Пленумът на Висшия съдебен съвет (ВСС) одобри проект на бюджет на съдебната власт за 2026 г. и бюджетна прогноза за 2027-2028 г. Да припомним, че едно от измеренията на независимостта на съдебната власт е възможността ВСС да изготви свой вариант на проектобюджет, който се внася за разглеждане в Народното събрание заедно с вариант на проектобюджет, предложен от изпълнителната власт. Традиционно през годините съдебната власт залага по-високи разходи, а парламентът одобрява по-консервативния проект, внесен от Министерски съвет. И тази година не прави изключение, като в стенограмата от пленума тази ежегодна „игра“ е обект на кратко обсъждане в дух „ние да поискаме повече, защото знаем, че в крайна сметка ще получим по-малко“.

И така, колко е това повече? Цифром и словом – проектът предвижда близо 1 милиард евро разходи в съдебната система през 2026 г. или с 285 милиона евро повече (над 40%) от одобрения бюджет за 2025 г. от около 707 млн. евро. Като че ли неусетно системата удвои бюджета си за четирите години след 2022 г., когато общите разходи бяха 950 милиона, само че не евро, а лева.

Съдебната власт вече работи по бюджет в програмен формат. След края на 2025 г. ще очакваме с интерес отчета, в който трябва да видим изпълнението на  целеви показатели, дори и само за да видим количественото измерение на свършената работа.

Междувременно, ВСС има доста работа да свърши, така че съдебната система да има същинско програмно бюджетиране, разбирано като инструмент за формулиране, изпълнение и отчитане на политика. От една страна, предложените показатели трябва да са логически обвързани с декларираните цели на всяка програма и да е дефинирана причинно-следствената връзка между дейност и постигане на целите. От друга страна, самото полагане на цели не може да е извън контекст – те трябва да са път към решаване на идентифицирани проблеми, което пък изисква задълбочени анализи, например на натовареността и актуализиране на съдебната карта.

С проектобюджета се предлага разкриване на нови 152 щатни бройки. Вероятно аргументи за нужда от повече магистрати и служители в определени звена има, но тук е моментът да попитаме защо това не става за сметка на закриване и преместване на бройки от по-слабо натоварени звена. Освен това системата (към август) поддържа 716 незаети щатни бройки. Междувременно според последните данни на CEPEJ след Латвия страната ни е с най-голям брой прокурори спрямо населението в ЕС. По отношение на администрацията в прокуратурата сме първи и то не само в ЕС, но сред всички държави членки на Съвета на Европа. България е на пето място както по брой съдии на 100 000 души, така и по отношение на съдебната администрация.

Около 85% от средствата са за персонала – заплати, осигуровки и други възнаграждения. Така разходите за персонал нарастват от 623 млн. евро през 2025 г. до 837 милиона евро през следващата година, или с над 1/3. И пак да върнем календара – през 2022 г. разходите за персонал бяха 858 милиона, но не евро, а лева. Междувременно, в отчета за изпълнение на бюджета към август четем, че средната месечна заплата на магистрат достига 8731 лева, а на служителите – 3117 лева.

Тъй като основен разход на съдебната власт остават заплатите, редно е да посочим, че гаранциите за предвидими и определяни по обективни критерии възнаграждения безспорно са ключова предпоставка за независимост и утвърждаване на интегритета. Венецианската комисия и Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изрично подчертават, че финансовата стабилност на магистратите е неотделима част от гаранциите за независимост на съдебната власт. Казано по-просто – справедливото възнаграждение би трябвало да ги прави по-малко уязвими към външно неправомерно влияние. Високото заплащане би следвало да привлича и задържа най-компетентните юристи в конкуренция с частния сектор и да ги мотивира да се посветят на съдебната кариера.

Но остават и много детайли. Така например, запазването на механизма за клас прослужено време заедно с увеличаване на възнагражденията при повишение в ранг и длъжност, както и други заслуги изглежда най-малкото проблематично. Бюджетирането на база щатни бройки и разпределянето на „спестеното“ заради незает щат между останалите като допълнително възнаграждение също не намира аргумент като компонент от бюджетната самостоятелност.

Освен това действителността у нас показва, че въпреки доброто финансово подсигуряване, изглежда има магистрати, които не са имунизирани срещу външен абонамент (справка – Пепи Еврото, Марто Нотариуса). Още по-тревожно е, че системата не изглежда да привлича най-безупречните юристи, ако съдим по конкурсите за първоначално назначаване през последното десетилетие – постоянните съмнения за тяхната манипулация и неслучайните лица, които ги печелят. Не е изненада, че България стабилно се нарежда в дъното на всички класации за върховенство на правото, редом с Унгария.

Когато говорим за адекватен на социалния и икономически контекст бюджет на съдебната власт, трябва да припомним, че в неговото необосновано раздуване не изглежда да са отчетени:

  • намаляващото население – само между двете преброявания през 2011 и 2021 г. населението в работоспособна възраст е намаляло с близо един милион лица или 19%;
  • факта, че работата на съда и прокуратурата през последните години не се увеличава, напротив; например броят на свършените дела през 2024 г. е с около 18% по-нисък от този през 2012 г.

И въпреки това човешкият ресурс в системата не спира да нараства.

Възприятието за неограничено усмотрение по отношение на разходване на бюджета като неотменна характеристика и необходимо условие за независимост на съдебната власт също не трябва да се възприема напълно извадено от контекста на функционирането и отчетността на държавното управление в състояние на ограничени ресурси. Пълното абсолютизиране на бюджета на съдебната власт от „самостоятелен“ в най-важен елемент за независимостта поставя на заден план и останалите, по-висши по-степен конституционни гаранции за независимостта на съдебната власт – подчинението само на закона на редовия съдия, прокурор и следовател, както и гаранцията за професионалния му статут, уреден в чл. 129 от КРБ. Или, ако цитираме аргументацията на конституционните съдии по темата, Конституцията третира съдебната власт като държавна власт, която единствено осъществява правораздаване и налага върховенството на закона, но също така взема предвид, че съдебната власт прави това, като разходва публични ресурси и поради това дължи отчет пред обществото в лицето на парламентарното представителство за използването на тези ресурси и постигнатите с тях резултати.

Институт за пазарна икономика