Една от най-нашумелите и върли кремълски пропагандистки Маргарита Симонян след смъртта на Навални през февруари 2024 година се изказа в смисъл, че без него руската опозиция ще заприлича на кокошка с отрязана глава, която по инерция подскача из двора, без изобщо да знае защо и накъде. Този злобен образ всъщност е неправилен по самата си същност. Въпросът е там, че обединена руска антипутинска опозиция не съществува. Има няколко нейни разклонения и два главни клона. От една страна, това са привържениците на Навални, които вярват в прекрасната Русия на бъдещето. От другата страна най-радикалната, твърдата опозиция смята, че ще е най-добре, ако в бъдеще Русия се разпадне, понеже е фатално идеологически вредна. Според мен обаче нито Америка, нито Китай, нито повечето европейски страни ще поискат разпадането на Русия – къде ще отидат в този случай ядрените оръжия, в чии случайни ръце?

Навални

На 4 юни 2025 година Алексей Навални щеше да стане на 49 години. По случай рождения му ден на Борисовските гробища в Москва се събраха близки и приятели на покойния – само няколко десетки души. На погребението на Навални през март предната година имаше десетки хиляди, възбудено протестиращо множество от предимно млади хора. През последната година самото име на Навални и всички дори най-невинни символи, свързани с него, бяха забранени под заплаха от най-строго наказание. Мъртвият Навални стана великомъченик, легенда, главният опозиционер. Въпреки харизматичността му и популярността му сред народа обаче съвсем не цялата опозиция, дори докато беше жив, го следваше, най-твърдите от време на време го мразеха, понеже виждаха в него съмишленик на Кремъл.

Тази разкъсаност, тази направо „разпраност“ на опозицията на две мразещи се една друга части пак пролича наскоро, когато тримата опозиционни лидери Юлия Навалная, Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза излязоха в Европейския парламент с изявления, че „ако искате да помогнете на демократична Русия, молим ви, спасете Украйна от Путин. Това без съмнение е по силите ви“, каза Яшин. Залата избухна в аплодисменти. Яшин поясни, че за него войната в Украйна означава връщането в РФ на всички руски войски. „Аз не смятам това за поражение на Русия, аз смятам това за поражение на Путин...“

Утопизъм

Двете части на руската опозиция така или иначе страдат от утопизъм. Думите за поражение на Путин според мен са илюзорни. Путин по-скоро ще започне ядрена война, ако го притиснат в ъгъла като плъх. За мен в подобен контекст „поражение на Путин“ са просто красиви думи, които не означават нищо.

В известна степен на Европа й е необходима руската опозиция – и най-вече за да има морален съюзник за мащабно превъоръжаване срещу възможна агресия от страна на Путин. Тази агресия като идея несъмнено се е загнездила в главата на Путин, за него Европа е враждебна псевдоцивилизация. Един Господ знае доколко той искрено вярва в това, но Европа за него е пречка в желанието му да си раздели сферите на влияние с Америка и Китай. Струва ли си обаче да се разбие на пух и прах тази пречка? Защо пък не – нищо, че Европа безусловно ще окаже съпротива, при това много по-сериозна от украинската.

Радикалната опозиция изобщо не хареса думите на Навалная, че тримата отишли в ЕП лидери са обединената опозиция – „ние я представляваме“. Защо според бившия световен шампион по шахмат Гари Каспаров Западът не е бил подготвен за агресията?

„Защото цялата тази либерална сбирщина (има се предвид меката опозиция), която се издържаше с грантове, години наред повтаряше, че Русия върви по пътя на еволюцията.“

Като меншевиките и болшевиките

Както виждаме, историята на Русия се върти в кръг. Меката и твърдата части на опозицията повтарят стратегията на меншевиките и болшевиките. Меките, според думите на Лев Шлосберг, виждат в твърдите „партия от чужда кръв“, мечтаеща за победа със сила, без да се интересува колко жертви ще има. Разпорът в опозицията стигна дотам, че двете страни се мразят повече, отколкото мразят кремълската власт. Руският народ исторически предпочита болшевиките с тяхната философия – или всичко, или нищо, без нюанси.

Но ако огромното мнозинство руснаци, според мнението на опозиционерите радикали, подкрепя Путиновата война, защо тогава тя не е станала народна? Според мен отговорът на самите руснаци е на три различни равнища. На повърхностното те са за Путин, понеже да живееш с властта е по-лесно, отколкото да си против нея – за това питайте французите, които помнят колаборационизма от времето на Втората световна война.

На по-дълбоко равнище много руснаци са против войната с Украйна – морално те не са подпалвачи на войни и привърженици на касапници. Но на третото равнище са непукисти, всичко им е през оная работа, понеже са безсилни по отношение на властта, особено по време на война, и дълбоко в сърцата им им е все тая. Кремълската пропаганда постигна доста успехи поради това, че руският народ никога не е бил политическа нация, никой не го е учил на това, и не е чак толкова сложно да бъде объркан и заблуден. Радикалите се нахвърлиха върху тримата умерени, почнаха да ги ругаят и заради светлите им дрехи, и заради късата пола на вдовицата Навалная, и за това, че не били казали в ЕП чий все пак е Крим. И наистина, умерената опозиция в ЕП не отговори на този въпрос. Това не е случайно.

По-голямата част от населението на Крим са руснаци, там е пълно с цял куп стари бивши съветски силоваци. Навални също беше предпазлив относно Крим. Казваше, че Крим не е сандвич, който да минава от ръка на ръка. Ясно е, че той знаеше чий е Крим – дори само защото да се променят границите в днешна Европа си е политическо безумие, – но решението му да не „плаши“ народа, който страшно се радваше, че Крим се връща в Русия, би означавало да премине от красивите думи на опозицията към отговорността на хитроумен политик. Във всеки случай за мнозинството от руския народ сега, по време на войната, опозицията си е почти провокация. Ако си с нея, значи сам си търсиш дълги години зад решетките. И след като не си герой, мълчи и си трай (така мисли народът).

Между меката опозиция на привържениците на Навални и твърдите опозиционери от типа на бившия световен шампион Гари Каспаров има много разлики, но ето ви два показателни примера. И двете опозиции имат еднакво непримиримо отношение към Путин, но докато меката според заветите на Навални се бори с корупцията заради Русия на прекрасното бъдеще, твърдата смята, че корупцията прави Русия още по-порочна и по-слаба и че изобщо не я чака бъдеще. Меката смята народа по-скоро за жертва на войната, отколкото за подгласник и помагач на Путин, за твърдата народът е съюзник на путинските завоевания.

Поглед откъм Европа...

Но ако Европа е готова да послуша руската опозиция в ЕП, това не означава, че на онези, които бягат от Путин в Европа, ще им стане по-добре. За самите тях свободата в Европа често има горчив привкус. На 4 юни 2025 година на кръгла маса в ЕП се обсъждаше историята на Ирина Суслова – журналистка и активистка, подала молба за политическо убежище в Чехия. Отчаяната й история за проблемите й с европейската бюрокрация стана символ на невидимата стена, с която се сблъскват стотици хора. Почти две години активистката е в състояние ни насам, ни натам: не може да си открие дори банкова сметка без валидна лична карта. Всичко това превръща живота в Европа в безсрочно изгнание. По време на дискусията на кръглата маса Иля Яшин говори за борбата си с путинизма, но завърши речта си с общи фрази за „мирна, свободна и демократична Русия“; конкретни предложения за помощ на бежанците не чухме. Руската опозиция не намери в себе си сили и желание да облекчи положението на руските емигранти, да направи помощта за тях част от политическата си програма.

И така, позицията на Европа е двусмислена. Това не е за пръв път. След болшевишката революция през 1917 година съдбата на милиони руски емигранти на запад е плачевна. Историята се повтаря. Нужна ли е руската опозиция на Украйна? Това също не е лесен въпрос. Радикалите смятат, че да имаш опит като политзатворник не стига, за да спечелиш доверието на украинците. Умерената опозиция в лицето на Владимир Кара-Мурза, от една страна, осъжда стремежа на САЩ и Унгария „да нормализират отношенията“ с Русия, но от друга, той предупреди да не се приписва на руснаците „колективна вина“. Много евродепутати изразиха подкрепата си за руснаците, искаха да увеличат помощта на Евросъюза за руското демократическо движение. Немският европарламентарист Сергей Лагодински (Sergey Lagodinsky) заяви, че стратегията на Евросъюза по отношение на Русия трябва да съдържа три компонента: подкрепа на Украйна и взаимно сдържане на Москва, ясно определена опозиция на Путин и подкрепа на свободното руско общество.

... и откъм Тръмп

Докато Европа продължава да е двусмислена по отношение на руската антипутинска опозиция, то в Америка на Доналд Тръмп руската опозиция вече не се котира. Тръмп предпочита да си общува пряко с Путин, та в крайна сметка да се окаже главният миротворец и впоследствие лауреат на Нобеловата награда за мир. Пътищата на Тръмп и руските опозиционери, и твърдите, и меките, се разминават – въпреки вътрешните си разногласия опозиционерите са по-близки по възгледите си до либералната Европа, отколкото до Тръмп. Но ако не успее да се споразумее с Путин, Тръмп най-после може би ще обърне внимание на руската опозиция и ще я покани да си поговорят в Белия дом.

А нужна ли е днес руската антипутинска опозиция на самия Путин? Този въпрос, въпреки парадоксалната си окраска, всъщност не е парадоксален. На Путин му трябва вътрешен враг: от мъртвия Навални до днешните политзатворници и онези, които избягаха от Путин на Запад. Всичките те вършат работа за поддържане на напрежението в авторитарния режим, за вземане на страха на онези, които плахо се осмеляват да критикуват властта на работа и вкъщи. На Сталин му е трябвал Големият терор за създаването на новия съветски човек. За създаването на новия путински човек също са необходими политически „вредители“, война и жертви – те се явяват съюзници на политическото му безсмъртие.

Ако Путин внезапно си отиде...

Но ако Путин внезапно слезе от политическата сцена, войната мигновено ще спре, в Русия ще започнат процеси, подобни на „размразяването“, та дори то да не дойде веднага; народът, дето му е през оная работа, ще почне да разсъждава за добро ли са тези промени. Трудно е да се ориентира човек в руските реформи. Помня как когато горбачовската перестройка вече беше на две години, американският посланик – бях с още двама известни писатели – ни попита: тази ваша перестройка истинска ли е, или не е?  Така че руската опозиция и днес трябва да се обърне към политическата философия – по-малко утопии и повече търсения на реални промени към по-добро.

*От глагола „разпарям“. – Бел. ред.