„Желая тялото ти, диско кукло!“ (ОТКЪС)

Какво ще си помислите, ако чуете в популярен сериал вашите семейни шеги, забавни прякори и интимни тайни?

Младата амбициозна Фийби е сценарист на „Изневяра“, скандален сериал по „Нетфликс“, за който всички говорят. Кейт, на средна възраст и съпруга на успешен архитект, е пропуснала този хит. Но докато приятелките ѝ го обсъждат, тя чува любимата закачлива фраза на Джак: „Желая тялото ти, диско кукло!“

Доскоро Кейт се е радвала на спокоен и хубав семеен живот в богат лондонски квартал. Когато светът ѝ рухва след преждевременната смърт на съпруга ѝ, тя не подозира, че я очаква и друг кошмар: подозренията в непростимо предателство.

Но кой е предателят? На чия страна е справедливостта? И наистина ли всичко е позволено в любовта и на война?

На 16 юли (четвъртък) излиза „Виж какво ме накара да направя“ от британския писател Джон Ланчестър, а в сайта на „Обсидиан“ е в предварителна продажба. Авторът на бестселъра „Дългът към удоволствието“ този път ни предлага модерна черна комедия със забавни обрати и свеж хумор.

"Превъзходно заплетен и интелигентен роман за любов и отмъщение."

"Къркъс Ревю"

А рецензия във в. „Таймс“ възкликва:

„Изненадващ и остроумен“.

„Виж какво ме накара да направя“ се нарежда в топ 10 най-добри книги за годината досега според Би Би Си Култура.

Забавна черна комедия за сблъсъка между две антигероини от различни поколения, повели ожесточена битка, която никоя от тях не може да спечели.

* * *

Из „Виж какво ме накара да направя“ от Джон Ланчестър

Снимка "Обсидиан"

Всеки успешен брак има свой собствен език. Довършвах грима си пред огледалото в банята – на най-безмилостната и затова най-подходящата за целта светлина в къщата, – когато съпругът ми Джак се провикна отдолу.

– Желая тялото ти, диско кукло!

Което означаваше: побързай, моля те, ще закъснеем. Думите бяха препратка към стара карикатура в „Ню Йоркър“. Унил бизнесмен минава покрай младеж с касетофон, от който триумфално гърми: „Желая тялото ти, диско кукло“, и си мисли: Пеят песни за любов, но те не са за мен.

– Две секунди – провикнах се в отговор. Което означаваше: по-малко от пет минути, но едва ли много по-малко.

Собственият език е само част от онова, което един дълъг брак включва. Бракът има своя митология и фолклор, анекдоти и кодове, той е свят сам по себе си, със своя екология и система от вярвания и ценности. И още нещо – той е затворена вселена от шеги, препратки, пароли и прякори. Сред тях почти винаги има такива, които са жестоки или злонамерени, или най-малкото несправедливи и неуместни. Неща, които не са за чужди уши.

По причини, изгубени в мъглата на миналото, наричахме „суингъри“ семейството, на което щяхме да гостуваме онази вечер, двойка архитекти, с които се познавахме повече от три десетилетия. (Прякорът им беше абсурден, защото те бяха последните хора, които биха се забавлявали с размяна на партньорите.) Моите най-близки приятелки, жените от читателския клуб, с които се срещах веднъж месечно през последните двайсет години, биха се ужасили, ако знаеха, че с Джак ги наричаме „вещиците“, „твоите дебелани“ или „грандиозните едри космати лесбийки“. Затворниците, които аз посещавах благотворително почти от толкова отдавна, винаги споменаваме просто като „катилите“. Нашата добронамерена, но прекалено любопитна съседка, страстно отдадена на добри дела, откакто съпругът ѝ я напусна, а съвсем неслучайно и на усърдието да си пъха носа в чуждите работи, бе получила прякора Отровителката. Основанието на Джак, по-точно, измисленото му основание, беше, че бившият ѝ съпруг „е закопан в задното дворче“. Затова понякога ѝ казвахме Мадам Дворче или Фрау Мъст. Разбира се, не само познатите ни бяха обект на шеги, прякори и истории. В известна степен идеята е на четири очи да си казвате неща, които никога не изричате публично. От само себе си се разбира, че тези прякори, изрази и шеги щяха да ни поставят в неловко положение, ако някой ги чуеше.

Приключих с освежаването на фон дьо тена си, проверих дали по зъбите ми няма червило и слязох на долния етаж. Джак ме чакаше до входната врата, държеше дистанционното за колата в едната си ръка, а с другата търсеше нещо в телефона си. Стълбището ни е от грапав бетон с лунички по стъпалата и докато слизаш, се получава двоен театрален ефект: който слиза, сякаш се появява на сцена (и наистина е така), а онзи долу вече е там и очаква момента да си каже репликата. По тази причина преживях един от онези мигове, когато мъжът, който е пред очите ти всеки ден, за кратко ти се струва непознат. Видях висок и привлекателен мъж на средна възраст, облечен небрежно-елегантно, който се чувства удобно в кожата си – подходящ брачен партньор, проспериращ, защото вече не е млад, но и още не е стар; съпруг, който прилича на мъжете в рекламите на пенсионните фондове или на скъпите круизи, или на ползите от употребата на виагра.

– Ще стигнем навреме – уверих го.

– Изглеждаш чудесно – отбеляза Джак и си беше вярно, наистина изглеждах добре с дългата си смарагдовозелена рокля, тогавашния ми фаворит, но комплиментът все пак беше проява на внимание. Носех златните обици с изумруди, които той ми беше подарил за двайсетата годишнина от сватбата ни. – Божественият император Гугъл казва двайсет и пет минути – съобщи той. – Ще закъснеем съвсем малко.

Една от особеностите на Джак беше, че по отношение на неща като трафика и времето винаги се доверяваше на новите технологии, а не на собствените си познания и опит. Проверяваше през телефона си дали вали, вместо да отвори вратата и да надникне навън. Сигурно десетки пъти бяхме ходили у приятелите ни с кола, но въпреки това той предпочиташе да провери в Гугъл времето за придвижване, вместо да се допита до собствената си памет или до мен например.

– „Къща“, лампите на втори режим – нареди той и повечето лампи угаснаха, а алармата запиука предупредително да побързаме с излизането. Още доказателства за неговото отношение към технологиите: беше инсталирал система „Умен дом“, с която управляваше осветлението, алармата и тонколоните. Вторият режим означаваше, че в наше отсъствие ще светят само две лампи: една долу в дневната и една горе в спалнята. Работното име на системата беше „Къща“. (Което понякога объркваше разговора, когато имахме гости и случайното споменаване на думата активираше безплътен ирландски глас, който питаше дали може да помогне с нещо – Джак просто за собствено забавление беше настроил системата да звучи като баритон с ирландски акцент.) „Къщата“ не беше точно неговата гордост и радост и той обичаше да се оплаква от нея, но тя беше чудесен пример за леката му пристрастеност към разни джаджи и мъжки играчки. Твърдеше, че това си е „работа“, и евентуално наистина би могло да се приеме така, защото клиентите на архитектурната му практика понякога очакваха да е запознат с технологичните новости и да ги съветва. Освен това според мен му допадаше да бъде мъж на петдесет и няколко години, запознат със съвременните технологии и уреди не по-зле от родените три-четири десетилетия след него. Джак винаги уверяваше клиентите си, че няма да ги посъветва да купят система, която самият той не би желал и не би могъл да използва.

Намирахме се на улицата, когато алармата изпиука за последен път и млъкна. Беше късна пролет, когато вече очакваш да е топло, макар да знаеш от опит, че често не е. Обективно погледнато, онази вечер не беше студено, но във въздуха имаше влага и аз останах доволна от решението да си облека палто. Джак натисна дистанционното на колата и се озърна за примигващи светлини. На улицата ни беше пълно с почти еднакви малки електрически джипове. Понякога той паркираше последен, друг път аз и вместо да водим разговор, за да си спомним кой последен е ползвал колата и къде я е оставил, най-лесно беше да се ориентираме по този начин. Тя се оказа точно пред нас, толкова наблизо, че щяхме да я подминем. По традиция и по навик Джак караше на отиване, когато ходехме на гости, а аз на връщане. Нямах нищо против – изпивах само чаша вино, докато той въпреки привидната си общителност и непринудено поведение в компания се отпускаше едва след като е обърнал няколко питиета. По-шумен е от мен, но аз съм по-екстровертна от него. Той се разпорежда, но аз контролирам. Минава известно време, преди хората да открият тази наша особеност.

– Ще ми се да нямахме ауди – каза Джак, докато се качвахме в аудито. – Вчера на път за работа ме засякоха на два пъти, и двата пъти бяха аудита. Мислех, че мерцедесите са за зъболекарите, беемветата за надутите тъпаци, а аудитата за хора, които не искат да бъдат смятани за такива. Оказва се обаче, че онези, които най-малко искат да ги смяташ за тъпаци, са точно такива, затова вече всички тъпаци карат ауди.

– Ти също засичаш другите. Доста агресивен шофьор си. Е, не си джигит на пътя, но и не си миролюбив като Ганди.

– Просто карам уверено и си отстоявам правата. Има разлика. Не отстъпвам. Карам като лондончанин.

– Което в очите на много от останалите англичани е равносилно на самонадеян тъпак.

Той подмина забележката ми.

* * *

Божественият император Гугъл сбърка за натовареността на движението. Пристигнахме за двайсет минути, точно навреме.

Нашите стари приятели Майкъл и Таня живееха в къща близо до „Нотинг Хил“, по-точно, в две долепени къщи, които те бяха обединили в огромен лъскав дом. Партерът представляваше едно-единствено отворено пространство с двойна височина в единия край и служеше за кухня, трапезария и дневна, а горе беше лабиринт от по-малки пространства: спални и кабинети на втория етаж и студио за бавачката на тавана. Децата им отдавна не живееха при тях – най-голямото беше на трийсет и няколко години, – затова сега къщата беше твърде обширна за Майкъл и Таня, но домът, който бяха създали заедно, беше неотделима част от идентичността им, тяхната визитна картичка и реклама на архитектурния им талант. Бих се изненадала по-малко, ако стигнеха до развод или си сменяха пола, отколкото ако се преместеха да живеят другаде.

Единственият човек, на когото бих казала мнението си някога, беше Джак, но истината е следната: има нещо просташко в дома на Майкъл и Таня. Не просташко в стил списание „Хелоу“, а по-скоро в стил „Аркитекчъръл Дизайн“. Което може би е още по-лошо, защото архитектите не би трябвало да го допускат. Всичко е прекалено съвършено, прекалено дизайнерско, подредено и поставено на точното място. Има нещо вулгарно в начина, по който те използват дома си като шоурум, като средство да привличат нови клиенти. Ако обмисляте дали да ги наемете, Майкъл и Таня ще ви поканят на обяд или вечеря у тях, а неособено деликатният намек ще бъде „това може да е ваше“. Ето защо всичко в къщата им е показно, разтребено и напудрено, като че ли общоприетото житейско правило е един дом по всяко време да е готов за снимки, ако се появи фотограф от списание за интериорен дизайн. Малко като правилото да си с чисто бельо, в случай че те блъсне автобус, само че приспособено за домашни фотосесии. Най-вероятно сте виждали някъде снимки от къщата на Майкъл и Таня, защото, освен че я използват, за да получават поръчки, те я предоставят и за декор на реклами и никога, буквално никога, не подминават възможността някой да я снима. Вероятно в Англия няма друг частен дом, който да е сниман по-често от техния. По едно време Джак се чудеше какво ще стане, ако някой им звънне и предложи да го наеме, за да снима порно филм, и какво би било най-неприемливото нещо, заради което те да му откажат („Може би след това ще се наложи да избършете всички повърхности, нали не възразявате?“).

Лош човек съм, след като ми хрумват такива мисли. Обективно погледнато, къщата е много хубава, а Майкъл и Таня са страхотни домакини и наши стари приятели.

Майкъл ни посрещна на дясната входна врата – на лявата има табела „Само за доставки и търговци“, намерила иронично ново приложение, което възпира всички да минават през нея, с изключение на наемателя на някогашното студио на бавачката на таванския етаж. Оставихме връхните си дрехи във вестибюла. През това време Майкъл и Джак се заговориха за някакви архитектурни работи, после влязохме в огромното общо помещение, което дори след толкова много посещения продължаваше да ме изумява с мащаба си. Мислехме, че ще бъдем само четиримата, но се оказа, че Майкъл и Таня са поканили и двама нови приятели, техни съседи.

– Аз съм Ал – представи се съпругът, наближаващ четиресет мъж по елек от костюм. – А това е Катрина – каза той и махна към жена си.

В този момент тя не можеше да говори от свое име, защото хапката, която току-що беше отгризала – волован с пиле и гъби, несъмнено ретро, – се беше разронила между зъбите ѝ и щеше да се посипе върху роклята ѝ, ако опитите ѝ да овладее бедствието не се увенчаеха с успех. Страхотно зрелище. Положих специално усилие, за да не я зяпам.

Майкъл ни запозна. Съпругът Ал работеше в телевизията, а Катрина беше на половин щат в „Гардиън“. Невъзможно беше със заплати като техните да си позволят да живеят в този квартал, явно някъде в семейната им история се намесваха стари пари. Джак роптаеше срещу такива неща, когато превключваше на режим „правя се на марксист“, но имаше склонност удобно да ги забравя в работата си с клиентите.

Таня излезе от кухнята с нов поднос хапки на клечки – маслини и резенчета ананас. Погледите ни се срещнаха.

– Минавам през фаза седемдесетте – обясни тя. – Коктейл от скариди. Пиле „Коронейшън“. Стек „Даяна“. Торта „Шварцвалд“ с вишни. Лучена супа с крутони. Киш „Лорен“. Кок о вен. Пиле качаторе. Телешки скалопини. Ако са приготвени правилно, са много вкусни. Къде изчезна тази храна?

– Недей, че няма да можем да го спрем – предупредих я, но твърде късно.

Джак посегна да си вземе един волован, глътна го наведнъж, прокара го с чаша шампанско и застана в центъра на вниманието – всичко това с едно движение.

– Напълно съм съгласен. Така стоят нещата. Йотам Отоленги – каза той. – Чувам, че е готин. Колега ти е, нали? – подметна на Катрина, която потвърди със сложно полукимване. – Направо най-готиният тип на света, казват хората. А в действителност трябва да се изтъкне, че обективно погледнато, той е нанесъл на страната ни повече щети от Луфтвафе.

Вече бях чувала тази реч, но понеже бракът изисква компромиси, се подготвих да я чуя отново. Майкъл, който обикаляше стаята и доливаше шампанско в чашите, се включи в играта:

– Не съм сигурен дали е правилно да се каже, че Отоленги е нанесъл повече щети на Великобритания от Луфтвафе.

– Свързано е с окончателното унищожение на компетентността. Отиваш в нечий дом на вечеря – очевидно не тук, Таня, – влизаш през вратата и от около шест метра разстояние в другия край на стаята виждаш, че това е Отоленги. Забелязваш зърната от нар, поръсени върху всичко, и знаеш какво предстои. Ето нà, отново. Случайни съставки, събрани от някого, който прекарва десет часа в пазаруване и десет минути в готвене, тоест в разбъркване на съставките, а най-важното е, че хората нямат представа какъв трябва да е вкусът, защото ястието няма нищо общо с никоя храна, която им е позната или която са опитвали преди, освен в къщите на други хора, които използват същите готварски книги по същия начин и затова споделят съвсем същото ниво на пълно неведение. Сумак – никой няма представа как да го използва. Заатар – никой не знае какво е това. Някакво листо ли? Или терористично движение? Или е главният злодей в „Приказки от хиляда и една нощ“? Меласа от нар – що е то? Мятат всичко на едно място, на снимка изглежда красиво, на вкус и бог не знае какво е, но всички се прехласват: „Вълшебно, Отоленги“, прибират се вкъщи и следващия път приготвят същото. Всъщност това е огромен заговор, целящ да съсипе готварските умения на хората. Тарт с праз? Хората знаят какво представлява и какъв вкус би трябвало да има. Печено пиле? Могат да го преценят. Телешко с моркови? Това е хубаво, онова – не толкова. Но млада токачка със сумак, червено цвекло със заатар и ориз от карфиол с ядки и плодове? Никой си няма и грам представа, мамка му, какво е това. За кого е? Защо ще искаш да ядеш ориз от карфиол? Никой не може да каже дали е пълна отврат, защото то вече си е пълна отврат. Сбъркано е още когато си го сипвал в чинията. Или пък не е. Само че, дори ако не е, хората не знаят, понеже не им е ясно какво би трябвало да е. Все едно да накараш слепец да оценява конкурс по рисуване. Този волован обаче е истински шедьовър!

След тези думи Джак излапа още един. Забелязах, че Катрина изглежда развеселена, но съпругът ѝ беше на ръба да се разплаче.

– Аз постоянно готвя по рецептите на Отоленги – смотолеви той накрая.

– Сигурен съм, че ти си изключение и знаеш как да сготвиш нещо правилно и какво да е на вкус – отговори Джак с видима неувереност. – Що се отнася до мен, с Кейт смятаме да направим като Мопасан. Велик френски автор на разкази, както несъмнено знаете, но толкова е мразел Айфеловата кула, че всеки ден ходел там на обяд, защото това било единственото място в Париж, откъдето кулата не се виждала. В същия ред на мисли с Кейт планираме да отидем в Тел Авив, защото допускам, че като изходна точка на този тип готвене това е единственото място без заразата Отоленги.

– Не ме замесвай в това – казах аз, – тирадата ти няма нищо общо с мен. И нямам никакво намерение да ходя в Тел Авив нито по тази, нито по каквато и да било причина.

– Всъщност аз знам какво е сумак – обади се Катрина и с облекчение забелязах, че се усмихва.

– Благодаря ти, това доказва правотата ми – отговори Джак. – Ако отидеш в редакцията на „Гардиън“ и започнеш да разпитваш хората, все ще откриеш някой, който знае какво е сумак. Защото ще бъдеш на единственото място в страната, където това е възможно.

– Заповядайте на масата – каза Таня.

Помня добре онази вечер по ред причини. Джак беше в добра форма – след речта за Отоленги той успокои топката, спомни си, че е възпитано да слуша и да задава въпроси, флиртуваше леко по онзи вежлив начин, до който прибягваме в компания. Поговорихме за децата. С Джак от самото начало знаехме, че не искаме деца, но не подозирахме колко огромни усилия ще ни струва да се преструваме на заинтригувани от децата на другите. Слава богу, тази част от вечерта не продължи твърде дълго. Тримата архитекти поговориха за настоящите си проекти, които до един бяха поръчани от богати клиенти – каква изненада, – защото след увеличаването на данъка при покупка на имот беше по-разумно да направиш основен ремонт на къщата си, отколкото да купуваш нова. Клиентът на Майкъл и Таня беше казахстанец, някакъв велможа, който искал да поставят в имението му в Уилтшър стая за ботуши и ловни дрехи, защото чул, че навремето английските аристократи са имали такова помещение. Джак разказа за пентхауса на брега на Темза, който реновираше за катарски инвеститор, макар че той беше реновиран поне два пъти за десетте години, откакто съществуваше.

– Вие изобщо имате ли британски клиенти? – попита журналистката.

– Боже, не! – отговори Джак през смях. – Шегувам се, разбира се, че имам. Но парите вече са само чужди, защото Брекзит видя сметката на лирата и ако купуваш в евро или долари, или в друга валута, имотът излиза с около петнайсет процента по-евтин. В основни линии чужденците влагат солидни суми тук, защото е евтино и безопасно.

– И вие нямате нищо против?

Майкъл посрещна тази топка.

– Намирате се в резултата – каза той и махна с ръка из дневната, – консумирате го и го пиете, аз съм облечен в него. Лицемерно би било да имам против. Не мисля, че е идеално, но аз не съм върховният господар на вселената. Никога не съм гласувал за партията, която печели изборите.

– Това някак прилича на хвалба – отбеляза Катрин.

Прозвуча съвсем леко язвително. Вероятно беше много добра в работата си. Майкъл се сепна, защото, естествено, думите му бяха хвалба.

– Не, разбира се, че не, ужасно е да не си представен във властта, а аз съм социалист и изпитвам дълбоко безсилие.

– Да, дълбоко, то се вижда – каза Таня. Тя не отронваше и дума за политика, но сега се засмя с доза ирония към съпруга си. – Отивам да донеса пилето „Маренго“. Приготвих го по истинската стара рецепта, с яйца и раци, затова сигурно отначало ще си помислите, че порциите са малки – отбелязвам го специално заради теб, Джак, – но повярвайте ми, много е питателно. Има допълнително, но ви съветвам да се храните бавно.

– Разбрано – отговори Джак. – Дано да е кафяво. Храната трябва да е кафява. Иначе е приготвена с прекалено много внимание към външния вид и недостатъчно към вкуса.

Съпругът, който готвеше по рецепти на Отоленги, все още имаше вид на човек, който би предпочел да е другаде.

Питам се дали изобщо някой мъж има усещането, че мъкне бремето на социалните задължения като огромна торба с чуждо пране; мръсни дрехи, които не искаш да переш, които в идеален свят не би ти се наложило да переш, обаче в този свят по някаква причина това е твоя отговорност, макар да не си предоставил услугите си доброволно. Всъщност в онзи момент заради видимата неловкост на човека от телевизията, заради Джак и Майкъл, които говореха за архитектура в другия край на масата, а съпругата журналистка просто слушаше, онова, което всъщност ми се искаше да направя, беше да си седя мълчаливо и да чакам някой да ми зададе въпрос, да прояви някакъв интерес, да ме увлече в разговор, да ме забележи. Вместо това въздъхнах наум, обърнах се към човека от телевизията и попитах:

– Правили ли сте някога кулинарни предавания?

Той се усмихна с облекчение, струва ми се.

– Участвал съм донякъде в подготовката им. Аз самият не правя телевизия, агент съм. Но тези предавания до голяма степен изчезнаха или се преместиха в интернет. Вероятно знаете, че всички пари в телевизията днес отиват за риалити форматите. А вие с какво се занимавате?

Този въпрос според личния ми опит е проява на безпомощност. Наистина ли ще водим такъв разговор, помислих си и за момент ми се прииска да бях другаде.

– Напоследък с нищо особено – отговорих. – Според Джак голяма част от най-свестните хора не правят нищо особено. Преди бях изкуствовед.

Което беше вярно. Джак печелеше предостатъчно, за да мога да спра да работя, което направих с радост, защото онова, което ми харесваше в професията – изнасянето на лекции, – беше нищожна част в сравнение с неприятните страни: административната работа и общуването със студентите. Заплащането не беше много повече от джобни пари. Лесно се отказах. Можех да обясня това, но не се наложи, защото в този момент Таня се върна и поднесе на масата чугунена касерола. Зае се да сервира основното – яхния с пиле, домати и различни други съставки, нарязани на дребно, която ухаеше вкусно, но не изглеждаше красиво.

– През уикенда гледах филм за един италиански футурист, който забранил пастата и бил на мнение, че по време на хранене не бива да се допускат политически разговори – каза Ал.

– Половината от познатите ми жени вече не ядат паста и изобщо никакви въглехидрати. А в забраната да се говори за политика може би има известно основание – отговорих.

От другия край на масата се чуваха поредица от изречения, които започваха с думите „като социалист аз...“.

Хвърлих поглед натам. Езикът на тялото беше пределно ясен: Джак и Майкъл се перчеха, а Таня и Катрина бяха публиката им. Поне би трябвало да бъдат. Понякога в компания поглеждаш някого и виждаш истинското му лице, истинското му изражение, което показва какво мисли и чувства този човек зад своята маска пред обществото. Не се случва често, но когато стане, винаги е паметно. По една случайност погледнах към Катрина в такъв момент. Майкъл и Джак бяха насочили представлението си към Таня и Катрина беше получила петсекунден отдих от задължението да ги наблюдава и не очакваше някой да я гледа. Не че беше свалила гарда, но изражението ѝ не беше бронирано срещу света и можеше да бъде разчетено. Онова, което аз разчетох, беше изумителна скука, дори презрение. Може би несъзнателно ѝ прехвърлям собствените си чувства, но наистина усещах междупоколенческа неприязън – една жена на трийсет и няколко години, която наблюдаваше хора, по-възрастни от нея с четвърт век, и виждаше самодоволно охолство, незаслужена самоувереност и категоричност, породени от факта, че никога не им се е налагало да правят нещо трудно; че сме преминали през живота, настанени на грамадното канапе на привилегироваността на бейби бумърите и на икономическото благоденствие, и понеже всичко хубаво ни се е случило толкова лесно и толкова естествено, сме приели, че ни се полага. Като лепта заради нашите дарби, а не като огромна щастлива случайност. Явно смяташе, че не си даваме сметка за живота на другите и сме цяло едно поколение, което кара метафоричното волво на самоприсъдената привилегированост. Беше толкова сурово чувство, че ме връхлетя неподправена антипатия към нея. После тя възвърна обичайната си ведра физиономия, подметна нещо, на което мъжете се засмяха, и моментът отмина.