Дръзкият роман „Последният ловец на делфини“ от  Захари Карабашлиев потегля към книжарниците за своята първа среща с читателите си в дълбоките води на литературата, която остава пазител на свободата. Творбата ще се появи в две изящни издания – с твърди и меки корици.

Новата творба от автора на „Рана“, „Опашката“, „Хавра“ преплита настояще, минало и митология и редува стремително действие с лиричен изказ – за да изгради едновременно лично и общовалидно свидетелство за бащи, синове, делфини и паметта като последна територия на човека.

Наши дни

В малък киносалон документален филм сблъсква един мъж с болезненото минало на семейството му. А срещата с магнетична млада жена отключва забравени чувства и го отвежда към дълго премълчавани истини.

Преди

След като се връща от бойните полета на Втората световна война, един учител по история намира своето семейство и родината си променени до неузнаваемост. Оцелял от ужаса на войната, той не подозира колко бързо новият режим ще превърне много от познатите около него в „бивши хора“.

Сечението на тези на пръв поглед разделени от времето истории се оказва премълчаваната от десетилетия неудобна истина за лова на делфини в Черно море. Истина, която се разгръща пред читателя паралелно с участта на един от многото поразени животи в тоталитарна България.

Като се опира на множество архивни източници и реални събития, Карабашлиев създава мащабна и вълнуваща семейна история, която се явява и достоен завършек на творческите му търсения от последните години.

Смел, дързък и болезнено човешки, „Последният ловец на делфини“ е ода за любовта и литературата като противоотрова на забравата. Изящно напомняне, че думите са онези делфини на мисълта, които още от древни времена се носят по вълните на светлината.

Официалната премиера на „Последният ловец на делфини“ в София ще се състои на 2 декември 2025 г. в Младежкия театър „Николай Бинев“, а заедно със Захари Карабашлиев на сцената ще застанат литературоведът проф. Пламен Дойнов и журналистът и водещ Бойко Василев.

Блестящите Явор Гърдев и Алек Алексиев ще влязат в ролите на герой и антагонист с четене на част от романа.

Преди това Захари Карабашлиев ще посети родния си град Варна за специална предпремиера – на 27 ноември от 18:30 ч. в Campus 90 (бул. „Цар Освободител“ 90), с участието на актьорите Симеон Лютаков и Недялко Стефанов. Модератор на събитието ще бъде Даниела Цочева.

„И както делфините плуват между вода и въздух, между сега и минало, дълбини и повърхнина, между тук и отвъд, моята история ще смесва и живи, и мъртви, и спомен, и легенда, преживяно и блян, ще скача между времена и събития, без да прибавям нищо от себе си, без да търся най-хубави думи или съставям най-изкусни изречения – защото и това е суета.“

* * *

Из „Последният ловец на делфини“ от Захари Карабашлиев

Снимка "Сиела"

В сградата на Българската национална филмотека в София има малка прожекционна зала, в която всеки, след предварителна заявка, може да види копие на почти всичко от киноархива на държавата. Нещо като читалня в библиотека, само че тъмна и с киноекран.

Подготвяше се мащабна американска продукция за спасяването на българските евреи през Втората световна война. Мой някогашен състудент, а сега продуцент, ме покани да работя по филма с договор за три месеца като преводач и нещо като консултант на главния сценарист. По тази причина исках да видя и бях направил запитване за един точно определен материал с кадри от среща на пълномощния министър на Третия райх в България Адолф Бекерле с цар Борис III.

Ето защо в онзи навъсен зимен ден, в точната минута на посочения час, натиснах звънеца на външната врата.

Посрещна ме високо момче с костюм и очила с дебели рогови рамки, самият като излязъл от филм на Фелини. Помоли да изчакам, докато посетителката преди мен свърши, оставали няколко минути. Предложи вода или кафе, или пък ако желая – той отмести перденцето – да вляза и погледам.

Кимнах, прекрачих в тъмната стаичка и останах прав, докато на екрана вървеше кинопреглед от петдесетте, а на първия ред с изправен гръб седеше жена с тъмна коса, високо вързана на опашка. По ивицата полупрофил от лицето и раменете играеха черно-бели кадри, a патетичен металически глас зад кадър, познат от всички кинопрегледи от онова време, декламираше, че българските делфиноловци от Созопол до Дуранкулак изпълняват плана със сто и десет процента! За сезона те до момента са доставили на народното стопанство над хиляда седемстотин и седемдесет тона делфини… Само за една смяна бригадата на „Българка“ се връща във Варна с улов шейсет и осем делфина и осигурява ценни суровини – делфинова мас, така необходима в оръжейната промишленост за мирни цели, фини кожи за износ и месо за изхранване на населението.

Камерата показва черно-бял изгрев над хоризонта, малко корабче и няколко мъже с моряшки фланелки. После се чува вик: Внимание, делфини! Виждаме скачащи във водата делфини, после близък план на зареждане на пушка, близък план на обветрено лице и присвиване на окото, изстрел, откат, после бял корем на делфин, за секунда объркано малко делфинче до белия корем, после стадо стрелкащи се по повърхността животни, друг изстрел, много едър план на друго лице, после среден план на мъж…

– Може ли да спрете за момент? – чух се да казвам на глас. Вече сме на шеста минута и трийсет и пет секунда. – Извинявам се, може ли да… – казвам по-високо, без контрол над собствения си глас.

– Какъв е проблемът? – В салона разтревожено влиза младият мъж с очилата. Жената от първия ред се обръща, не виждам лицето є, но се сконфузвам.

– Няма проблем, просто… – затруднявам се да продължа, какво ми стана, по дяволите? Защо реагирах така?

– След три минути материалът свършва, извинявам се, че ви накарахме да изчакате малко – раздразнено обяснява младежът.

– Не, не, не – прекъсвам го, – няма никакъв проблем. Просто… Искам да помоля, ако е възможно, да върнете малко назад.

– Защо?

– Не съм сигурен. Но мисля, че на един от кадрите видях някого, когото познавам. Или май познавам. Или… не познавам.

– Последно? – отпуска рамене младежът, понамества очилата си, повдига вежда. Младата жена от първия ред вдига рамене.

– Аз нямам нищо против – казва тя и готов бях да се закълна, се усмихна.