Сребърните медали от световното първенство по волейбол във Филипините, освен всичко друго, са и зверска забивка в полето на соцносталгията.

В годините на прехода България имаше два големи успеха в колективните спортове. А именно - четвърто място на световното по футбол през 1994 г. и трето място на световното по волейбол през 2006 г.

И двата успеха се използваха за поддържане на соцносталгията. Говореше се как спортистите, постигнали тези успехи, са родени и създадени като спортисти по времето на социализма.

Удобно се пропускаше другата част - че тези спортисти след падането на социализма имаха възможност да излязат и да се развият на Запад. Посланието бе ясно - ех, какъв спорт имахме по времето на социализма и въобще колко добре си живеехме тогава.

Красива фасада, прикриваща грозна същност

Да, социалистическата държава наистина целенасочено даваше пари за спорт. В Народна република България спортът трябваше да бъде красивата фасада, която да прикрива грозната й същност - политическа сатрапия и икономическа мизерия.

Както стана добре известно средната възраст на отбора, който спечели сребърните медали във Филипините, е малко под 23 години. Повечето от тези момчета са родени в началото на новия век, а някои от тях – в края на 90-те години на XX в.

Появили са се на бял свят точно по времето, когато българският народ, след известни колебания, пое в правилната посока - към ЕС и НАТО, на Запад. И тези момчета вече надминаха своите предшественици, които бяха далеч по-възрастни от тях, когато постигнаха най-големите си успехи.

Европейска България зрелищно надмина съветска България! И една от основните причини е точно тази - че настоящите национални спортни герои са родени и израснали в свободна държава.

Те нямат обременености, не страдат от липса на самочувствие. Те бяха много по-уверени от своите предшественици в решаващите моменти по време на своите мачове.

Самочувствието, което излъчват тези момчета, самоувереността, с която се движат по терена и отиграват ситуациите, е най-ценният им принос към нашето общество. И би трябвало да е най-голямото вдъхновение за всички нас.

Това самочувствие е напълно нормално и лесно обяснимо -  те са родени и израснали в свободна европейска държава. А някои от тях от съвсем ранна възраст са космополитни личности, които са живели в няколко държави.

Техните предшественици нямаха този лукс. Те бяха родени и израснали в съветска държава от азиатски тип.

"Все малко не ни достига"

"На нас, българите, все малко не ни достига" е известна у нас приказка, базирана именно на спортни постижения, които е можело да бъдат по-добри. Е, за тези момчета това не важи.

Те взеха от това първенство всичко, което можеха да вземат. Възползваха се прекрасно от всяка възможност, която им се предостави.

Не трепнаха, когато им се наложи да играят втори път за последната точка в четвъртфинала. Отпуснаха се за кратко, но после бързо се върнаха в мача на полуфинала.

Дори на финала взеха един гейм, когато усетиха, че съперникът за момент се отпусна. За разлика от преди, когато все малко не ни достигаше, тези момчета надминаха очакванията.

Взеха всичко, което им се полагаше, че и отгоре. Техните предшественици в подобни ситуации рядко демонстрираха подобно самочувствие и точно за това тези ситуации често завършваха в тяхна вреда.

Родените в края на 90-те години и началото на новия век са може би първото поколение, което няма никакви исторически или обществени обременености за близо век и половина трета българска държава. Те не са виждали нито османско владичество, нито загуби във войни, нито руско/съветско робство.

Може би точно това е било малкото, което все не ни достигаше досега. Когато живееш в затвор, когато си ограден от желязна завеса, ти няма как да си пълноценен човек, който със самочувствие да реализира пълния си потенциал.

И никога не трябва да се забравя, че товарищ Путин сега иска да върне същите тази желязна завеса за Източна Европа, включително България. Именно това е крайната цел на неговата война в Украйна.

Европейска държава, управлявана от тъмни балкански субекти

Единствената обществена обремененост на днешните младежи е факта, че свободната европейска държава, в която са родени и израсли, се управлява почти неизменно от тъмни балкански субекти. Те са си лепнали - незнайно защо - етикета "граждани за европейско развитие".

Този етикет е същото, каквото беше спорта за социалистическа България. Красива фасада, прикриваща грозна евразийска същност.

Какво ли щеше да постигне европейска България не само в спорта, а и във всички сфери, ако в последните 20 години българският народ беше избрал да го управляват истински европейски политици? Можем само да предполагаме.

Националното обединение и руската пропаганда

Подобни разсъждения ни най-малко не вредят на т.нар. национално обединение, на което сме свидетели покрай волейболните успехи. Напротив, те го направляват.

Соцносталгията, балканщината, евразийщината, не могат да бъде част от националното обединение. Защото те, освен всичко друго, са и руско влияние, руска пропаганда, която трови третата българска държава комай от нейното създаване.

Именно тази пропаганда е основната причина, за разделението в обществото ни. Защото много хора лековерно й се поддават.

Можем да се обединим само и единствено зад думите на Васил Левски - да сме равни с другите европейски народи. Всякакво друго обединение в България е невъзможно.

Българите - спортна публика от европейци

Волейболистите ни доказаха, че са истински европейци със самочувствие. Сега остава да разберем дали и българите като спортна публика, вече са станали такаива.

Защото у нас все още е силен социалистическият маниер, според който всеки избива собствените си комплекси, като товари спортистите с огромни очаквания. И ако тези очаквания не бъдат оправдани същите тези хора хулят същите тези спортисти, сриват ги на дъното, че и под него.

На Запад хората просто подкрепят своите любимци - и в победите, и в загубите, каквито със сигурност ще има. Изживяват всички емоции - и положителните, и отрицателните - заедно с тях.

С подобно отношение на публиката и с упорита и последователна работа от страна на спортистите - волейболистите ни вече доказаха, че са свършили такава работа и тепърва ще продължават да я вършат - медалите със сигурност някой ден ще са златни.