"Враната намигна. Гералт размърда ръцете си, завързани зад гърба му..." (ОТКЪС)

Историята на „Вещерът“ вече се превърна в истинска сензация – първо с книгите на Анджей Сапковски, после с култовите игри The Witcher, а накрая и с успешния сериал на Netflix. Докато почитателите по цял свят очакват новия сезон и четвъртата игра от франчайза, в България, заедно със световната премиера на изданието, се появява и ново продължение на литературната сага – роман, който завръща читателите към самото начало.

Защото във „Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ историята тепърва започва. И в нея, въпреки добрите си намерения, един млад вещер тепърва ще трябва да открие пътя си и да преодолее враждебността на свят, отказващ да го приеме.

Но как иначе да започне пътят на един ловец на чудовища освен с… убийство на чудовище в човешка форма.

Гералт от Ривия все още не е Белия вълк, нито страховитият Касапин от Блавикен. Той е неопитен младеж, излязъл от Каер Морхен, който тепърва трябва да научи правилата на занаята и да се сбогува с илюзиите си за героизъм.

Когато първата му доблестна постъпка завършва с арест, той е спасен от бесилото от Престън Холт – стар вещер, чието минало пази тъмни тайни. Под негово ръководство Гералт ще открие, че трябва да се пази не само от чудовищата, но и от човешките предателства.

Това е  разказ за първите уроци, за съзряването и за цената, която трябва да платиш, ако искаш да оцелееш. Летопис за началото на една легенда.

Сапковски отново доказва защо е смятан за един от майсторите на съвременното фентъзи като умело преплита динамика и философски подтекст, мрак и ирония, действие и психологическа дълбочина. С емблематични чувство за хумор и напрегнат и изпълнен с дилеми сюжет, той успява да изплете история, която не просто разширява митологията на „Вещерът“, а я прави още по-близка, по-човешка и по-въздействаща.

„Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ е самостоятелно приключение в познатия мрачен и магически свят на Сапковски – роман, който ще очарова новите читатели и ще напомни на старите фенове защо Белия вълк е сред най-емблематичните герои на модерното фентъзи.

Гарваните вече чакат на кръстопътя.

A заедно с премиерата на предисторията издателство „Сиела“ ще зарадва почитателите на поредицата с изцяло нови издания с цветни порезки и корици на художника Ясен Стоилов.

* * *

Из „Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ от Анджей Сапковски

Първа глава

Каедвен е страна, разположена между Драконовите планини на север, Сините планини на изток и непро­ходими гори на запад. Там властват наследствени крале от рода Топови. Първата столица е била в древ­ния Бан Ард, но през 1130 година след Възраждането крал Дагреад дарил града за магьосническо училище и пренесъл столицата в разположения в централната част на страната Ард Карайг.

Други важни селища в Каедвен са Бан Феарг, Дейвън, Бан Филим и Бан Глеан.

Герб на Топови и на цялата страна от незапомнени времена е бил еднорогът – d’or, licorne effrayée de sable.

Около кралските земи на Каедвен се намират при­надлежащи на общността погранични земи, наречени марки или мархии. Те са поверени на маркграфове, кое­то означава наследствени или назначени от краля гра­фове. Наименованието произлиза от факта, че тези земи служат като аванпост и придвижвайки се все по-надалеч, трябва да завоюват и да отнемат нови земи от елфите за Каедвен, да преместват границите и да поставят все по-далеч своите знаци, тоест марки. Тези мархии са: Западна, Горна, Езерна и Долна.

Балдуин Адовардо, Regni Caedvenie Nova Descriptio¹

Гералт въпреки най-добрите си намерения – и по доста важни причини – никак не можеше да се съсредоточи върху приказките на кмета. Цялото му внимание беше погълнато от голямото чучело на врана на кметското бюро. Враната, зяпаща вещера със стъкленото си око, стоеше на постамент от боядисана в зелено глина, като и двете ѝ крачета бяха за­бити в тази глина. Следователно, въпреки абсолютно живия си вид, не можеше по никакъв начин да бъде жива, това не подлежеше на съмнение. Защо тогава, недоумяваше Гералт, враната вече няколко пъти му намига със стъкленото си око? Нима това беше магия? По-скоро не, защото неговият вещер­ски медальон не беше потрепнал, не беше завибрирал нито веднъж, за миг дори. Дали не беше халюцинация? Илюзия? Предизвикана ако не от друго, то от факта, че няколко пъти го бяха ударили по главата?

– Ще повторя въпроса си – рече кметът Булава. – Ще по­вторя, макар че не съм свикнал да повтарям.

Кметът Булава вече няколко пъти беше уверил Гералт, че не е свикнал да повтаря. Въпреки това той постоянно повта­ряше. Явно му харесваше, макар и да не беше свикнал.

– Ще повторя въпроса си: защо всъщност се получи така? Какво имаше против този дезертьор, че го накълца толкова ужасно? Някакви стари сметки? Защото по никакъв начин, виждаш ли, не мога да повярвам, че е заради този селянин и честта на дъщеря му. Че ти уж си се втурнал на помощ. Като някакъв проклет странстващ рицар.

Враната намигна. Гералт размърда ръцете си, завързани зад гърба му, опитвайки се да стимулира кръвообращението си. Ремъкът болезнено се врязваше в китките му. Зад гърба си чуваше тежкото дишане на селския бияч. Мъжът стоеше точно зад него и Гералт беше сигурен, че само чака повод, за да го халоса отново с юмрук в ухото.

Кметът Булава въздъхна, намести се в стола, изду корема си и кадифения си кафтан. Гералт се вгледа в предницата на този кафтан и разпозна какво е ял кметът днес, вчера и онзи ден. И че поне едно от тези ястия е било с доматен сос.

– Мислех си – каза накрая кметът, – че никога няма да се наложи да видя някой от вас, вещерите от планините. Нито един вещер от Каер Морхен не е бил виждан от години. Го­вореше се, че след хиляда сто деветдесет и четвърта година малцина са оцелели. После дойде новината, че и останалите вече са измрели, от глад или от чума. И ето че се появява един точно в моето село. И първото, което извършва, е убийство. Хванат на местопрестъплението, има наглостта да се позова­ва на някакви проклети укази.

– На основание на именния указ от 1150 година – изхрип­тя Гералт, прочиствайки гърлото си, – издаден от Дагреад, краля на Каедвен и пограничните мархии, първо: на вещери­те се разрешава свободно практикуване на професията им на територията на Кралството и Мархиите и те се изключват от юрисдикцията на местните власти...

– Първо – прекъсна го рязко Булава, – скоро ще мине по­ловин век, откакто Дагреад се е превърнал в прах, а с него и неговите именни самодържавни укази. Второ, нито един крал не може да ми изключи нищо от нищо, защото кралят е в Ард Карайг, далеч оттук, а тук управлява местната власт. Тоест аз. И трето, ти, братко, си арестуван не за практикува­не на професията си, а за убийство. Да ловиш върколаци и да убиваш лесници, това е твоята вещерска професия. Но да убиваш хора – за това нито един крал не те е привилегировал.

– Действах в защита...

– Дари!

Биячът послушно удари Гералт с юмрук, този път по шията.

– Твоето повторяне на едно и също – кметът погледна та­вана – ме нервира. Знаеш ли до какво може да доведе нерви­рането? Дори на толкова спокоен човек като мен?

Враната намигна със стъкленото си око. Гералт мълчеше.

– Ти – рече Булава най-накрая – не си вещер. Ти си де­фектен. Нуждаеш се от поправка. Трябва да те върнем обрат­но в това ваше планинско Седалище, за което хората гово­рят. Не знам как е при вас. Възможно е такъв бракуван като теб да се разглобява на съставни части, за да се използват за производството на нови, по-добри вещери. Защото така се прави при вас, нали? От различни човешки части веще­рите се сглобяват, зашиват се или се залепват, или каквото там правите. Хората говорят най-различни неща. Така че, за да не си хабя думите напразно... Аз ще те изпратя, бракуван вещере, обратно в планината, отвъд Гвенлех. След седмица.

Гералт мълчеше.

– И дори няма да попиташ защо след седмица? – Кметът показа жълтите си зъби. – Обичаш да се позоваваш на укази и закони. И аз съм за закона. А законът е такъв, че не е позволе­но пришълците да носят оръжие тук, в общината. А ти влезе тук с оръжие.

Гералт искаше да възрази, че не е влязъл, а са го домъкнали. Но не успя.

– Наказанието – отсъди Булава – е двайсет удара с кам­шик. Наказанието ще изпълни присъстващият тук Дарил, а той има тежка ръка. По-рано от седмица няма да се изпра­виш на крака. Хайде, вземете го. На площада, да се върже за стълба...

– Хей, хей – спря горилите влизащият в помещението мъж с кафяво наметало. – Какво ти става, Булава, толкова бързо към стълба и камшика? Искаш да ми нараниш вещера? Няма да стане. На мен ми трябва цял и здрав вещер за строежа.

– А ти какво се месиш в присъдите ми, Блауфал? – кметът сложи ръце на кръста си. – Достатъчно е, че търпя да ми взи­маш хората от селото за работа. Но не се меси в юрисдикци­ята ми, юрисдикцията ми не е твоя работа. Престъплението трябва да бъде наказано...

– Цъ, не е престъпление – прекъсна го Блауфал. – Тук няма никакво престъпление, има самоотбрана и спасяване на хора. Не прави физиономии, не прави физиономии, защото имам свидетел. Заповядай, господине. Хайде, не се страху­вай. Кажи какво стана.

Гералт разпозна селянина. Същият този, когото вчера спаси от грабеж и който избяга в гората, вместо да благода­ри. Бащата на момичето, което помнеше разсъблечено чисто голо.

– Свидетелствам... – изстреля мъжът, сочейки Гералт с пръст. – Давам думата си, че този младеж ми помогна да се спася от злодеите... Спаси имуществото ми... Спаси дъщеря ми от поругаване... Освободи невинната от лапите на зло­деите...

– А онзи дезертьор – подхвърли Блауфал – му се е нахвърлил с брадва, младежът само се е защитавал. Самоотбрана! Потвърдете, господине, че така беше.

– Така беше... Наистина така! Господин кмете, този мла­деж не е виновен! – Селянинът беше блед и говореше неесте­ствено гръмко. – Господин кмете! Освободете го, моля ви. А тук... Моля, вземете... За сметка, хм... Може да има някакви разходи или загуби... Готов съм да компенсирам...

Кланяйки се почтително, мъжът подаде на кмета кесия. Булава ловко я скри в джоба на широкия си панталон, така умело, че кесията не издрънча.

– Самоотбрана! – изсумтя той. – Човекът е нарязан с меча на филии. Невинен младеж... Аз бих го...

Излязоха на площада. Горилите избутаха Гералт, без да му развързват ръцете.

– А ти, Блауфал – попита кметът, – какъв е този зор, че дой­де тук даже със свидетел? Толкова ли ти е нужен този вещер?

– Какво, не знаеш ли? Прокарваме път, Големия път, от Ард Карайг, през горите чак до Хенгфорс. И това не е нещо обикновено, не е просто пътека, а шосе, сухо и равно, покри­ то с трупи и греди, за да могат колите и впряговете да мина­ват. Това е важна работа, Големия път, там ще върви усилена търговия, нашите страни, значи, със Севера. Дори самият крал заповяда да побързаме. А там чудовища в гората и на блатата – колкото щеш, току изчезне някой работник, убит или отвлечен от чудовище...

– А ти откога се интересуваш от работниците? Винаги си казвал, че работникът не е важен, ако не е един, ще бъде друг...

– Майната им на работниците, тях с лопата да ги ринеш. Но понякога чудовище убива бригадир, а това разстройва ра­ботата ми, всичко се обърква. Какво да ти обяснявам. Казвам ти, че ми трябва вещер, ще пропусна срока, не стига че дя­волите ще ми отнемат премията, а ще наложат и контрол. А контролът...

– …Винаги ще намери нещо – кимна с разбиране Булава. – Ту материал, незаконно продаден, ту надписани сметки, ту...

– Не се отклонявай от темата – навъси се Блауфал. – И пусни веднага вещера, незабавно, ще го взема с мен на строе­жа... О, какво става?

– Стражниците. – Кметът закри очите си с длан. – Войска­та на господин Карлетон.

На площада, вдигайки прах и подплашвайки кокошките, нахлуха в галоп десетима конници. Въоръжени. Облечени шарено, ярко и по-скоро немарливо. Само двамата отпред изглеждаха по-елегантни. Командирът – мустакат, със салта­марка от лосова кожа, с позлатен акселбант и филцова шапка с наръч от щраусови пера. И дългокос елф с лента на челото, в зелената униформа на съгледвач.

– Господин капитан Рейш Карлетон – поздрави Булава, излизайки напред. – Добре дошли, добре дошли. На какво дължим тази чест?

Господин капитанът Рейш Карлетон се наведе в седло­то, изплю се силно. След това даде знак на съгледвача. Елфът приближи коня си до стълба с напречна греда, сръчно прехвърли през нея въже, завършващо с примка.

– Охо. – Булава сложи ръце на кръста, огледа се дали горилите стоят зад него. – Явно сте дошли в моето село за екзекуция, господин капитане. Ах, даже виждам на кого му е дошло времето днес да увисне на въжето. Виждам, виждам, онези двамата там в оковите... Ха, значи сте хванали дезертьорите от своята стража, господин капитане! Тези, които тук в горите нападат селяни и девойки?

– Тези – капитан Рейш Карлетон засука мустак – не мисля да ги беся. И двамата ще минат през строя за бой с пръчки. За да запомнят. И толкоз. Нямам достатъчно хора, за да ги беся за щяло и нещяло. И да ми ги убива някой скитник безнаказано.

Капитанът се изправи в седлото, повиши глас, говорейки не само на кмета, но и на селските горили, Блауфал, неговите слуги и вече събиращата се тълпа селяни.

– За какво да наказвам моите войници? За какво? За самоволно отлъчване? За това, че искали да изнасилят момиче? Ние тук в стражата сме като на края на света, като на заточение, като излежаващи наказание. Тук не можеш да намериш нито бира, нито жени... Така че нищо чудно, че момчетата понякога кривват от пътя, хващат някоя... И за какво, по дяволите – повиши тон Рейш Карлетон, – жените се шляят из горите? А този, присъстващият тук господин, той какво, непременно ли трябваше да мине с неговата госпожица точно оттам, не можеше ли да я остави вкъщи? И после какво да се чудим, че момчетата им се приискало... Не одобрявам това! Не го одобрявам, но мога да го разбера! Господин Аелвар? Готово ли е там?

– Готово е, капитане.

– Тогава дай насам този вещер, Булава. Убил е мой войник, ще отиде на бесилото. Трябва да се даде пример за назидание. И не го сваляйте, кмете, нека да виси, за да служи за предупреждение на другите.

Блауфал пристъпи напред, понечи да се обади, но се от­каза. Горилите хванаха Гералт, но излъчваха нерешителност. Както се оказа, с основание.

Изведнъж стана странно тихо. И сякаш полъхна нещо студено.

На площада, иззад хамбарите, излезе бавно смолисточе­рен кон. Носеше ездач. Белокос, в черна кожена салтамарка със сребърни шипове на раменете. Над дясното рамо на езда­ча стърчаха дръжките на два меча.

Бавно, дори грациозно, черният кон мина покрай селяни­те и кмета. За да спре пред кавалерията на капитан Карлетон.

За миг настъпи тишина. След това черният кон тръсна глава. Халките на мундщука издрънчаха.

– Господин кмете Булава – обади се в тишината белоко­сият ездач, – незабавно освободете младия вещер. Върнете му коня, оръжието и имуществото. Незабавно.

– Да... – изкашля се кметът. – Да, господин Холт. Веднага...

– Господин капитан Карлетон. – Ездачът се поклони леко. – Моите почитания.

– Господин вещер Престън Холт. – Рейш Карлетон докос­на периферията на шапката си. – Моите почитания.

– Господин капитан – повиши тон ездачът, – любезно моля да си приберете оттук този елф, неговото въже и остана­лите си подчинени. Вече не сте нужни тук. Днешното линчу­ване е отменено.

– Наистина ли? – Капитанът се изправи в седлото, опря длан върху гарда на меча. – Толкова ли сте уверен в себе си, господин вещер?

– Да, толкова съм уверен. Сбогом. Господин кмете, мом­чето свободно ли е? Върнати ли са му вещите?

– Ах, ти, кучи син! – изкрещя един от конниците на Кар­летон, като извади меча си от ножницата и пришпори коня си. – Ще те...

----

¹ Ново описание на кралство Каедвен. – Б. пр.