Преди повече от век английският писател Ръдиард Киплинг пише поемата The White Man's Burden („Бремето на белия човек“). В нея колонизацията се възпява като благородна тежест връз раменете на цивилизования европеец, призван да разнесе просветление из варварските земи. Днес стихотворението би пробудило у едни неудобство, у други носталгия, у трети възмущение, но у всекиго сигурността, че четивото е една антика, една небиваща вече вещественост. Какво се случва сега с бремето на белия човек?

От една страна, белият човек извиси себе си и осъзна, че не е негова работа да цивилизова и подчинява. С това обаче се разнесе и една странна мълва, според която белият човек сам произлиза от едно варварско минало, от една - в най-добрия случай, хилядолетна грешка. И както понякога се случва, една клюка преобърна света. Така се роди съвременната политическа класа. Но историчността на европееца и още повече на изстрадалия човек от бившия социалистически блок се яви жежко настоятелна и днес поставя въпроси с гръмовно ехо от Урал до Лондон. И тъй, вратите на историята отново се разтварят. Какво ще мине през тях е загадка. Но че нещо ще мине и ще извести тържествено своето кръщение, е неизбежно.

Оправдано би било да допуснем, че идващите европейски избори ще оповестят окончателно новината, че Старият континент се е озовал в съдбоносно положение. Съвсем подходяща е тук думата "озовал", понеже доскоро никой от социалните изследователи не допускаше, че откъсналата се от почвата си европейщина, синтезирала сама себе си в лозунга "европейски ценности", като че ли ценността не е дърво с дълбоки корени, може и да не завземе бъднините без бой. За изборите през май вече се говори, но не се говори достатъчно. Това е нужно, след като само едно предварително разясняване на сложността на ситуацията може да внесе надежда за разумно и цивилизовано разрешение. Но в сегашния отказ за диалог се усеща заплаха.

Самозабравили се идеолози като Еманюел Маркон са особено опасни. Френският президент очевидно възнамерява да действа обратно на ширещите се настроения из Европа и готви някакъв прогресистки съюз, който да заглуши онези, които са наричани десни популисти. Всичко това, въпреки катастрофалните поражения на леволибералите из целия континент, пък и скръбно ниския рейтинг на самия Макрон. Струва ми се, че прекалено малко хора задават въпроса „защо?“ по отношение на възхода на крайнодесните. Прокарват се лековатите внушения, че някаква банда мошеници в лицето на „популистите“ лъже, както Макрон се изрази, повсеместно народите си. Но глобалната популярност на десните движения е сигурен показател за действителната искрена вълна на недоволство срещу Макроновите визии. И вместо да се действа съобразително, прогресистите като Макрон се опитват непреклонно да прокарват идеологията си, която безочливо натякват като автентично европейската. Тази дразнеща настойчивост ще продължи да изостря разривите в Запада. Фрау Меркел вече обяви загубата, която собствената й невъзприемчивост ѝ нанесе.

Е, в този контекст не убягва лесно наблюдението, че същинските подбудители на напрежението в Европейския съюз са западноевропейските държави. Смело твърдение, ще каже някой. Смело, но не без основания. Достатъчно е да си дадем сметка, че ако Ангела Меркел не бе приветствала нелегалните мигранти, ЕС днес едва ли щеше да се готви за вътрешна война. Но в повечето западноевропейски държави е загнезден един далеч по-сериозен проблем от недалновидността на някои от политиците им. За да го посочим, е достатъчно да обърнем внимание на обстоятелството, че централно- и източноевропейските народи са в по-голямата си част хомогенни и обединени във възгледите си. Унгария е най-ясният пример, където, както е видно от изборните резулати, огромната част от гражданството споделя консервативни позиции. Това се отнася и за Полша, Австрия, Чехия, та и за България.

Естествено разминавания съществуват, но те рядко са фундаментални. Обратно, в държава като Франция обществените структури всеки миг могат да експлодират поради острото социално разцепление. И както изглежда, конфликтът там само може да се засили. Прогресистките формирования, които се противопоставят на Националния фронт на Льо Пен, единствено засилват възхода ѝ, като според последните проучвания крайната десница изпреварва партията на Макрон. В Германия слабите резултати на ХДС отварят вакуум, който най-вероятно ще бъде запълнен от "Алтернатива за Германия", която е политически несъвместима с партиите вляво от центъра. В този смисъл и отново напомняйки за нарастващите мюсюлмански населения в тези страни, стабилността на обществените системи в Западна Европа е под въпрос. Подобно нещо трудно може да се твърди за Централна и Източна Европа.

При такова едно положение изникват сериозни питания. До каква степен например могат хомогенните страни на Изток от Берлин да имат единна политика с хетерогенните на Запад? Това е основен въпрос пред ЕС. По мое мнение страните, които допуснаха такова съществено разделение в собствените си граници, са основните причинители на днешната почти кризисна ситуация, а не, както се твъди, държавите, които категорично заявиха, че смятат да запазят християнската си европейска идентичност.

Така или иначе фактите изискват от нас днес да признаем наличието на две Европи. Едната, стабилна, с корени и повсеместен консенсус по отношение на основните разбирания за живота. Другата, изпълнена с огромно социално напрежение, неотстъпващо на това в САЩ, и в чието бъдеще изглежда дебнат сериозни опасности. Без значение дали подкрепяме Орбан, или го считаме корумпиран популист, унгарското бъдеще изглежда по-лесно от френското, както австрийското от немското. А общоевропейското? Засега няма ясен отговор. Сигурно е обаче, че за да бъде то "европейско", е необходимо разбирането за това що е то европейската цивилизация. На този въпрос отговорите не се крият в икономически възгледи или политическата коректност, а в пръвните източници на европейската възгледна система.

В заключение ще се върна към това, с което започнах. Бремето за европееца, както го е видял Киплинг, вече не съществува, вероятно за добро. С това обаче познанието за собствената същност на европееца и любовта му към нея също се изпари. Нововъзродените след половинвековна безпочвеност европейци на изток от Берлин обаче сякаш са готови да поемат тежестта на историята си. И ако те съумеят да утвърдят себе си като носители на бремето на великата европейска цивилизация, сигурни в себе си, то те ще дадат основание след още половин век "Европа" да не значи единствено географска област.

----

*Този материал е създаден по проект "Генерация Z" и не отразява непременно мнението на редакцията на Клуб Z.