"Защо да рискуваш живота си за нещо, което в същността си е съвършено безполезно..." (ОТКЪС)

„Мисля си за приятелствата – пише Дж. М. Кутси до Пол Остър през юли 2008 г., – как възникват, защо продължават.“ Историята на тяхното се случва предимно от разстояние и може да бъде проследена в сборника „Тук и сега“, който събира писмата помежду им. Впечатляващо и със съдържанието, и с оформлението си, изданието със знака на „Кръг“ вече е налично в добрите книжарници – в превод на Иглика Василева, работила през годините по много от текстовете на двамата писатели, и с корица на Милена Вълнарова.  

Пол Остър (1947 – 2024) – автор на световни бестселъри като „Нюйоркска трилогия“, „Левиатан“ и „4 3 2 1“, и Дж. М. Кутси (р. 1940) – Нобелов лауреат и първият носител на две награди „Букър“, се запознават на литературен фестивал в началото на 2008 г. и започват да си пишат редовно с надеждата да се вдъхновяват творчески един друг. Едновременно проникновен, остроумен и непринуден, епистоларният им диалог продължава три години и засяга всевъзможни теми: от литературата до киното, от философията до политиката, от спорта до изкуството, от приятелството и любовта до остаряването и смъртта.

Тази кореспонденция е рядко и безценно повдигане на завесата към вътрешния свят на едни от най-изтъкнатите писатели на нашето време. Кутси е особено прословут с нежеланието си да говори за себе си и за своите книги. Не без основание той е описван като саможив – до такава степен, че избягва публичните изяви и не получава лично нито една от двете си награди „Букър“. Затова и неговите писма са по-кратки и наблягат на философските разсъждения и психологическите прозрения. Остър е по-склонен да се отклонява от темата и споделя немалко любопитни случки. Сред тях е признанието му как веднъж едва се сдържал да удари враждебен критик, който пък се шокирал, че не го сторил.

Изненадващо донякъде, писмата не акцентират твърде много върху литературата. В тях се дискутират Бекет, Достоевски и Дерида, но няма нищо самоцелно интелектуално. За сметка на това Остър и Кутси споделят някои прозаични подробности като проблеми със съня и предпочитания към храна и се разкриват като фенове на футбола и на тенис шампиона Роджър Федерер. Става ясно също, че са технофоби и голяма част от писмата помежду им са разменени по факса. 

Именно в хуманизирането на двамата литературни титани е най-голямата сила на „Тук и сега“. Страница след страница книгата рисува съкровен портрет на тези изключителни личности и писатели, докато изследват сложността на живота и същевременно се наслаждават на лекотата му. Затова и авторитетното издание „Уошингтън Поуст“ определя сборника като „красива беседа между двама ерудирани и изтънчени мъже“. Вече и българският читател има удоволствието да е в тяхната компания...

Пол Остър (1947 – 2024) е американски писател и сценарист, чиито творби са преведени на над 40 езика и му донасят множество престижни литературни отличия. Сред книгите му, превърнали се в световни бестселъри, са „Нюйоркска трилогия“, „Левиатан“, „Сънсет Парк“, „Лунен дворец“ и др. През 2017 г. предпоследният му роман „4 3 2 1“ е включен в краткия списък за наградата „Букър“.

Дж. М. Кутси (р. 1940) е южноафрикански и австралийски писател и езиковед – един от най-високо оценените и награждавани англоезични автори на всички времена. Той е първият човек, удостоен двукратно с „Букър“ – за романите му „Живот и страдания на Майкъл К.“ (1983) и „Безчестие“ (1999). През 2003 г. става носител на Нобеловата награда за литература.

* * *

Из "Тук и сега. Писма" от Пол Остър и Дж. М. Кутс

Снимка "Кръг"

23 февруари 2010 г.

Скъпи Джон,

По причини, които не мога съвсем да разбера (по всяка вероятност, защото си така далеч и общуваме нарядко), често се улавям, че искам да ти давам разни неща. Например пакетът с книги миналия месец, а сега и това DVD от италианското издание на „Човек върху въжето“. Филмът е за същия онзи въжеиграч Филип Пети, чиято книга бях превел преди години. За това DVD бях интервюиран миналата година във фоайето на хотел в Милано и сега оттам ми пратиха десет екземпляра, така че ти изпращам един и за мен останаха девет.

Не знам дали вече си гледал филма, който беше пуснат през 2008-а и вдигна голям шум („Оскар“ за най-добър документален филм), но ако още не си го видял, много е вероятно да нямаш никаква представа кой е този Филип Пети. Това е човекът, който през 1974-та мина по опънато въже разстоянието между кулите на Световния търговски център.

Ако изслушаш интервюто, което направих за DVD-то, ще разбереш и за връзката ми с Филип – затова няма да ти преразказвам това тук. Имам и едно есе, което написах през 1982-ра („Високо върху въжето“, в „Събрана проза“), което трябваше да послужи като предговор към книгата, която бях превел, но – поради доста странни, дори забавни причини – така и не се появи в нея.

В есето споменавам името на Сирил Ванс, държавен секретар при Джими Картър, който присъстваше на едно от изпълненията на Филип, на което бях и аз. Включих името му като реторична отпратка – за да докажа, че този номер е едно изключително демократично изкуство, което може да събуди интереса на всякакви хора, от малки деца до бивши държавни секретари. Но когато показах на Филип какво съм написал, той ме попита: първо – кой е този Сирил Ванс, и когато му отговорих, отсече, че държи в книгата му да няма никакви имена на политици. Глътнах си езика. Не разбираш ли, попитах го. Включих го само за да подчертая какво всъщност правиш? Не, не – отвърна ми Филип, трябва да махнеш името му, не съм съгласен, и толкоз. Вбесен и страшно ядосан, му казах, че е идиот, отказах да махна името и си оттеглих предговора.

Дребен, но влудяващ те пример за арогантността на Филип, за неговата самонадеяност, нетърпяща чуждо мнение, както и за докрай обсебилата го суета. Но от друга страна, едва ли човек без тези качества би се опитал да прави това, което прави той. За щастие, скарването ни не продължи дълго. Останахме си приятели и след няколко години, когато му намерих френски издател за същата книга, той беше толкова щастлив, че разреши предговорът ми да бъде включен.

Всичко това е нещо второстепенно, във всеки случай не е причина за днешното ми писмо. За мен далеч по-интересно е това, което върши Филип – най-вече трите му изпълнения като въжеиграч, които са документирани във филма: „Нотр Дам“ в Париж, мостът „Харбър“ в Сидни и кулите на Световния търговски център. Не знам как ти би реагирал на тези подвизи (и дали вече си реагирал), но според мен те са сред най-невероятните, красиви и вълнуващи постижения, на които някога съм ставал свидетел, геройства от такова умопомрачително величие, че се разтрепервам само като си помисля за тях.

В едно от предишните си писма говориш за Федерер и тениса, който той играе: „Току-що си дадох сметка за нещо, което е едновременно човешко и повече от човешко; току-що проумях, че това е видимото проявление на идеала“. И по-нататък, няколко абзаца по-долу, като говориш за шедьоврите на изкуството: „В същото време обаче то е постигнато от мъж... като мен; каква чест да принадлежа към този биологичен вид, който той олицетворява!“.

Подвизите на Филип възбуждат у мен подобно благоговение... и подобна гордост, че принадлежа към човешкия род.

Въпросът, който ми се ще да задам, е: защо?

Това, което прави той, строго погледнато, не е изкуство, нали така? Нито спада в категорията спорт. Мисля си, че от определена гледна точка може да бъде окачествено като акт на лудост. В края на краищата защо да рискуваш живота си за нещо, което в същността си е съвършено безполезно... все едно безсмислен жест? Но въпреки това, както обяснявам в интервюто си от DVD-то, гледайки лентата от ходенето по въже над „Нотр Дам“, се просълзих, като видях как, докато стои върху опънатото въже, Филип започна да жонглира с дървени бухалки. Изглеждаше толкова невероятно, толкова откачено, толкова надминаваше всякакви естествени очаквания от нормално човешко същество, че нещо в мен се пропука.

В продължение на години тая в себе си идеята за документален филм (нещо, което знам, че никога няма да направя) със заглавие „Изкуството на безполезното“. Филмът ще започва с майстор дърводелец, който изработва сложен по конструкция шкаф (полезен занаят), следват образи на малки момичета в час по балет, които се мъчат да усъвършенстват изкуството си (търсене на красотата, която по същество е нещо безполезно, тъй като не служи на никакви практически цели), и после идва ред на интервюта и изпълнения на различни хора, които се занимават със забравени или подценявани „артистични“ занимания: Филип и ходенето по въже; илюзиониста Рики Джей – човека, който прави магии „в близко обкръжение“ на не повече от три метра от публиката; Арт Шпигелман, художника, който превърна комиксите в сериозна литература – с други думи, изпълнения, най-общо казано, свързани с деца и карнавали, и в същото време в случая с тези трима души, които ги упражняват с неимоверна упоритост, интелигентност и оригиналност, тези популярни форми на изкуство биват издигнати до най-големите висоти на съвършенството. От много години познавам тези хора и всички те имат много общи черти помежду си: идея фикс, желязна дисциплина и усещане за историческа перспектива (всеки един от тях е вманиачен колекционер на материали, свързани с неговото изкуство), както и способността да пишат добре. (Като впечатляващ пример бих посочил книгата на Рики върху история на магиите „Начетени прасета и огнеупорни жени“.)

Въпросът е, че като заобикаля традиционните изкуства (литература, театър, музика, живопис), човек може да стигне до едно по-добро осмисляне на естетическия импулс у човека и до заключението, че най-силният аргумент за смисъла на изкуството е именно неговата безполезност, че ние най-дълбоко и ярко се изявяваме като човешки същества, когато извършваме неща заради самото удоволствие от извършването им, дори когато това изисква незнаен брой години на упорит труд и подготовка (малките балерини) и дори когато удоволствието предполага страховит риск (ходенето по въже)...

След всичко казано дотук надявам се, че ще можеш да се насладиш на филма, ако още не си го видял.

Относно твоето писмо: не виждам никакво слабо място в сърцевината на „Да обиждаш“ и смятам книгата за чудесна, също така се съмнявам, че причината за твоята безчувственост пред лицето на критиката има нещо общо с факта, че си изкарваш прехраната с преподаване. Ти просто вярваш в това, което вършиш – това е, няма друго. Вярваш в писането си и знаеш, че пишеш добре.

Преди няколко месеца двамата се чудехме защо през последните десетилетия няма измислени нови спортове. След като се загледах за кратко в Зимните олимпийски игри, вече смятам, че и двамата сме се изхвърлили. Ски крос! Сноубординг! Жени се премятат презглава във въздуха със ски на краката си!

Сърцето ми щеше да изхвръкне.

П.П. След като миналия месец книгата на Сири „Разтрепераната жена“ беше публикувана на немски, сега тя е поканена да изнесе годишната лекция във фондация „Фройд“ във Виена. Представяш ли си! Как да не се гордея с нея!