внимателно култивирана личност на енергичен предприемач, стремяща се още тогава да манипулира другите с прецизност и нотка на безпощадност.

Записахме интервюто на касетофон и сложихме касетата, заедно с машинописна разпечатка на текста и с копие от книгата на Тръмп, в кафяв хартиен плик, който впоследствие се изгуби сред купищата папки, бележки и вестникарски изрезки. Но аз знаех, че е там някъде, защото по принцип мразя да изхвърлям неща. Повече от тридесет години Карл и аз го търсихме.

Пошегувах се по този повод с президента Тръмп, докато го интервюирах в Овалния кабинет през декември 2019 г. за втората от трите ми книги за неговото президентство, озаглавена Rage („Ярост“).

– Да, спомням си добре как седяхме около една маса и разговаряхме – каза Тръмп и допълни, че трябва да се опитам да го намеря, защото според него е било страхотно интервю.

Миналата година, 2023 г., влязох в складовото помещение, където се съхраняват стотици кашони с мои журналистически материали, трупани през годините. Не щеш ли, в един кашон с различни новинарски изрезки от 80-те забелязах обикновен, леко смачкан плик – липсващото интервю.

То представя портрет на младия, 42-годишен Тръмп, фокусиран изключително върху своите сделки с недвижими имоти, върху правенето на пари и върху статута си на знаменитост. Но е мъгляво относно бъдещето му.

– Наистина се стремя да изградя най-великия хотел – споделя той в онази 1989 г. – Ето защо правя апартаменти на горните етажи. Мисля, че се получава страхотно.

На въпроса ни относно предстоящите му планове отвръща, че и самият той не е наясно:

– Ако всичко си остане както досега, вероятно бих могъл да ви кажа доста точно, но светът се променя. Това е единственото, което знаем със сигурност.

Също така обяснява, че се държи различно в зависимост с кого общува.

– Ако съм просто с момчетата, имам предвид с подизпълнителите и така нататък, ще реагирам по един начин, но ако знам, че имам насреща си двама професионалисти от световна класа с включени касетофони – тук той посочва към нас, – естествено, нещата ще стоят другояче.

За себе си казва, че дълбоката му същност е много по-интересна от фасадата, което ни кара да се зачудим каква ли е тази „дълбока същност“.

Изобщо в онзи ден той през цялото време изнася представление и ни подлага на масирана атака, използвайки своята харизма:

– Много по-различно е, когато някой седи пред теб и в буквалния смисъл на думата си води бележки. Тогава, щеш не щеш, надяваш образа на примерно момче, а той далеч не е толкова забавен, колкото реалните викове и крясъци.

Друго, което ангажира вниманието му, е стремежът да изглежда твърд и силен:

– Най-лошото, когато те показват по телевизията, е, че настояват да те гримират. Ето, дори тази сутрин ходих в едно студио и ми омазаха цялото лице с грим. Какво прави човек после, взема душ, за да се измие, или просто си ходи така? Защото, да ви кажа, в строителния бизнес трудно ще се появиш в подобен вид. Ще имаш проблеми, ако носиш грим.

По-нататък ние го молим да ни преведе през стъпките на една от своите сделки с недвижими имоти. Как протичат те?

– По инстинкт – отговаря незабавно Тръмп. – Разбирате ли, не мога да го опиша точно, но правилният инстинкт, стига да го притежавате, е далеч по-важен от всеки друг компонент. Най-лошите сделки, които съм правил, са били онези, при които не съм следвал инстинкта си. И обратното, при най-добрите съм се вслушвал какво ми диктува инстинктът дори ако всички наоколо са ме убеждавали, че ще сгреша. Много малко хора имат правилните инстинкти, но съм ги виждал да бележат постижения, които другите просто не могат.

– Имате ли генерален план в живота?

– Не мисля, че бих могъл да дефинирам какво означава генерален план. По-скоро нещата или си пасват на мястото, или не. Ако вие сте по-наясно от мен, кажете ми, може наистина да се заинтересувам.

Аз го питам за социалните му възгледи и дали те биха могли да го вкарат в политиката, или в някаква друга обществена роля.

– Ще ви дам един пример – отвръща той. – Миналата седмица гледах боксов мач в Атлантик Сити, а всички знаем, че боксьорите са корави мъже, нали така – не само физически здрави, но и издръжливи в психически смисъл. Искам да кажа, че няма да седнат и да пишат книги, но имат ментален капацитет. Та на този мач шампионът загуби, противникът му беше много добър боец, но никой не очакваше, че ще грабне победата. След края на срещата репортерите го наобиколиха и взеха да го разпитват: „Как направи това? Как успя да спечелиш?“, а той им каза: „Просто не спирах да удрям, човече. Просто не спирах да удрям“. Мисля, че това е страхотен принцип, защото е приложим не само в спорта, но и в живота. Никога не спирай да удряш.

Ако сега погледнем назад към биографията на Тръмп, с неговите сделки, недвижими имоти, президентство, импийчмънти, разследвания, граждански и наказателни дела, присъда, опит за атентат, кампанията за преизбиране и така нататък, ще видим, че той през цялото време прави именно това – продължава да нанася удари.

– Ако някой тръгне да ви обяснява къде ще се намира след десет години, значи е глупак – продължава Тръмп. – Светът непрестанно се променя. Има пикове и спадове. Има депресии и рецесии. Има войни. Все неща, които са извън вашия контрол, а понякога и извън контрола на когото и да било. Така че е най-добре да си гледате работата и да не се опитвате да прогнозирате твърде далеч в бъдещето.

Друга тема, от която той е почти обсебен по онова време, са критичните новинарски заглавия, че губи сделки.

– В момента можеш да направиш повече пари като продавач, отколкото като купувач – ни обяснява. – Хората смятат, че да си продавач означава да си губещ, а това е погрешно. Да вземем например Мърв Грифин, който е водещ на телевизионно токшоу и медиен магнат. Аз направо го разбих. Преди малко си говорихме за грим, та се сетих – той дойде при мен в офиса, както си беше с грима от телевизията, и ми предложи сделка – да купи всичко, което не ми е нужно, от компанията Resorts International. Аз му отказвах отново и отново, а той продължаваше да вдига цената, докато предложението изведнъж не се оказа невероятно изгодно за мен. Невероятно изгодно. Да не говорим, че получих и „Тадж Махал“, който е абсолютната перла в короната на света. – Тук той има предвид казиното „Тадж Махал“ в Атлантик Сити, а не прочутия мавзолей в Индия. – И тогава се появиха коментари, че съм загубил, защото през последните пет години в света цари настроение, че щом си продал, значи си загубил дори ако си реализирал огромна печалба.

– Кой вестник разгръщате сутрин, щом станете? – питам го аз. – С кого разговаряте, на какви източници на информация разчитате?

– О, нищо особено – е отговорът му. – Чета The Wall Street Journal и The New York Times. Също New York Post, но не толкова по работа, а защото живея в града и ме интересуват тукашните репортажи.

По онова време New York Post беше таблоид, отразяващ новините около Тръмп с почти маниакална настойчивост.

– Разчитам също на обикновените хора за общия поток от информация – продължава той. – Често говоря с таксиметровите шофьори. Щом се озова някъде, ги разпитвам какво мислят по различни теми. Така си купих резиденцията „Мар-а-Лаго“. Пътувах в едно такси и попитах шофьора: „Какво е актуално във Флорида? Коя е най-страхотната къща в Палм Бийч?“, а той ми каза, че „Мар-а-Лаго“ била най-хубавият имот на пазара. Аз тъкмо бях отседнал в хотел „Брейкърс“ и се чувствах отегчен до смърт, затова го помолих веднага да ме откара да я видя.

В крайна сметка Тръмп купува „Мар-а-Лаго“ за 7 милиона долара.

– Имам навика да говоря с всекиго, наричам го своето проучване на общественото мнение – споделя още той. – Хората около мен отдавна са го забелязали и дори го обръщат на шега, но е вярно. Строителните работници и таксиметровите шофьори са сред онези, с които в много отношения се разбирам най-добре, но обичам да общувам с всички.

Тръмп ни разказва как купил 9,9 процента от казино компанията Bally Manufacturing и за кратък период от време спечелил 32 милиона долара. После похарчил още близо 100 милиона за придобиване на акции от Bally, което довело до съдебно дело срещу него, а адвокатите на отсрещната страна изискали документацията му.

– Те се опитваха да докажат, че съм направил огромно проучване на компанията, че съм посветил дълги седмици и месеци да я анализирам. Смятаха, че ще намерят купища от папки, високи до тавана. Затова извадиха съдебна заповед, но се оказаха с празни ръце, защото всъщност нямаше никакви документи, върху които да стъпят. Един от техните скъпи адвокати взе да ме върти на шиш и да ме разпитва откога съм планувал инвестицията. С други думи, опитваха се да докажат, че става въпрос за страхотен заговор. Отговорих, че не знам и че изобщо не съм мислил по темата преди деня на покупката. Адвокатът продължаваше да не вярва и да се интересува колко доклада съм поръчал. Казах, че нито един, защото съм се осланял само на вътрешното си чувство. Те не проумяваха как някой ще извади 100 милиона долара и ще ги вложи в дадена компания, без да е направил истинско проучване. А аз всъщност имах проучване в главата си, но според корпоративния манталитет и според собствените им разбирания това просто не можеше да се случи. Ето такива са най-добрите ми сделки.

Следващият въпрос на Карл е дали Тръмп вижда себе си на обществена служба.

– По-скоро не, но знае ли човек. Още съм млад и на теория, чисто статистически, ми остава доста време. Виждал съм хора да пропиляват толкова много, че да не им остава нищо, щом настъпят тежки времена.

Тук той споменава и за създаването на фондация „Доналд Дж. Тръмп“.

– Когато ритна камбаната, както е думата, искам да оставя в нея солидна сума пари. Една част за семейството ми, а една част за фондацията. Все пак имаме задължения към своите наследници.

Тръмп говори за „тежките времена“ така, сякаш са неизбежни.

– Винаги обичам да се подготвям за най-лошото. Знам, че не звучи особено оптимистично, но не се съмнявам, че времената рано или късно ще станат тежки. Въпросът е само кога.

По-нататък повдига въпроса за частната си 85-метрова яхта, която купува от богатия саудитски бизнесмен и търговец на оръжие Аднан Хашоги и я преименува на Trump Princess.

– Построяването ѝ днес наново би струвало между 150 и 200 милиона долара. Ако искате, можем да се повозим някой ден, за да се уверите, че наистина е феноменална. Ако вярвате на списание Time, аз по цял ден не правя нищо друго, освен да се разкарвам с нея, но всъщност далеч не е така.

– Кои са най-добрите ви приятели? – питам аз.

Той изброява имената на някои бизнесмени, инвеститори и лица, работили за него, които нито Карл, нито аз познаваме. Споменава също и брат си Робърт.

– Много от тях са свързани с бизнеса, но знаете ли, приятелството е странно нещо. Аз открай време изпитвам загриженост по този повод и понякога ми се е приисквало да изпитам хората край себе си. Тъкмо сега всеки напира да ми бъде приятел по една или друга причина… Е, добре, по очевидни причини. Но ми е идвало наум какво ли ще стане, ако накарам света да повярва, че съм се провалил, примерно за седмица или месец, а после да им се обадя и да ги поканя на вечеря. Само за да проверя дали ще се появят и дали наистина са ми били приятели, или не. Аз съм изключителен лоялист. Вярвам в лоялността между хората. Вярвам, че съществуват верни приятели и заклети врагове. Виждал съм хора, които са били на върха, но не се задържали и изведнъж… същите онези, които преди са им целували задника, изчезват яко дим. Спомням си един банкер, който беше голяма клечка и работеше в една от водещите институции, Citibank. Отпускаше огромни кредити на много важни личности и направи мнозина от тях богати с пари назаем. Две години по-късно се чухме и той ми каза: „Знаеш ли, направо е невероятно – същите хора, които уж ми бяха първи приятели, звъняха постоянно и всячески ми се подмазваха, днес дори не ми вдигат телефона“. След като напуснал банката, те вече не приемали обажданията му. Аз не бих постъпил така.

По-нататък Тръмп описва стратегията си да не плаща глоби за недвижими имоти, наложени от инспектори, докато те не изчезнат или не бъдат забравени.

– Още от първия ден си казах – да го духат! Когато бях в Бруклин, инспекторите постоянно идваха да ми налагат глоби за сгради, които бяха напълно в ред, докато накрая не реших просто да ги пращам по дяволите. А те ми налагаха още глоби. И още. В продължение на цял месец беше направо ужасно. Глобите се трупаха, и то все за неоснователни нарушения. Но те ги налагат с мисълта, че ако някога им платиш, винаги ще се връщат отново. Така че какво се получи при мен? След един месец те просто си казаха: „Зарежи го тоя, от него нищо няма да измъкнем“. И отидоха да тормозят някой друг. Поуката е, че ако веднъж им се поддадеш, само ще си струпаш проблеми на главата. Същото е и с мафията. Ако веднъж се съгласиш да им плащаш, те няма да те оставят на мира. Но ако им кажеш да вървят по дяволите – е, може би в малко по-учтива форма, в началото ще се опитат да те притиснат, но после ще разберат, че не си струва усилието и ще си намерят по-лесна мишена. Инспектори, мафия, синдикати – все същото.

Така Тръмп обобщава своята философия.

– Кои са най-големите ви врагове? – пита го Карл.

– Не искам да ги назовавам по име, защото ще отидете да ги интервюирате. Мразя да играя ролята на критик – казва Тръмп, макар че всъщност обича тази роля. – Един от очевидните отговори е Ед Коч, който е най-лошият кмет в историята на Ню Йорк.

Тридесет и пет години по-късно Тръмп все още критикува опонентите си със същата пресилена категоричност.

– Джо Байдън е най-лошият президент в историята на Съединените щати – казва, след като през юли 2024 г. президентът Байдън обявява, че няма да се кандидатира за втори мандат.

Още през далечната 1989 г. личността на Тръмп е устремена към борбата, победата и оцеляването, като единственият начин за постигането им според него е инстинктът:

– Ако хората знаят, че си слаб и лесно се огъваш, ще те атакуват. Това е въпрос на цялостно представяне. Трябва да познаваш аудиторията си и да се държиш според нея – в едни случаи страшилище, в други пълен сладур, а в трети и двете.

Страшилище, сладур или и двете. Това е Доналд Тръмп.

Каква забележителна капсула на времето от 1989 г. – пълно психологическо изследване на един мъж, тогава 42-годишен нюйоркски бизнесмен, тепърва изграждащ своята империя от недвижими имоти. Никога не съм очаквал Доналд Тръмп да стане президент или определяща политическа фигура на нашето време, но същите инстинкти, за които писах по време на неговото президентство, бяха определящи за характера му още тогава. В това интервю отпреди 35 години виждаме началото на тръмпизма, изразено чрез думите на самия Тръмп.