„Книга за формата и празнотата“ от Рут Озеки – ярък, дълбоко човешки и възвисяващ роман – излиза за първи път на български. Новата творба на международно отличената авторка предлага необичайно литературно пътешествие, което съчетава магически реализъм, философска дълбочина и неочаквано мощна емпатия към личното преживяване. „Книга за формата и празнотата“ беше налична първо на Коледния панаир на книгата в НДК, а вече може да се открие във всички добри книжарници в страната. Изданието е с логото на „Кръг“, в добрия превод на Надежда Розова и с корица от Люба Халева.

В центъра на романа е Бени О – момче, което се опитва да намери пътя си в свят, изпълнен с шумотевица, болка и объркване. След трагичната смърт на баща си Бени започва да чува гласовете на околните предмети и да усеща всичко по различен начин. След лечение в психиатрия той се сприятелява с една от пациентките в отделението и мистериозния ѝ наставник – бездомник и поет. Водено от загадъчните напътствия, които Алеф оставя в обществената библиотека, момчето най-сетне открива мястото си на откровение, където чува своята Книга. Но дали тя ще му помогне, или се кани да му навреди?

„Книга за формата и празнотата“ е както съвременна притча, така и психологически роман – великолепна история за порастването, духовното търсене и силата на книгите да подреждат хаоса вътре в нас. Световноизвестната писателка Рут Озеки умело преплита будистки идеи, изкуство, деликатност и хумор и създава изящен текст, който докосва и вдъхновява. Романът получава престижната Женска награда за художествена литература през 2022 г., а читателите по цял свет го посрещат като едно от най-емоционалните произведения от последното десетилетие – с оригиналното му разгръщане на теми като идентичността, грижата към себе си и силата на въображението.

„Този изпълнен със състрадание роман за живота, любовта и загубата свети в тъмното – пише за книгата Дейвид Мичъл, автор на „Облакът Атлас“. – Странните му красиви страници се обръщат сами. Ако през последната година-две сте изгубили пътя си към художествената литература, „Книга за формата и празнотата“ ще ви върне обратно у дома.“

Рут Озeки (р. 1956) е американско-канадска писателка, филмова режисьорка и дзен будистка свещеничка. Завършва „Смит Колидж“, където днес преподава творческо писане, а известно време учи и работи в Япония.

В творческата ѝ биография има 4 романа, които навлизат сериозно в теми като екология, лична идентичност, връзка между технологии и духовност. Най-популярни сред тях са „Създания от време“ (2013) и „Книга за формата и празнотата“ (2021), отличен с Женската награда за художествена литература през 2022 г.

Стилът на Озеки се свързва с магически реализъм, интелектуална дълбочина и необичайна нежност към героите, а името ѝ се нарежда сред едни от най-оригиналните и състрадателни гласове в съвременната белетристика.

* * *

Из „Книга за формата и празнотата“ от Рут Озеки

Снимка "Кръг"

Бени

Лош ли бях? Не исках... да съм лош, просто лошо се получи... Уф, мразя, когато думите правят така. Ще започна отначало.

Разберете, аз бях само едно глупаво малко дете, което не знаеше друго, освен че баща му, който го обичаше много, бе намерил смъртта си по глупав и ужасен начин, а майка му, която също го обичаше, полудяваше по свой глупав и ужасен начин, но тъй като не бях виждал нищо друго през живота си, намирах това за нормално. Така де, случва се бащи да изчезват, нали? Знам го от децата в училище. Може би другите бащи не ги прегазват камиони, натоварени с пилета, но родителите се развеждат, бащите изчезват, а майките започват да полудяват. Докато не започнах да чувам гласовете, дори не ми хрумна, че положението не е нормално, а и тогава не ми просветна веднага. Не е чак толкова озадачаващо, когато хората правят щуротии, но когато най-обикновени предмети, дрехи и дори собствената ти вечеря започнат да се държат като герои от анимационен филм, когато се сдобият с уста, очи, собствено мнение и желания, накрая схващаш, че нещо не е наред. Собствена воля. Така е най-точно да опиша с какво внезапно се сдобиха нещата край мен. Печените ребра и фланелените ризи. Бисквитките с късмети и гумените патета. Дори клечките за хранене имаха какво да кажат.

Не буквално. Всъщност не им се появиха големи глупави очи или еластични усти, нищо подобно. По-скоро те като че изведнъж станаха способни да се изразяват... а може би открай време са можели. Може би са ни наблюдавали и са си бъбрели от незапомнени времена, просто хората не чуват вещите и мислят, че те всички са слепи, неми и безчувствени. Да, най-вероятно това се е случило. От мен да знаете, че на предметите изобщо не им харесва да бъдат преценявани така.

Не мисля, че отношението им беше лично, поне не в началото. Предметите не говореха на мен, затова не се уплаших особено. Отначало те като че ли казваха разни неща – може би един на друг, може би на молекулите на въздуха, – просто изразяваха себе си пред Вселената, както винаги. Но после случайно започнах да ги чувам и когато разбраха, че съм придобил слух – свръхестествен слух, – предметите започнаха да опитват да общуват с мен. Само че те говореха на свой език, затова аз, естествено, не разбирах какво казват.

В началото дори не бях сигурен дали са гласове. Гласът е човешки звук... Добре де, животните също имат гласове, и птиците... да го кажем така: живите същества имат глас. И обикновено, когато гласовете говорят, те казват нещо смислено. Само че звуците, които аз чувах, бяха някак случайни и дори да означаваха нещо, не можех да разбера какво точно. Това сигурно ужасно ги е обезсърчило. Най-сетне се появява някой с уши, способни да ги чуват, но въпросната персона е глупаво, несъобразително дете! Нищо чудно, че през цялото време звучаха толкова рязко и раздразнено.

Някои звуци бяха ужасно нечовешки, металически и стържещи, като скърцащи зъбни колела, заради които ти иде да се думнеш по главата. Но имаше и други, приятно нечовешки, като вятъра, облаците или водата. Отначало не разбирах откъде се чуват гласовете. Нали ви се е случвало понякога да усещате една мисъл извън главата си, но все пак да съзнавате, че всъщност е вътре? Е, тези гласове не бяха моите мисли. Те бяха отвън. Бяха различни.

Накрая проумях, че са на вещите около мен, и реших, че мога да ги нарека гласове, защото те все пак се опитваха да кажат нещо смислено, макар да бяха неодушевени. Почти не ги разбирах, но усещах емоциите им. Предметите много ги бива да изразяват чувствата си. Сигурен съм, че знаете за какво говоря: например, когато ключовете ви изчезнат или капачката на тубичката с паста за зъби се изплъзне от пръстите ви, или електрическа крушка изгори, когато натиснете ключа за осветлението. Всички тези дивотии означават нещо, дори да не ги чувате, а когато ги чувате, ви засяга още повече. В особено неприятните дни дори не можех да вляза в кафене, защото всичко край мен полудяваше – и все още ми се случва. В лошите дни, щом прекрача прага на „Старбъкс“, флуоресцентните лампи на тавана започват да жужат с многозначителна тревога, кафеените зърна се разпищяват, болката на картонените чаши и пластмасовите сламки ме връхлита на талази, както и тракането на касовите апарати, пълни с арогантни дребни монети, които си въобразяват, че имат някаква стойност. Единствената разлика е, че сега, когато това се случи, не ме обзема желание да разбия с глава витрината за мъфини. Научих се да чувам болката и след това просто да я оставям да отшуми – изглежда, това въздейства успокояващо на всички около мен.

Е, невинаги е толкова ужасно. Има гласове, които са привлекателни и приятни, като гласа на гуменото пате, което мама намери в контейнера за смет. Нямам предвид неприятното писукане, което патето издава, когато го стиснеш, а другите му гласове, които са по-скоро спомени на патето за океани, приливи, вълнения, брегове и нещо друго, по-призрачно и нежно, като отдавнашното докосване на нечий женски пръст.

О, и още нещо. За да не останете с погрешно впечатление: не говорим само за ръкотворните неща. Може би на тях им се удава по-лесно, защото са съхранили гласовете на своите човешки създатели, както понякога мирис насища дрехите и не можеш да се избавиш от него. Неръкотворните неща обаче – дървета и камъчета – също говорят, но гласовете им са различни. Естествените неща обикновено са много по-тихи, не крещят толкова силно, говорят в по-ниските регистри. Не знам защо, но може би Книгата ще го обясни. Знам само, че ми отне доста време да се науча да си настройвам слуха така, че да чувам неръкотворните неща въпреки глъчката, която вдигат ръкотворните.

Всъщност не знам дали аз се научих да настройвам слуха си за тези гласове, или нещата се научиха да се изразяват така, че да ги чувам. Вероятно и двете. Може би се акордирахме взаимно. И отне известно време. През първите няколко месеца гласовете се появяваха и изчезваха, после минаваха седмици, без да ги чувам. Може би просто се разочароваха, отказваха се да опитват и ме напускаха, но след това винаги се връщаха. Тъкмо започвах да ги забравям и решавах, че отново ще си бъда нормален, и не щеш ли някой телбод или тавичка за лед в хладилника подмяташе нещо и докато се усетиш, всички отново се разбъбряха. Всеки имаше мнение. Всеки имаше какво да разкаже.

Откакто започнах да чувам гласовете, мисля много за тях, консултирах се с терапевти и училищни психолози, а после и в болницата. Ще стигна до всичко това по-късно – по-точно Книгата ще стигне, тъй като тя разказва историята. Да знаете, че аз не възразявам. Свикнах да ме обсъждат и нямам нищо против, освен ако не са глупави лекари, които си блъскат главите как да ме излекуват. Така е още по-добре, защото някои събития от моята история, например запознаването на мама и татко, са се случили преди да се родя, или когато съм бил твърде малък, за да ги помня, а има и събития, които предпочитам да забравя. Затова нека Книгата разкаже по-голямата част от историята. Мисля, че тя е искрена и доста благонадеждна, освен това не възразява и аз да се намесвам понякога и да я прекъсвам, за да изкажа мнението си.

Защото знаете ли какво? Държа да разберете, че съм размишлявал много сериозно за всичко, което ми се случи, така че не ме вземайте за някакъв луд, който си въобразява, че е представител на света на предметите. Изобщо не се смятам за избраник. Не съм искал да бъда официален говорител на някакъв тостер, дори ако той ме смята за такъв.