Посещението на руския премиер Дмитрий Медведев отново ни хвърли в тежка полемика за зависимостта ни от Русия. Това, на което не обръщаме внимание са истинските сигнали, които идват с тази визита. На първо място, защо у нас не дойде държавният глава Владимир Путин? Отговорът изглежда лесен. От дипломатическа гледна точка и по протокол в момента на поканата на министър-председателя Бойко Борисов е отговорено с еднакво по тежест посещение. Ако поканата беше отправена от президента Румен Радев към руския му колега, а бяха изпратили Медведев, тогава вероятно можеше да обсъждаме проблема за представителността.

На второ място е въпросът за датата на посещението. От една страна е близо до националния ни празник, но фактът, че през миналата година, когато имаше кръгла годишнина от събитията, не бе осъществено официално общо отбелязване на възстановяване на българската държавност, без съмнение е отразено от руската дипломация и политическа класа. Времето е подбрано идеално от тяхна страна. Хем близо до дата свързана с общата ни история, хем става дума за работна визита. В този случай ключовата страна на посещението е точно тази – работната. Безспорно проблемите са прокарването на разширението на Турски поток и евентуалното строителство на АЕЦ „Белене“. 

Тук позициите на Русия също не изглеждат променени, за разлика от тези на нашето правителство. От Москва държат на прокарването на още една тръба към южна и централна Европа. По този начин те ще осигурят безпрепятствен транзит на своя газ и ще гарантират сериозни постъпления в бюджета си.

За съжаление не е ясно доколко България има глас в строежите, които трябва да бъдат осъществени на наша територия. През юни 2014 г. пристигането на трима американски сенатори блокира строежа на газопровода „Южен поток“. Ако този порект беше осъществен тогава, вероятно в момента страната ни вече щеше да получава транзитни такси. В момента ситуацията около строежа на „новата“ тръба, която почти на 90% повтаря трасето на страта, е доста неясно. Русия иска гаранции от ЕС, а не от нашето правителство.

Странното е, че Булгартрансгаз започва работата независимо, че официално нито Москва ни е гарантирала газ, нито от Европа са обявили, че няма отново да наложат вето на проекта. Явно нашата общественост не знае нищо за истинското състояние на преговорите. Този път натискът от запад беше доста по-умерен. Вместо ястреб като Джон Маккейн, у нас дойде Йенс Столтенберг – генерален секретар на НАТО. Премиерът Борисов обяви, че те не са говорили за енергетика, което трябва да ни покаже, че явно са обсъждали точно това. Това посещение ни хвърля препратка към друга болезнена за нас тема – превъоръжаването и закупуването на изтребители за българските ВВС. Резкият завой в позицията на експерти и правителството по този проблем отново ни показва нашата зависимост.

Лошото е, че явно сме изправени пред поговорката - „И изтребителите F-16, и тръбата цяла“. Отстрани изглежда нашето правителство се стреми да даде гаранции както на съюза, в който участваме, така и на Москва. Така, във военно отношение, ние ще сме част от структурите на НАТО, но в енергийно ще сме тясно обвързани с Русия и нейните политически партньори – Турция и вероятно Китай.

Повод за такъв извод са разговорите около възобновяването на строежа на АЕЦ „Белене“. В него искат да участват не само от Росатом, но и Китайската ядрена корпорация. Това ще бъде поредният старт на работата по атомната централа, която за 15 години стана почти три пъти по-скъпо отколкото в началото. В този случай държавата излиза с интересна позиция. За момента изглежда, че се отказва от пряко участие в проекта, независимо, че реакторите, които стоят на площадката, са платени от всички нас – българските данъкоплатци. Вероятността да се стигне до пореден неравностоен договор за доставка на електроенергия, подобен на този с американските топлоцентрали, е много голяма.

Такава политика на баланс от страна на кабинета Борисов би изглеждала като висш пилотаж в дипломацията, ако не помнехме, че само няколко години по-рано самите те спряха същите енергийни проекти. Външният натиск се оказва основен за цялата ни политика. За нас, обикновените българи, остава да се надяваме, че някъде там между огромните комисионни и чуждите интереси някой от нашите управляващи се е объркал и е решил да защити интересите ни. България между великите сили би могла да бъде и нещо различно от подскачаща тенис топка, ако има ясни приоритети и истински стремеж към самостоятелност.

Доц. Александър Сивилов е историк и преподавател в СУ „Климент Охридски“ по нова история на Русия и Латинска Америка. Коментарът му е написан за Клуб Z.