"Грабете, братя, буци, бийте гражданята!"

Това вече не е призив на Александър Стамболийски, останал далеч назад в историята. Това го преживяваме в момента – от Вирджиния до Варна и от Марсилия до Москва. Но как това е възможно, при положение че мнозинството от хората отдавна живеят в градовете и вече са „гражданя“? И при положение че още от края на Средновековието на входа на градовете пише (физически или метафорично), че влизайки в града „ставаш свободен“?

Кои хора са граждани?

Да живееш в град не те прави гражданин, както да живееш на село не те прави селянин. Взривът на населението в градовете ги напълни с хора, които нямат ни най-малка представа за това, ще е то гражданин. А Ковид епидемията напълни селата с избягали от градовете високообразовани хора, които са граждани до мозъка на костите си.

Още Аристотел отбелязва, че не всички обитатели на града са граждани. Граждани са само онези, които могат да погледнат отвъд собствените си интереси, да осмислят общото благо и да са готови да работят за него за сметка на личното си благополучие. Такива са, като правило, малцинството от населението. Затова, макар популацията от селяни да намалява непрестанно – в САЩ, например, селското население спада от 60 на сто през 1900 година на 36 на сто през 1950 г. и на 17 на сто днес – нагонът „гражданята“ да бъдат бити с буци не е отслабнал.

В последните години се оказа, че такива хора могат да формират агресивни мнозинства – в Русия, във Великобритания (по време на Брекзита), в Полша (от време на време), в Словакия, Унгария, Сърбия и дори в САЩ, където желанието либералните "гражданя" да бъдат бити с буци доведе на власт Доналд Тръмп. И продължава да формира подкрепа за най-безумните му действия, като например да кара цивилни агенти да отвличат хора от улиците, да арестуват съдии, сенатори и конгресмени, както и да бият когото сварят (старателно избягвайки да бият хора с бял цвят на кожата).

Когато се изживяваш като жертва на мащабна несправедливост

Очевидно е, че огромно количество хора са започнали да се изживяват като жертви на някаква мащабна несправедливост – като изостанали от „гражданята“, които напредват към все по-добър и смислен живот в условията на бързо променящия се свят. И тъй като жертвите нямат убедеността, че могат да настигнат „гражданята“ със собствени усилия – те ги намразват. Виждат техния успех като причина за своя провал. Онова, което започва да осмисля живота на новите селяни, е „вековната злоба на роба“.

За да се чувстват Някои, те потъват в омраза. А тя бързо се превръща в идентичност: на въпроса „кой си?“ вече не отговарят „аз съм жител на Синсинати“, например, а - „аз съм онзи, който мрази еди-кои“. Оттук нататък въпросните нови селяни имат пред себе си два пътя. Единият е да грабнат буците и да вдигнат онзи селски бунт, който руският поет Пушкин описва като „безсмислен и безпощаден“. Другият е описван още от древните гърци: демокрацията (т.е. по тогавашните мерки – властта на плебса) се превръща в тирания, тъй като плебсът си намира силен човек, който да мачка „гражданята“ от тяхно име.

Тъй като омразата убива солидарността, в съвременния свят плебсът предимно не успява да се организира за бунт, но ползва инструментите на демокрацията (изборите), за да си избере тиранин, който да превърне тяхната омраза в държавно насилие срещу мразените от тях. Затова привържениците на Тръмп в Америка тържествуват всеки път, когато репресивните органи насилят някой черен, кафяв или демократ. В техните очи държавата просто хвърля буци по „гражданята“ от тяхно име. В това насилие тръмпистите виждат изпълнение на лозунга Make America Great Again.

Има ли средство срещу омразата и алчността

Омразата, както и алчността, нямат граници. Затова като правило мразещите са и алчни. Но и омразата, и алчността, ако не се натъкнат на противодействие, са способни да доведат до края на света. Буквално: светът да бъде изяден от алчност („тек батките“ около Тръмп точно това имат за своя цел), а милиони хора – да бъдат ликвидирани от омраза.

Лечението, разбира се, е в съпротивата. Мразещите не са способни да се самоорганизират; и затова на тяхното развихряне може да бъде сложена граница от страна на гражданите, които умеят да действат заедно и координирано. Но съпротивата не е достатъчна. Докато тя „държи фронта“, е необходимо огромно усилие от страна на гражданското общество и на институциите на съответната държава, така че новите селяни да бъдат извадени от ожесточеното си състояние. Това може да стане, когато бъдат отслабени мотивите за озлоблението – и най-вече чувството за собствен провал. Те трябва да бъдат включени в системни действия, вследствие от които тези хора да намерят нова идентичност. Да могат да казват - вместо „аз съм онзи, който мрази“, нещо като: „аз съм онзи, който харесва хората от квартала, в който живея и помагам за това, кварталът да става все по-добро място за децата ми“.

Не всички са неспасяеми

Има неспасяеми хора, които винаги ще предпочитат да замерят с буци „гражданята“, вместо да почистят кварталната градинка. Но повечето мразещи могат да бъдат спасени, защото са просто уплашени хора, които се чувстват изоставени и голи пред „всеприиждащото битие“ (по Хайдегер). Ако на тях им се даде принадлежност и перспектива, омразата отново ще се оттегли към тъмните кьошета на обществата.

Тази програма изисква, разбира се, огромни и координирани усилия в продължение на десетилетия. Добрата новина е, че вече е правено. Въвеждането на масовото образование през 19 век буквално спасява индустриализиращите се тогава общества от постоянни бунтове и разрушения. Няма причина – освен човешката глупост и мързел – това постижение да не може да бъде повторено в 21-ви век.

Дойче веле