Павел Суляндзига е правозащитник, математик, представител на удегейците – малочислен коренен народ от руския Далечен Изток, баща на десет деца. Бивш член на Обществения съвет на Руската федерация, два пъти избиран в Постоянния форум на ООН по въпросите на коренните народи, ръководил Асоциацията на коренните малочислени народи на Севера, Сибир и Далечния Изток (АКМНС). В продължение на много години представлява интересите на коренните народи на национално и международно ниво – докато през 2016 г. не е принуден да напусне Русия след заплахи от страна на ФСБ към децата му.

Павел разказва как войната и мобилизацията удариха по „нетитулните“ националности в Русия, малочислените коренни народи; защо в руската армия се възпроизвежда вътрешна етническа йерархия и как действат системният расизъм и ксенофобията. Говори за необходимостта от деколонизация – не само на държавата, но и на общественото съзнание.

Ето няколко откъса от интервюто му пред "Очевидци":

За бедността, покорството и комплекса за малоценност – защо малките народи масово загиват във войната

– Коренните малочислени народи са един от най-бедните слоеве на населението в Русия. Въпреки това руската пропаганда на международно ниво се разпъва в хвалби и песни за „райските“ условия, които била създала за тях. А всъщност тези хора просто се опитват някак да оцелеят, да се справят – и често се хващат за финансовите примамки.

Второ: представителите на тези народи живеят предимно в селата. А в селото не можеш да се скриеш. В града може – в тълпата, между хората. Трето: селското население – не само сред коренните народи, но и руското – е много покорно. Хората някак вярват, че ако началникът е казал нещо – значи трябва да се изпълни. Без значение дали е добро или лошо.

Има и още един фактор, който засяга само коренните малочислени народи. За съжаление у много от тях през целия живот живее вътрешен комплекс за малоценност. От съвсем малки се сблъскват с несправедливост, дискриминация, обиди, унижения. И този комплекс, в днешната ситуация, започва да избива така: „Ще отида на война, ще ви покажа, че съм същият като вас. Аз съм един от вас. Не съм по-лош от вас.“ За съжаление, това също играе съществена роля.

Как в училище се насажда ксенофобия

– Когато започнах да излизам от нашето село и особено когато отидох да уча в интернат, това беше огромен шок за мен. Още първата вечер в интерната – в едно руско селище – пияни момчета дойдоха, започнаха да ни обиждат и заплашват: „китайци“, „черноглави“, „жълтурковци“. Това се случваше почти всяка вечер. Трябваше да се бием, да се защитаваме.

Тогава за първи път осъзнах, че не съм руснак. Че съм съвсем друг човек. Тази история ме накара да се заинтересувам от културата на моя народ, от историята на рода ми. Интернатът повлия силно не само на мен, но и на цялото ми поколение удэгейци, които са минали през същото.

След интерната всеки руснак за мен беше потенциална заплаха. Винаги очаквах нещо лошо. Но имах късмет – влязох във факултет по математика и физика. Това беше моята школа по интернационализъм. Там разбрах, че хората не трябва да се делят по етнос, а на добри и лоши.

За насилието, облечено в езика на „великата култура“ – как се насажда вътрешен расизъм

– В Съветския съюз ни говореха за интернационализъм, за братство между народите. Но на практика всички ние изучавахме руската култура, литература, историята на руската държава. А за собствените си народи не знаехме нищо – освен ако сами не започнехме да се интересуваме. В целия СССР, а по-късно и в Русия, се насаждаше – макар и меко – чувството за изключителност на руския народ.

За представителите на руското мнозинство това звучеше по различен начин. Когато непрекъснато им говореха за величието на руския народ, в тях се зараждаше усещането, че има и „други“. Така започваше разделението – между „свои“ и „чужди“.

Русия е страна, в която хората никога не са живели добре. И търсенето на врагове винаги е било част от културния рефлекс. Това се случваше и в съветско време, и след това. Например, когато посещавах Владивосток – градът, който е столица на моя край – се сблъсквах с агресия към не-руските. Казваха ми: „Махай се в Китай“, „какво сте се навъдили тук, жълтурковци“.

Един път овчарка ме нападна. Отблъсквам я, а жената – собственичката – стои и гледа. Викам ѝ: „Приберете си кучето!“ А тя ми отговаря: „Ами то не обича китайци.“ Това е резултатът от онова образование, което възвеличава руския народ. Всичко, което не е руско, се приема за по-лошо.

Смятам, че нападението над Украйна е пряко продължение на тази имперска идея – на усещането за величие и богоизбраност. Някога казваха, че украинците и руснаците са братя. А сега единият брат унищожава другия. Убеден съм: деколонизацията на Русия е абсолютно необходима. Корените на случващото се са именно там. Русия казва: „Погледнете англосаксонците – те са завоювали територии, унищожавали са народи.“ За съжаление, това е вярно. Но то е вярно и за Русия. Колонизацията на Сибир и Далечния Изток е протичала по абсолютно същите схеми. Имало е войни, имало е изтребления. Понякога по-малки, понякога по-големи – но логиката е същата.

А Русия продължава да повтаря: „Всички сами са искали да дойдат при нас. Ние сме ги приютили под своето крило.“ Това е лъжа.