Ако бях Владимир Путин, щях да уволня Сергей Лавров. На конференция на 28 юли министърът на външните работи заяви следното:

"За първи път в историята си Русия воюва сама срещу целия Запад. И по време на Първата световна война, и по време на Втората ние имахме съюзници. Сега нямаме съюзници на бойното поле, поради което трябва да разчитаме на себе си. Не трябва да допускаме слабост".

Дали Путин ще отстрани Лавров?

Все пак министърът спомена в речта си Северна Корея и Беларус в качеството на съюзници. Но в такъв случай излиза, че те са някак "непълноценни"?

Излиза и още нещо - че руските външни министри, които са били на власт и по време на Първата световна война, и на Втората, са се справили със задачата да осигурят съюзници на страната, а Лавров не се е справил. Тъй като президентът, върховният главнокомандващ, "националният лидер" и т.н., не може да носи вина за нищо "по определение" - нали е така?

Същевременно министърът на Путин цели два пъти похвали Доналд Тръмп за неговия "прагматизъм". Обяснението: руският режим се надява Белият дом да продължи контактите с Кремъл и да не въвежда нови санкции. Но речта на Лавров е била написана преди изявлението на Тръмп, че съкращава срока на своя ултиматум към Русия от 50 на 10-12 дни. Да не се окаже в такъв случай, че Тръмп скоро също ще стане "подпалвач на война"?

Лавров освен това поднесе отчаяни хвалебствени слова на "велика Индия" - на фона на заявената готовност на Делхи да се откаже от покупките на руски нефт, ако Америка въведе санкции срещу страните, които внасят горива от Путин. С една дума, словото на министъра прозвуча като жалка смес от лекомислена дързост и страх.

Разбира се, че Путин няма да уволни Лавров. Но не защото е компетентен - той успя да провали дори делото за международната защита на режима. И не защото диктаторът се срамува да изгони слугата си, който всъщност е само изпълнител на неговите геополитически прищевки. Не и заради това, че няма кандидати за поста на Лавров.

Лавров ще остане на поста си, защото Путин се бои - да не би смяната на министъра да бъде възприета като готовност за промяна в политиката. Това на свой ред ще бъде изтълкувано като слабост, при това не само по света, а и в рамките на режима.

Проблемът не само на дипломацията, но и на цялата политика на сегашна Русия е в това, че страхът да покажеш слабост фактически е признак за истинска слабост. Путин може и да разбира това, но страхът да не се покаже слаб така или иначе е по-силен.

Руската външна политика няма връзка с реалността

Неспособността за промяна на курса в четвъртата година на агресията изглежда все по-странно, особено на фона на липсата на военни успехи. При това не само в очите на Запада, но и за близките на Путин Нарендра Моди в Индия и Си Цзинпин в Китай. Си много се надява да организира среща на Путин и Тръмп в Пекин по случай 80-годишнината от края на Втората световна война. Но засега е получил само съобщение от говорителя на Кремъл Песков, че това "не е изключено". Т.е. - вие полагайте усилия, пък ние ще видим.

На фона на всичко това участието на председателката на Съвета на федерацията на Русия Валентина Матвиенко (която е в списъка на санкционираните от Запада лица заради руската военна агресия срещу Украйна - бел. ред.) в една безсмислена парламентарна конференция в Швейцария бе определено от Лавров като дипломатически триумф. Но, въпреки цялото справедливо обществено възмущение от безхарактерността на швейцарците, ако това е успех, как ли би изглеждал неуспехът?

Руският режим, приспан от пасивността на руското общество и лишен от 2022 година насам от постоянни контакти с водещите западни страни, провежда, ако се замислим, напълно бездарна политика, даже ако се изхожда от изгодите за него. В продъжение на години неведнъж съм чувал от познати дипломати фразата: "Може и да не си съгласен с Лавров, но той все пак е професионалист". Само че вече и антизападните приятели на Русия се умориха да слушат лъжите за "укронацистите", за "наложителната специална военна операция" и "спасението на руснаците". Реториката на Путин, Лавров и другите вече по нищо не се различава от лозунгите на режима на Слободан Милошевич в последните години на неговото съществуване.

Историята никога не се повтаря и никой не знае каква ще е съдбата на руската диктатура. Но нейната външна политика все повече се откъсва от реалността. Дали "професионалистът" Лавров разбира това? Възможно е. Но това вече изобщо не е важно.

Дойче веле