Илияна Йотова можеше да обяви кандидатурата си за президент и в последния момент, защото разполага със стратегическия комфорт на действащ президент. Тя няма нужда да влиза в кампания, защото постът перманентно ѝ осигурява такава, както и рейтинг, който започва от много високо - около половината от избирателите оценяват положително работата ѝ според социологическите проучвания. Най-ниското ниво на одобрение на президент беше в края на мандата на Росен Плевнелиев - 21%.

Йотова се включи тактически в надпреварата точно когато управляващите сериозно ядосаха своите избиратели с американските самолети цистерни в Безмер. Радев като президент бе помпал очакванията Радев като премиер изобщо да не допусне такива - не само на софийското летище, а изобщо в страната. Точно както бе помпал очакванията с референдума за еврото - галеше ухото и на тези, които се страхуваха от въвеждането му, и на онези, които изобщо не го искаха. Със заявката си за президентската надпревара Йотова трябваше да разхлаби напрежението като основен претендент, огласил освен това първи заявката си, както и да консолидира управлението на довчерашния си началник.

Консолидира го дори с това, че разсея не особено основателните подозрения, че Радев може да избере друг кандидат или до последно да жонглира с двама.

Инициативните комитети се превърнаха в норма

Още от първите преки президентски избори през януари 1992 г. започва издигането на кандидатпрезидентски двойки с инициативни комитети и до днес това е по-скоро правило, отколкото изключение. То създава илюзията, че едва ли не кандидатурата е гражданска, докато всъщност инициативният комитет е повече юридическа процедура и възможност кандидатът да бъде украсен на старта и с авторитетни имена от различни професионални области, които не са партийци.

На президентските избори през 2016 г. Румен Радев първо бе номиниран от БСП, което наскоро тогавашната партийна лидерка Корнелия Нинова определя като най-голямата си грешка, а след това също БСП обяви, че го издига с инициативен комитет, начело на който поставя Стефан Данаилов, тогава заместник-председател на партията. Сега Илияна Йотова също обяви кандидатурата си чрез инициативен комитет, но веднага след това бе подкрепена от БСП, а след нея и от "Прогресивна България".

Инициативен комитет трябва да издигне кандидатурата и на Андрей Гюров, сочен като кандидат на демократичната общност, партийните лидери на която очакват той първо да даде съгласието си, че влиза в състезанието. Даниел Вълчев пък, който също не е казал окончателно дали ще участва, вербално реши сам за себе си да свали гражданската маска на инициативния комитет върху партийната антропология на президентските номинации. Той щял да е чисто граждански кандидат и дори нямало да води разговори с партии за подкрепа, макар че видни партийци от ГЕРБ като Владислав Горанов в лично непартийно качество му обещаха такава.

Всички, спечелили първия тур, печелят и втория

Президентски избори поставят особено категорично въпроса, за който инициативните комитети са само едно благопожелание - как да надхвърлиш тяснопартийната подкрепа. Защото в условията на партийнополитически плурализъм прекият избор за президент е силно поляризиращ. Неслучайно при седемте преки избори от 1992 г. досега не сме имали избран президент на първи тур. А вторият тур на практика е съвсем нов избор, когато се отваря възможност и за по-широка консолидация в рамките на поляризацията между останалите двама претенденти.

Нашата история на президентския вот обаче сочи, че при седемте президентски вота досега победителят на първия тур винаги е бил победител и на втория. Но мобилизации, вследствие от разширяване на електорат има и при златния, и при сребърния медалист. През 2001 г. Георги Първанов излиза от първия тур със съвсем крехка преднина пред Петър Стоянов, но на втория тя става категорична - червеният кандидат добавя 1 милион гласа, а синият - 740 000. Действащият президент губи. През 2011 г. Росен Плевнелиев е с категорична преднина пред Ивайло Калфин на първия тур, но тя се стопява чувствително на втория, когато Калфин увеличава гласовете за себе си почти два пъти повече отколкото успява Плевнелиев, но това не му помага да пребори кандидата на управляващата ГЕРБ.

Президентският вот следва другите политически динамики

Големите мобилизациите за президентския вот обикновено са плод на вече случила се радикална промяна. Петър Стоянов например загуби, след като Иван Костов месеци преди това загуби парламентарния вот от Симеон Сакскобургготски. И почти отсъстват като охранителен вот при надвисване на заплаха - както когато през 2006 г. в навечерието на еврочленството ни то бе заплашено от национализъм и антевропеизъм с излизането на балотажа на Волен Сидеров от "Атака". За сметка на това през 2002 г. французите масово застанаха на втория тур зад десния Жак Ширак пред опасността на власт да дойде националистът Жан-Мари Льо Пен и Ширак го би в съотношение 5:1.

Трети вариант за свръхмобилизация е да се появи такъв мажоритарен надпартиен играч, който с неотразим авторитет и харизма може да заличи партийните разделения. Такъв зашеметяващ случай досега не сме имали и едва ли можем да очакваме подобен и наесен, защото вече щеше да е разпознаваем, въпреки че засега имаме непълен състав от претенденти.

Ще сложи ли избирателят всички яйца в една кошница?

Тогава за октомври-ноември 2026 г. остава въпросът в каква фаза на подкрепа е новото управление и дали то ще я препотвърди и на президентския вот чрез Илияна Йотова, или избирателите ще предпочетат да не слагат всички яйца в една кошница, както се надяват от демократичната опозиция.

Седемте президентски вота досега сочат, че избирателят почти винаги предпочита президент опозиционер. Той е от управляващите само когато печели втори президентски мандат - като Първанов през 2011-а и Желев през 1992 г. Единственото изключение е Плевнелиев през 2016-а, който бе кандидат на управляващите.

В каква фаза е управлението на Радев?

Йотова в момента е в положение, подобно на Желев - на заварен президент, но не съвсем избирана пряко, а като подгласник на Радев. Дали тя ще повтори траекторията на Желев и Първанов а ла втори мандат, който според председателката на Конституционния съд Павлина Панова ще ѝ бъде първи, или ще загуби на балотаж? Всичко зависи от това в каква фаза реално е управлението на Румен Радев - стабилно като на СДС през 1992-а и на ГЕРБ през 2016-а или вече ерозирало въпреки съвсем ранния си етап. И дали избирателите, които по принцип са склонни да подкрепят опозиционер, са започнали да не харесват повече сегашните управляващи, отколкото предишните, за да не предпочетат Йотова. Никога обаче опозиционен кандидат-президент не се е изправял срещу управляващи с еднопартийно абсолютно мнозинство, ако изключим това на БСП през 1996 г., което вече беше сринало страната с хиперинфлация.

Така че разковничето за вота наесен ще бъде кой ще отиде на втори тур и дали има предпоставки, но и личност, която може да обедини гласовете не само на бившите "сглобкаджии", но и на разочарованите от Радев избиратели. Или вторият тур ще се окаже реално избор с един кон при по-ниска избирателна активност от първия - както винаги се е случвало досега. Има две изключение: 2001-а при победата на Първанов над Стоянов и едва забележимо на първите избори през 1992-а при победата на Желев над Велко Вълканов, но при немислимата на вотовете след това активност от над 75%. След бурните политически обрати в последните 5 години и невижданото мнозинство от 131 депутати политическото време е много сгъстено. Така че никак не е изключено оставащите 3 месеца до вота отново да доведат до рязък обрат.

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Дойче веле