Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

На 6 октомври председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен трябва да представи замислян от месеци нов подход към една от най-чувствителните и стратегически важни политики на Европейския съюз – разширяването. Обявяването му идва непосредствено след обиколката ѝ в Западните Балкани и в момент, когато ЕС е изправен пред необходимостта едновременно да разширява геополитическото си пространство и да избягва грешките на предишните разширявания. 

В продължение на десетилетия разширяването бе сред най-големите успехи на европейския проект. То събираше разделения континент след Студената война, разширяваше пространството на демокрация, пазарна икономика и върховенство на закона и увеличаваше геополитическата тежест на Съюза. Именно чрез разширяването държави, белязани от авторитарно наследство, бедност, корупция и нестабилност, бяха интегрирани в едно от най-проспериращите и свободни политически пространства в света.

След кризите от последното десетилетие обаче се проявиха и слабостите на този подход. Оказа се, че формалното изпълнение на критериите за членство невинаги води до трайно институционално укрепване. България и Румъния продължават да се сблъскват с проблеми в правосъдието и борбата с корупцията години след приемането си. В Унгария управлението на Виктор Орбан се превърна в символ на отстъплението от либералната демокрация и върховенството на закона. Полша при управлението на „Право и справедливост“ влезе в остри конфликти с европейските институции заради съдебната реформа. Словакия на Роберт Фицо демонстрира все по-големи разминавания с общите позиции на ЕС по редица външнополитически въпроси.

Тези примери промениха начина, по който Брюксел гледа на разширяването. Ако някога основният въпрос беше как да се помогне на кандидатите да изпълнят критериите за членство, днес въпросът е как да се гарантира, че след присъединяването те няма да се превърнат в източник на блокажи, саботаж и ерозия на основни европейски ценности.

Затова Европейската комисия на Урсула фон дер Лайен пристъпва към новата вълна на разширяване като към истинско политическо минно поле.

Проблемът е далече по-голям от въпроса за върховенството на закона. Днешният ЕС е изправен пред радикално различна международна среда от тази, в която се осъществиха големите разширявания през 2004 г. и 2007 г. Светът вече е определян от конкуренцията между Съединените щати, Китай и Русия. След руската агресия срещу Украйна сигурността отново се превърна в основен приоритет. Европейските държави трябва да инвестират огромни средства в отбрана, конкурентоспособност, технологична независимост и индустриално развитие.

На този фон традиционният скептицизъм към разширяването придобива нови измерения. Отдавна съществува опасение, че приемането на по-бедни държави отклонява ресурси от по-амбициозни икономически цели и изисква мащабни трансфери за догонване на жизнения стандарт в „Стара Европа“. Днес към това се добавя въпросът дали ЕС може да си позволи едновременно да финансира зеления и цифровия преход, отбраната, подкрепата за Украйна и интеграцията на нови членки.

Не е случайно, че разширяването и неговите последици за бюджета ще бъдат сред водещите теми на срещата на Европейския съвет на 15 и 16 октомври в Брюксел. Според проекта за дневен лидерите ще обсъдят както бъдещото разширяване и вътрешните реформи на ЕС, така и следващата многогодишна финансова рамка на Съюза.

Особено драматично е обстоятелството, че за първи път ЕС води преговори за членство с държава във война – Украйна. Това превръща разширяването от политика на стабилизиране в инструмент на геополитическо противопоставяне с Русия, която открито определя Европа и Запада като свои противници.

Така Брюксел се оказва в класическа стратегическа дилема. Ако прекрати разширяването, ще остави вакуум в непосредственото си съседство, който Русия, Китай, САЩ или Турция ще се опитат да запълнят. Ако продължи по досегашния модел, рискува да внесе нови вътрешни проблеми и да отслаби доверието на собствените си граждани към европейския проект.

Именно тук се появява новият подход на Европейската комисия, чиито основни параметри бяха разкрити от „Политико“. 

Най-съществената промяна е фактическото разделяне на кандидатките на две групи.

Първата включва държавите, които Брюксел определя като най-напреднали: Украйна, Молдова, Албания и Черна гора. За тях Комисията подготвя специални „пътни карти“, които трябва да превърнат досегашния процес в по-предвидим и измерим. „Политико“ съобщава, че тези държави ще получат ясни ориентири, индикативни срокове и конкретни етапи за приключване на отделните преговорни клъстери. За първи път кандидатите ще получат и нещо като политическа гаранция, че ако изпълнят необходимите реформи, приемането им няма да бъде безкрайно отлагано. 

Втората група е далече по-многобройна и политически проблемна. В нея попадат Северна Македония, Сърбия, Косово, Босна и Херцеговина и Турция. Според „Политико“ тези страни няма да получат подобни ускорени "пътни карти". 

Причините не са еднакви. Северна Македония продължава да страда от блокирания и забавяния, породени от двустранни спорове и неизпълнени ангажименти. Сърбия е обект на сериозни критики заради демократичния регрес и отказа си да се присъедини към санкциите срещу Русия. Турция отдавна практически е замразила пътя си към членство. Косово и Босна и Херцеговина остават изправени пред значителни институционални и политически препятствия.

Комисията се опитва да смекчи неизбежното разочарование чрез друг важен елемент от новата стратегия – т.нар. постепенна интеграция.

Идеята е кандидатките да започнат да получават част от преимуществата на членството още преди приемането си. Проектът предвижда постепенно отваряне на единния пазар, по-лесен достъп до европейски програми, научноизследователски инициативи и индустриално сътрудничество. Според проектодокумента, цитиран от „Политико“, целта е още преди формалното членство да се постигне по-дълбока икономическа конвергенция между кандидатките и ЕС.

Това би позволило на страни като Албания, Черна гора, Украйна и Молдова да участват по-активно в европейските вериги за доставки, научните програми и инвестиционните схеми още преди официалното присъединяване. Същевременно Брюксел се надява така да намали риска тези държави да попадат под влиянието на други геополитически сили.

Новият модел обаче съдържа и строги условия.

Достъпът до европейския пазар ще бъде обвързан не само с икономически реформи, а и със стратегическо съгласуване с външната политика на ЕС. Комисията изрично поставя изисквания за сътрудничество по санкциите, контрола върху износа, защитата на чувствителни технологии и инвестиционния скрининг. Участието в чувствителни сектори като изкуствен интелект, квантови технологии, биотехнологии, полупроводници и космически програми ще бъде възможно само за държави, които не създават рискове за стратегическата сигурност на Съюза.

С други думи, новата логика е ясна: няма да бъде достатъчно една кандидатка да възприема европейското законодателство. Тя трябва и трайно да се позиционира в геополитическия лагер на Европа.

Още по-съществен е вторият стълб на реформата – предотвратяването на бъдещи „втори Унгарии“.

Комисарката по разширяването, словенката Марта Кос, открито заяви, че ЕС разработва механизми, които ще позволяват строги санкции срещу нови държави членки, ако те започнат да нарушават правилата след присъединяването си.

Според подготвяните предложения ще има защитни механизми, преходни периоди и възможност определени права на новоприети държави да бъдат ограничавани, ако настъпи отстъпление от демократичните стандарти или върховенството на закона.

Досега основното предположение на политиката на разширяване беше, че, веднъж приета, дадена държава остава необратимо ангажирана с европейските ценности. Практиката на последните години показа, че това невинаги е така.

Затова Брюксел се стреми да превърне наблюдението, стимулите и санкциите в постоянен механизъм, който да продължава и след приемането. Според документа, цитиран от „Политико“, институциите не трябва просто да приемат европейските правила на хартия, а да доказват, че те работят устойчиво във времето.

Планират се и промени във вътрешното функциониране на самия ЕС. Комисията смята, че без промяна на договорите могат да бъдат използвани съществуващи разпоредби за разширяване на гласуването с квалифицирано мнозинство за сметка на единодушието. Целта е бъдещи членки да не могат да блокират решения по санкции, права на човека или сигурност по начина, по който Унгария правеше през последните години. Възможност за това дават т.нар. мостови клаузи в договора, според които държавите могат да решат да гласуват с квалифицирано мнозинство по въпроси, които изискват единодушие.

Така новият модел на разширяване се основава върху три принципа: диференциация между кандидатите според реалния им напредък, постепенна интеграция преди членството и постоянни предпазни механизми след него.

Това е опит на Европейската комисия да съчетае две на пръв поглед противоречиви цели. От една страна, Европа трябва да остане отворена за държавите, които желаят да се присъединят към нея и да споделят нейните ценности. От друга, тя вече не може да си позволи наивността на предишни разширявания, когато надеждата за необратима демократизация често заместваше реалните гаранции.

Дали този сложен баланс ще бъде постигнат, предстои да се види. Но едно изглежда сигурно. През октомври Брюксел няма да обсъжда просто кога ще бъдат приети следващите членки. Дебатът вече е за това как Европа да се разширява, без да отслабва себе си, как да остане геополитически отворена, без да допуска нови вътрешни саботьори и как да финансира един по-голям Съюз в епоха на война, икономическа конкуренция и нарастващ евроскептицизъм. Именно от отговора на тези въпроси ще зависи дали разширяването ще остане най-големият успех на европейската интеграция или ще се превърне в най-голямото ѝ изпитание.