Първата прожекция на „Да живее България“, новия филм на Адела Пеева, на „Киномания“,  не предизвика никакви противоречия – въпреки присъствието на националисти в залата. Когато след финалните надписи Адела Пеева излезе да представи екипа и размаха българско знаменце, цялата зала я аплодира. 

След като бе заподозряна в симпатии (или легитимиране) на национализма заради някои сцени в предишния си филм „В търсене на Списаревски“ (особено заради финала с внезапно разплакалия се Боян Расате), опитната кинодокументалистка прекарва следващите 3 години в търсене на националисти, които да разкажат сами за своите схващания и идеи. Резултатът е „Да живее България“.

Филмът показва малко възрастни, повече млади и съвсем млади хора от Стара Загора, Пловдив и София с мечти и блянове за Велика България. Сред тях има и религиозни фанатици, съчетаващи в ритуалите си православие и езичество. Те са убедени, че от най-дълбока древност богът на българите е и бог на цялото човечество, а нашият народ страда много, защото има велика мисия към всички народи, която тъмни сили се опитват да провалят. Деца пеят и маршируват заедно с ентусиазираната си учителка „Де е България“ – и хубаво, че пеят, но защо трябва и да маршируват?

Тийнейджъри споделят несъгласието си с разполагането на бежанци в България, организират нощни факелни шествия и крещят с прекракнали гласове: „На бой, на бой, за народа свой!“. Разнасят гигантски 300-метрови знамена и споделят: „Изобщо не се притеснявам, че ще бъдем наричани фашисти, расисти, неонацисти и какво ли още не“, както твърди на един от заснетите митинги председателката на Сдружението на българските футболни фенове. Те, феновете, напоследък живеят със самочувствието, че разбират историята по-добре от професионалните историци.

Факелните шествия, станали особено популярни по време на Третия райх, се любими и на българските националисти.

По-страшно става, когато 13-годишни деца започнат да говорят в класната стая за 3 март:

„Националният празник на българите не е за чужденците и циганите“;

„Ромите са различен етнос и не би трябвало да празнуват 3 март“;

„Циганският проблем е основният проблем на България. До 10-20 години ще има етническа война в България“;

„На всеки един народ Господ му е определил къде да си стои. На бежанците например Господ им е определил да си стоят в Арабия, а не да идват тука“;

„Скоро ще има етническа или религиозна война между българи, цигани или турци и между християни и мюсюлмани“.

Момчето реди апокалиптичните си геополитически прогнози с още немутирал детски глас, съучениците му кимат одобрително, а учителките смятат, че „той представя своите идеи доста качествено“. Обявявят го за лидер, момче, надраснало връстниците си.

„Може би в идеите му има някои крайности, но той казва, че обича България, а за мен това е най-важното. Гордея се с него“, прави лек опит за критика една учителка, но не успява да скрие възхищението си.

Добре дошли в българското училище! При съвременните будители. Във филма има показани и още по-скандални случаи.

Предполагам, че много хора нямат представа какво се случва в класните стаи с децата им, на десетата година, откакто сме в Европейския съюз, с всичките му красиви идеали – и то пред камера. При такива учители, а и семейства, да не говорим за най-гледаните телевии, сайтове и вестници – цяло чудо е, че премиерът ни не се казва Волен Сидеров или Валери Симеонов. И все още не сме обявили война на някоя съседна държава. Все едно на коя – „всичките са ни врагове“.

И, разбира се, фейсбук не само е медията, от която се информират все повече и повече хора, без никаква гаранция за достоверност, но има и заблуждаващото свойство да създава комфортен информационен балон, в който националистите попадат само на себеподобни и се радикализират допълнително, а вие може изобщо да не чуете за тях, докато не почукат на вратата ви с добре подкована кубинка. „Да живее България“ е предупреждението, от което имаме голяма нужда.

И все пак, интересно какво ли става в класната стая след изключването на камерата? Имаше един полски филм за Северна Корея (където, разбира се, филмовите екипи имат право да снимат само това, което им бъде посочено от властите като подходящо за снимане). Но поляците се бяха изхитрили да „забравят“ да изключват камерата си. Така в кадър бяха попаднали много интересни моменти, в които корейците, мислейки, че никой не ги снима, ставаха съвсем различни. Но това е друг филм.

В този филм, без да изказва гласно мнението си, Адела Пеева е оставила героите-националисти сами да се представят какви са и за какво се борят. Вярно, че така виждаме и чуваме само това, което те решат да ни (по)кажат. Но и то е достатъчно, за да ни стане ясно, че повечето от тях са обикновени расисти, антисемити и неонацисти.

Проблемът е, че за много хора това не е проблем. Те не виждат нищо лошо, даже напротив, както разбираме от думите на учители, на родители и на един театрален директор от Стара Загора, който ги нарича „добри момчета“. Тук първата аналогия е с едноименния криминално мафиотски филм на Скорсезе „Добри момчета“. Добри момчета, които ходят с униформи и имат военна подготовка, защото са готови да тръгнат „на бой, на бой, за народа свой“ (интересно с кой?). А междувременно се бият помежду си на и около стадионите, преди, по време и след футболни мачове. Те и тези, които ги харесват, не се срамуват, те се гордеят с това, че са расисти и неонацисти.

Национализмът е свързващото звено между лявото и дясното в политиката. Но не нормалното ляво и дясно, а на крайните радикали и в двете посоки – тези, които отричат и демокрацията, и Европа, защото както твърдят самите те: обичат България. Днешният национализъм, с неговите  удобни обяснения е най-лесно смилаемата и възбуждаща идеология за деца и за тийнейджъри без изработени навици за критично мислене, които предпочитат униформеното единство, строевата подготовка и маршируването в кръг.

С античовешките си тези и практики национализмът е неосъзнат опит за национално самоубийство. Историята сочи, че възстановки на исторически събития, блянове за увеличаване на територията, преклоненние пред „славното минало“, връщане към традициите за сметка на прогреса, разпалване на омраза към евреи, турци, цигани и пак евреи, клетви за вярност, псувни, маршове и маршировки, факелни шествия и викове „Да живее България“ не водят до добър край. А ако вярваме на Адела Пеева и на самите националисти, те друго не предлагат.

След премиерата попитах известния националист (и отявлен расист) Боян Расате, който гледа филма от първия ред, за мнението му.

„Много хубав филм, гордея се, че макар и да не присъствам в него, аз съм в основата на създаването му. И съм щастлив, че толкова много хора ме мразят, защото повечето хора тук мразят и България“, ми каза той.

Изглежда засега предположенията на авторката, че филмът ѝ ще има бурна съдба, не се сбъдват – всички харесват „Да живее България“. Не съм сигурен, че това е хубаво.

Следващите прожекции на „Да живее България“ в София:

27 ноември, 18,15 ч. – кино G8
28 ноември, 18,30 ч. – кино „Одеон“
29 ноември, 18,30 ч. – Euro Cinema
30 ноември, 19 ч. – Дом на киното

Прожекции в страната:

Пловдив – 27 ноември, 19 ч. – кино „Лъки“
Варна – 1 декември, 12-20 ч. – Фестивален комплекс, зала 2 „Европа“

Площад Славейков.