В живота си всички често изпитваме болка, страх, колебание, безнадеждност... От истинско значение обаче е не дали ще се сблъскаме с различни изпитания, а как ще ги преодолеем. Именно това е в сърцевината на новата книга „Гориво за душата“ от Беър Грилс, която излезе на български с логото на издателство „Кръг“. Преводът на вдъхновяващото ръководство за оцеляване в приключенията на живота е на Ивелина Минчева-Бобадова, а корицата – на Милена Вълнарова.

„Гориво за душата“ е своеобразна съкровищница, изпълнена с мъдрост и вяра, в която прочутият авантюрист ни се разкрива и като човек с дълбока вяра и уязвимо сърце. Тя съдържа 365 кратки, но проницателни послания, всяко от което е вдъхновено от реалния опит в дивата природа, опасните мисии и личните терзания на Беър Грилс. Изданието е директен поглед към онези истини, които са го изградили като световноизвестната знаменитост и пример за подражание, когото всички познаваме.

В това откровено свидетелство за силата на човешкия дух умението на приключенеца да говори не само теоретично за страха е изумително. Сред споделените истории са момент, в който е висял от ръба на ледена пропаст със счупени гръбначни прешлени, когато е загубил скъп човек, когато е бил на ръба да остане без всякаква надежда, и още, и още.

„Често не се чувствам особено силен – споделя той. – Животът може да е истинска борба. Сигурен съм, че всеки е имал такова усещане в даден момент. Лично аз обаче, изглежда, черпя сили от онези спокойни мигове в началото на новия ден. Моментите, в които се озовавам сам, паднал на колене в молитва. В които се отдавам на сливането си с Бог.“

„Опитай. Потърси. Спри за малко. Помоли се.“ С това деликатно приканване Грилс демонстрира, че в забързаното, шумно и често фалшиво всекидневие тези малки моменти на тишина променят животи. Те отварят вратата към Бога – не отвън, а вътре в нас. „Обръщам се към Бога не защото искам да бъда религиозен обаче – уточнява той. – В интерес на истината, дори водя вътрешна борба с религията сама по себе си. Коленича в молитва само защото така намирам сили да продължа напред.“

Едуард Майкъл Грилс, по-известен като Беър Грилс (р. 1974) е световноизвестен британски приключенец, писател и телевизионен водещ. Известен е със своите предавания за оцеляване в екстремни условия. Служил е в Специалните въздушни сили на Великобритания, а едва на 23 години изкачва връх Еверест. Автор е на над 20 книги, повечето от които учат на справяне в дивото, любов към природата и лична мотивация.

* * *

Из „Гориво за душата“ от Беър Грилс

Снимка "Кръг"

РИСК

Втория път, в който зърнах върха на Еверест, бях сам. Двамата с приятеля ми Джайло решихме вместо да изкачваме планината, да летим всеки поотделно с моторен парапланер (който общо взето представлява прикрепен към гърба ти парашут с витлов двигател). Никой дотогава не беше летял толкова нависоко с моторен парапланер. Температурата беше минус 18 градуса, нивото на кислород във въздуха беше заплашително ниско, а от върха все още ни деляха близо 1500 метра.

Тогава изведнъж двигателят на парапланера на Джайло се повреди и замлъкна. Не му оставаше нищо друго, освен да се обърне и да се спусне надолу. Връхлетя ме внезапното усещане, че съм сам и уязвим без верния си приятел в летенето. Но си давах и сметка, че тъкмо сега ни е предоставена уникална възможност – климатичните условия, като температура и вятър, бяха идеални за подобно изкачване и може би никога повече нямаше да се случат такива. Затова продължих напред и за двама ни.

Чувствах едновременно смирение и ужас, гледайки към извисяващите се огромни върхове на Хималаите – изглеждаха толкова дребни под мен. Страхът продължаваше да се надига в гърлото ми, но аз бях сигурен, че ще се справя. Трябваше само да продължавам нагоре и все по-нагоре и да не отстъпвам от вярата, че ще успея. Толкова много неща можеха да се объркат – в живота по принцип е така. Само че понякога се налага да загърбим страховете и съмненията си, да вдигнем поглед нагоре и да продължим да се борим.

Експедицията напълно си заслужаваше риска. Поставихме световен рекорд, изпълнихме една своя мечта и се върнахме живи и здрави, както и все така близки приятели. Мисията беше успешна.

Рискът е толкова явно присъщ на живота ни, че ако не се научим да се справяме с него, се превръщаме в жалки създания, неспособни да успяват. Рискът е навсякъде – във взаимоотношенията, в работата, в хобитата и във всички наши стремежи и надежди. Дори животът, отдаден на вярата, съдържа известна доза риск. Възможно е да срещнем подигравки, натиск или дори нещо по-лошо. Рискът обаче винаги притежава и онази опака, положителна страна, която се нарича награда. И целта в играта на живота е да намерим баланса между двете, като винаги се стремим към наградата.

Рискът обаче винаги ще я предшества.

Той е като мускул – колкото повече го употребяваме, толкова по-силна способност изграждаме да се справяме със страха, да преценяваме опасностите и да се доверяваме на инстинктите си. Колкото по-често поемаме рискове, толкова повече каляваме умението си за справяне с все по-голямата несигурност. Осъзнаваме ясно способностите си.

Ако не възнамеряваме да оставим отпечатък върху нищо и никого, то тогава най-добре да си стоим „на сигурно“ у дома и да приемем, че съществуването ни няма да предизвика никакви вълнения на този свят. Ако искаме обаче да изживеем възможно най-пълноценно живота си, ще се наложи да тренираме за нинджи в справянето с риска. Понякога може да се надценим, но животът винаги ще намери начин остро да ни напомни, че всичко си има граници. А ние трябва да се вслушаме във вселенския глас и да се поучим от него: остани жив, бъди разумен и извличай поука от житейските уроци.

Интересното е, че като се замисля за онази експедиция на Еверест, най-опасната част от цялото приключение ми се струва не мигът, в който се намирах в „зоната на смъртта“, а един момент много преди това, още докато бях у дома и се приготвях да отпътувам. Заснемахме с хеликоптер един от първите ни тестови полети и когато до-стигнахме височина от близо 1500 метра, изведнъж се оказах на пътя на низходящата струя на ротора на хеликоптера, който прелетя твърде близо до нас. Започнах да се въртя бясно, преобръщах се надолу с главата и обратно, докато въжетата се оплитаха около мен и ме овързваха здравата. Започнах да падам с неимоверна бързина и бях убеден, че ще загина. Като за капак, съвсем безотговорно летях без резервен парашут, с цел уж да намаля теглото си.

Благодарение на Господ в малка част от основния парашут беше останал достатъчно въздух, така че да забави падането ми, но пак се сгромолясах с доста голяма скорост на земята. Обаче оцелях. Нищо, че вътрешно си знаех колко голяма бе вероятността да умра онзи ден. Шансовете перката да не ми скъса въжетата и парашутът да не се увие така около мен бяха близки до нулата. Последиците щяха да са фатални.

Това беше вторият път в живота ми, когато за малко не загинах след падане от високо – първият беше при онзи инцидент с парашута в Африка, докато все още служех в Британските специални части. Това последно премеждие обаче ми се стори като още по-близа среща със смъртта. Макар да бях принуден да науча много ценен урок за летенето с моторен парапланер в близост до вертолет и как винаги е важно да си носиш резервен парашут, аз все пак не се отказах от същинското приключение на Еверест.

Истина е, че онова, което не ни убива, ни прави по-умни, а опитът ни всъщност е едно сумарно изражение на всички наши потенциално смъртоносни инциденти. Не призовавам никого да поема рискове от чак такъв калибър, но също така вярвам, че животът ни трябва да е приключение.

А колкото до вярата ни, при нея наградите винаги ще надминават осезаемо рисковете. Защото тя е битка, която вече е била спечелена от друг в наше име. Христос поема целия риск и успява да устои. Нашето пътуване се състои в това да поплуваме на повърхността във водите на риска, докато Той е скочил в дълбокото, и да предявим огромната награда на спасението Му. То е дарът, с който Христос винаги копнее да ни възнагради.

Не бива да се стремим на всяка цена да избегнем белезите – те са неизменен спътник на риска и на пълноценно изживения живот. Лично аз съм покрит от главата до петите с белези и зад всеки един от тях стои невероятна история. А това е страхотно. Осъзнавам, че животът не изисква от нас да бъдем идеални и лишени от всякакви дефекти. Иначе би бил една ужасна загуба на време, при това лишена от старание и спомени. Животът просто ни подтиква да не спираме да даваме от себе си и да се изправяме на крака, за да продължим напред.

Животът повелява да не се плашим от рисковете, а да се възползваме от тях. И не спира да ни напомня, че те са разковничето към развитието и растежа, към любовта, вярата и приключенията.