Европа за първи път от 75 години насам започва да мисли за НАТО без Съединените щати. Това не е алармизъм, а оценка на един от най-престижните американски аналитични центрове – Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS), цитиран от Ройтерс. Причината е проста: президентът Доналд Тръмп не спира да атакува алианса, да твърди, че САЩ могат без него и да заявява, че иска да извади страната си от НАТО.

Правно той не може да го направи, защото не разполага с изискуемото за целта мнозинство от две трети от Сената. Но и не е нужно. Достатъчно е да откаже да защити нападнат съюзник заради отказа на европейците да подкрепят САЩ във войната им срещу Иран. Достатъчно е да изтегли останалите 80 000 американски военни от Европа заедно с оборудването им. НАТО ще продължи да съществува на хартия, но не и в реалността.

Европа сама срещу себе си

Това би означавало, че европейските държави трябва да поемат цялата тежест на собствената си отбрана – финансово, технологично, стратегически. А това означава едно: да жертват целия си дневен ред, включително социални политики, зеления преход, икономическите реформи и конкурентоспособността си.

За Източна и Централна Европа – включително България – ситуацията е още по-тревожна. Техните отбранителни способности са сериозно обвързани със САЩ. Ако Вашингтон се оттегли, тези държави остават в сива зона на сигурността – между Русия, която не крие реваншистките си амбиции, и Западна Европа, която няма капацитет да ги защити.

България: всички яйца в една кошница

България е пример за това колко дълбоко може да бъде едностранното обвързване.

Превъоръжаването ни по стандартите на НАТО е почти изцяло зависимо от САЩ – от тях чакаме изтребителите F‑16 и всичко, свързано с експлоатацията и поддръжката им, от тях чакаме новите бойни машини на пехотата. Това са засега едни от най-скъпите проекти в модернизацията на въоръжените сили. За бъдещото оборудване на ядрената енергетика – пак разчитаме на САЩ. За евентуалния национален или регионален център за данни – също. Оборудването на входа на газопреносната мрежа откъм Турция е американско. Доставките на втечнен газ – отново американски. Дипломатически – България е една от едва две страни в ЕС, подписали устава на Съвета за мир на Тръмп.

Това не е стратегическа визия, а персонална политика. Така е било удобно на управляващите. Така са демонстрирали лоялност в замяна на международен гръб. И това е следствие от един от най-дълбоките пороци на българската политика през последните две десетилетия: лидерските партии изместиха идеологиите, водачите – често с пагони – подмениха принципите, а личните им международни връзки подмениха националните интереси.

Европейската политика – сведена до лични контакти

В България „проевропейски курс“ отдавна означава „прогермански курс“, защото такива са били персоналните връзки на най-голямата доскоро партия.

В днешния ЕС Германия и Италия са главните страни, които проповядват приспособяване и стратегическо търпение спрямо Тръмп, заради обективните зависимости на Европа от САЩ, особено що се отнася до отбраната. Тяхната линия, общо взето, следва и Европейската комисия в лицето на председателката ѝ Урсула фон дер Лайен. На диаметрално противоположната позиция, отстоявайки европейския суверенитет и автономия, са страни като Франция и Испания.

За това у нас дори не се говори. Въпреки че от тези тенденции зависи бъдещето ни - включително и най-близкото.  Обществената и медийната среда е толкова примитивизирана, че никой не се замисля над тези неща. България не вижда промените в света и не мисли за тях. Затова те неизбежно я изненадват.

Ние не разчитаме на принципи, а на връзки. Не стоим до ценности, а до актуалните чуждестранни приятели на управляващите. И когато те обърнат гръб или изгубят влиянието си, оставаме с пръст в устата. Каквито са изгледите днес.

А сега накъде?

Ако САЩ наистина се оттеглят от Европа – формално или неформално – България ще трябва да направи рязък завой.

Как ще ни приемат европейските съюзници след толкова едностранно обвързване с Вашингтон? Как ще изглежда нашата отбрана без американски гръб? Как ще изглежда енергетиката ни? Как ще изглежда външната ни политика, ако изобщо имаме такава?

Краткият отговор е: рискове и несигурност. А дългият – че като нация ние продължаваме да нямаме принципи и ценности, защото персонализацията на политиката ги уби. А личните връзки и симпатии на новоизгрялата най-голяма политическа сила са в точно обратната на досегашната географска и политическа посока.