Вероятно ще се изненадате да научите, че шотландският писател Стюарт Макбрайд, известен със своите смразяващи сюжети, изпълнени със зрелищни сцени, черен хумор и брутални убийства, всъщност избягва да чете за истински престъпления. Макар още от дете да е запален почитател на криминалната литература, той признава, че не може да приеме мисълта, че подобни ужасяващи деяния действително могат да бъдат извършени от човек. Според него именно в това се крие голямото предимство на книгите – никой не е пострадал при създаването на историята. Това звучи донякъде иронично, тъй като авторът неколкократно е споделял как един-два пъти му е прилошавало, докато е описвал особено жестоки сцени.

След пет неуспешни опита в различни направления на криминалната проза през 2005 г. Стюарт Макбрайд най-накрая печели доверието на издателите с романа „Студен гранит“, който поставя началото на поредицата за детектив-сержант Логан Макрей – безкомпромисна криминална сага, потапяща читателите в мрачната атмосфера на Абърдийн, суровата реалност на полицейската работа, ожесточените борби за надмощие в управлението и заплетените разследвания, подправени с щедра доза полицейско чувство за хумор.

Единайсет години по-късно поредицата се е утвърдила като бестселър на The Sunday Times, преведена е на повече от 20 езика и е спечелила милиони почитатели. На българския пазар вече могат да бъдат открити първите три романа от нея с логото на издателство Benitorial – „Студен гранит“, „Гаснеща светлина“ и най-новото попълнение – „Разкъсана плът“. Именно третата книга носи на Макбрайд престижната награда Dagger in the Library за най-заемана книга, присъждана от Асоциацията на криминалните писатели (Crime Writers' Association).

В „Разкъсана плът“ се завръщаме в мразовитата и неприветлива атмосфера на Североизточна Шотландия, където детектив-сержант Логан Макрей отново се впуска с главата напред в престъпния свят на Абърдийн. Верен на реалистичния си подход към полицейската работа, писателят за пореден път доказва, че разследванията рядко се свеждат до разкриването на едно-единствено престъпление. Напротив, детективите като Макрей често са принудени да жонглират между множество случаи едновременно.

Този път престъпните игри по улиците на Абърдийн са особено жестоки. В града дебне сериен изнасилвач, който обезобразява жертвите си, а подозренията се насочват към местна футболна звезда – развой, който мигновено привлича вниманието на медиите. В същото време неизвестен мъж издъхва от кръвозагуба пред входа на болница, а разследването отвежда полицията до прага на мрачния свят на БДСМ общността, където болката и удоволствието се преплитат и прекрачването на границата може да доведе до фатален край. На всичкото отгоре едно осемгодишно момче всява страх из местните, докато се размотава из града и наръгва невинни жители. Изправен пред тези тежки случаи, Логан Макрей трябва не само да открие извършителите и да устои на непрестанния натиск от страна на двамата си началници, но и да съхрани баланса между професионалния и личния си живот, който постепенно започва да се разпада пред очите му.

Макбрайд определено умее да въвлече читателя дълбоко в света, който изгражда, създавайки усещането, че животът на детектива е съществувал, преди да отворим книгата, и ще продължи дълго след като затворим последната страница. Авторът не претоварва разказа с излишни подробности, ние знаем само това, което знае и самият Макрей, а този подход превръща всяко разкритие в истинска изненада. Така се постига усещане за автентичност, което ни позволява да преживеем разследванията от позицията на полицая, който се учи в движение, постоянно е нащрек и никога не може да бъде сигурен какво го очаква зад следващия ъгъл.

Целта на Макбрайд никога не е била да шокира читателите с възможно най-кървавите сцени. Стремежът му е да ги постави в позицията на героите, станали свидетели на подобни жестокости, и да ги накара да осъзнаят истинския ужас на случващото се. За шотландския писател добрата литература, независимо от жанра, отразява света, в който живеем, показвайки както неговите хубави страни, така и несъвършенствата му. А криминалната литература прави това по най-безкомпромисния начин. Затова романите му разглеждат сложни морални и социални теми, често смятани от обществото за табу, открито и без цензура. Насилието в тях е средство за разкриване на суровата действителност, а неизменното хапливо чувство за хумор внася необходимия баланс и прави дори най-мрачните истории една идея по-поносими.

"Макбрайд е дяволски добър писател."

Питър Джеймс, автор на „Убийствено просто“

"Завладяващо четиво – блестящо доказателство за майсторството на Макбрайд да разказва истории."

Sunday Telegraph

"Мрачно, сурово и много забавно четиво."

Daily Sport

Стюарт Макбрайд е автор на над десет романа с главен герой детектив-сержант Логан Макрей, както и на няколко самостоятелни книги, новели и разкази. Поредицата за Макрей му печели куп награди и го изкачва на първото място в класацията за бестселъри на The Sunday Times.

Макбрайд живее в североизточна Шотландия заедно със съпругата си Фиона, котките им Корнишон, Лукче и Цвекло и зеленчукова площ, пълна с разнообразни плевели (наречена Франк).

* * *

Из „Разкъсана плът“ от Стюарт Макбрайд

Снимка Benitorial

1

Жената спира малко по-напред. Застава на един крак под уличната лампа, разтрива глезена си, сякаш не е свикнала да носи високи обувки. Номер седем: дребно девойче от Тори, което се прибира от нощния си запой, залитайки по пътя в късата си пола и мръснишките си токчета, въпреки че е февруари и в Абърдийн е дяволски студено. Красавица е. Къдрава кестенява коса. Вирнато чипо носле. Хубави крака, дълги и сексапилни. Той обича да усеща как тези кучки се гърчат и борят под него, когато им го вкарва. Докато им показва кой е шефът.

Тя се поизправя и пак тръгва, мърмори си нещо под носа в алкохолното си опиянение. Обича ги пияни – не чак толкова, че да не знаят какво се случва, но достатъчно, че да не могат да го спрат. Да не могат да запомнят лицето му.

Мръсни кучки.

Тя се клатушка покрай сградата на „Норфиш“, за миг бива осветена от фаровете на преминаващ камион, пресича кръговото и тръгва по паветата на мост „Виктория“, прекосява тъмната, притихнала река Дий и влиза в Тори. Той стои на разстояние, преструва се, че си завързва обувката, докато не вижда, че почти е стигнала до края на моста. Обикновено не ловува в тази част на града, така че трябва да бъде предпазлив, да се увери, че никой няма да го види. Усмихва се: тъмната, сива улица е съвсем пуста – там са само той и седмата късметлийка.

Започва да тича и много скоро я настига. В добра форма е, по кожата му няма и капчица пот. Облякъл е анцуг на Абърдийнския футболен клуб заедно с черен суитшърт с качулка и черни маратонки на „Найки“. Кой би се усъмнил в мъж, излязъл просто да потича?

Тори изглежда сив във февруарската нощ – гранитни сгради, почти черни от полепналата мръсотия, осветени от жълтата улична светлина. Жената идеално се вписва в обстановката – евтини дрехи, евтино черно кожено яке, евтини обувки, евтин парфюм. Мръсно момиче. Той се усмихва и напипва ножа в джоба си. Време е мръсното момиченце да си получи „наградата“.

Тя се обръща наляво, напуска дългата извита улица „Виктория Роуд“ и тръгва по една от пресечките, където се намират рибопреработвателните фабрики. Сигурно отива към ужасната си малка гарсониера или пък към къщата, която дели с мама и тати. Ухилва се, надява се да се прибира при родителите си – би било хубаво да има някого, който да сподели болката ѝ, когато приключи с нея. Защото болката няма да е никак малко.

Улицата е пуста, едва в края ѝ се вижда голям камион, паркиран срещу ориенталския магазин. Тук е пълно с индустриални сгради, които са тъмни, тихи и затворени за през нощта. Никой няма да ги види, никой няма да повика помощ.

Жената – номер седем, подминава контейнер, пълен с усукани железа, и той ускорява крачка, скъсява дистанцията помежду им. Токчетата потропват по студения бетон, но неговите маратонки са безшумни. Минават покрай онези големи пластмасови контейнери, препълнени с рибешки глави и кости, върху които са метнати лепкави дървени палети, за да държат чайките надалеч. Приближава се до нея.

Вади ножа си, през анцуга потрива ерекцията си за късмет. Всеки детайл около него му се струва кристално ясен, като кръв върху бледа, бяла кожа. Тя се обръща в последния момент, очите ѝ се разширяват, когато го вижда, а после забелязва ножа, но е твърде шокирана, за да извика. Тази ще е специална. Номер седем ще изживее неща, които не е сънувала дори в най-лошите си кошмари. Тя…

Ръката ѝ се стрелва рязко напред и избива ножа от хватката му, после се вкопчва в анцуга му и стоварва коляно в чатала му толкова силно, че го кара да подскочи.

Той изпищява задавено, а тя затваря устата му с кроше. Черни концентрични кръгове се увиват около лумналите нажежени жълти петна пред очите му и коленете му поддават. Паважът е студен и твърд, когато той пада, свива се на кълбо заради пострадалите си тестиси и започва да плаче.

– Исусе… – Младши детектив Рени поглежда към мъжа, който се гърчи на разбития тротоар сред петната от рибешки черва. – Май видя сметката на топките му. Чух ги как се спукват.

– Ще му мине. – Полицай Джаки Уотсън завъртя мъжа по лице и закопча ръцете му зад гърба. Той простена и изскимтя. Джаки се усмихна. – Така ти се пада, мръсно копеле… – Тя се обърна към детектива. – Някой гледа ли ни?

Той каза „не“, затова Уотсън си позволи да изрита мъжа в ребрата.

– Това е за Кристин, Лора, Гейл, Сара, Дженифър, Джоан и Сандра.

– За бога, Джаки! – Рени я спря, преди да го е изритала отново. – Ами ако някой те види?

– Нали каза, че никой не ни гледа.

– Е, да, ама…

– Тогава какъв е проблемът? – Тя се изправи и погледна злобно към плачещия мъж във футболен екип. – Хайде, слънчице, ставай.

Мъжът не помръдна.

– О, за бога… – Стисна го за ухото и го издърпа на крака. – Рени, няма ли да…

Но младши детективът говореше по радиостанцията и обясняваше на диспечера, че операция „Бонбон“ е била успешна – бяха хванали мръсника.