"Видели как птиците в утринното небе се запалили и експлодирали безшумно..." (ОТКЪС)

Изключителният Кормак Маккарти се завръща в България със своя най-голям шедьовър. За първи път у нас излиза „Пътникът“ – лебедовата песен на носителя на „Пулицър“ и първа негова творба след брилянтния роман „Пътят“. Атомна енергия, морални дилеми и човешки трагедии се преплитат в последното му произведение, което вече може да се открие в добрите книжарници с логото на издателство „Кръг“, в превод на Венцислав К. Венков и с корица от Милена Вълнарова.

Нощ е и Боби Уестърн получава обаждане: в океана се е разбил самолет и е време за гмуркане по спешност. Младият мъж надява водолазния си костюм и се залавя с разплитането на сложна загадка. Истинската бездна обаче не е под водата, а у самия Боби… Докато сам потъва все по-дълбоко в тайните на катастрофата, младият мъж е принуден да се изправи срещу друга, още по-болезнена история – трагедията на брилянтната си сестра Алисия – и да се примири с факта, че двамата са деца на един от създателите на атомната бомба.

Реалност и халюцинация, любов и разрушение, вина и копнеж се преплитат в двойна спирала от мистерия и отчаяние. С присъщата си поетична жестокост, в „Пътникът“ знаменитият Кормак Маккарти изследва пределите на разума, тежестта на загубата и тънката граница между спасението и самоунищожението.

Едновременно трилър и философска изповед, този впечатляващ роман е последно сбогом от един от най-мощните гласове на американската литература.

„Блестяща книга, удивително постижение… Кормак Маккарти я е написал така, както само той умее“, пише в рецензията си „Лос Анджелис Таймс“.

С „Пътникът“ читателят рязко се потапя в света на сложни морални избори, които не само провокират, но и вдъхновяват. Маккарти отново ни напомня, че истината и изкуството често вървят ръка за ръка, а всяка история носи със себе си значими уроци за живота. Този забележителен роман е не просто история, а изследване на човешката душа, което оставя емоционална следа у всеки читател.

„Пътникът“ е първата част от двутомния шедьовър, който носителят на „Пулицър“ пише в края на своя живот. Сюжетът и на „Пътникът“, и на следващата книга „Стела Марис“, която се очаква на български през пролетта, проследява съдбата на Боби и Алисия Уестърн – деца на един от създателите на атомната бомба.

Кормак Маккарти (1933 – 2023) е един от най-значимите американски писатели, известен със суровия си стил и философска дълбочина. Роден в Роуд Айлънд и израснал в Тенеси, той утвърждава мрачния си, поетичен и безкомпромисен литературен глас още с първите си романи.

Успоредно с писането получава престижни отличия, като стипендиите „Гугенхайм“ и „Макартър“, които признават литературната му значимост далеч преди да стане широко популярен автор.

Маккарти предизвиква истински фурор с емблематичните „Няма място за старите кучета“, екранизиран от братята Коен и спечелил 4 награди „Оскар“, и „Пътят“, удостоен с „Пулицър“ и превърнал се в културен феномен.

* * *

Из „Пътникът“ от Кормак Маккарти

Снимка "Кръг"

Bечерта слезе до бара и си взе хамбургер и бира. Никой дума не му обели. На тръгване Джоузи само сведе брадичка към него. Съжалявам, Боби, каза. Тръгна нагоре по улицата. Старите павета бяха мокри от влагата. Ню Орлиънс. Двайсет и девети ноември 1980 година. Зачака да пресече. Фарове на слизаща по улицата кола, удвоени от мокрия черен паваж. Корабна сирена по реката. Равномерни удари на машина за набиване на колове. Застудя му от стоенето под ръмящия дъжд, затова пресече улицата и продължи. Като стигна до катедралата, се качи по стъпалата и влезе.

Палещи свещи стари жени. За упокой на мъртвите тук, които нямаха друго съществувание и скоро нямаше да имат никакво. Баща му бил заедно с Опенхаймер на Кампаня Хил за Тринити*. С Телър. Бете. Лорънс. Файнман. Телър им раздал слънцезащитен крем за лице. Всички носели защитни очила и ръкавици. Като заварчици. Опенхаймер палел цигара от цигара и имал хронична кашлица и развалени зъби. И поразително сини очи. И някакъв особен акцент. Почти ирландски. Дрехите му били скъпи, но висели по него. Бил лек като перце. Гроувс го взел на работа, след като се убедил, че не можел да бъде сплашен. И толкоз. Куп страшно умни хора го смятали за едва ли не най-умното Божие създание, откакто свят светува. Особен чешит трябва да е тоя Господ.

Имало хора, които оцелели от Хирошима и хукнали към Нагасаки да се убедят, че най-близките им са в безопасност. Пристигнали тъкмо навреме, за да бъдат овъглени. Той отишъл там след войната с екип учени. Баща ми. Разправяше, че всичко било ръждясало. Всичко сякаш било покрито с ръжда. По улиците си стояли изгорелите скелети на трамваи. Стъклата се разтопили и образували локви по паважа. Върху опушените пружини седели скелетите на пътници с изгорели дрехи и коси, а от костите им висели почернели късове плът. Очите им се били разтопили и изтекли от очните ябълки. Изгорели устни и носове. Седящи нахилени по седалките. Наоколо се движели живите, но нямало къде да отидат. Хиляди от тях нагазили в реката и там загинали. Наподобявали насекомите в това, че нямало посока, която да предпочитат пред останалите. Горящи хора лазели между труповете като някакъв ужас в огромен крематориум. Просто им се струвало, че светът е свършил. Почти никому не минавало и през ум, че било свързано по някакъв начин с войната. Носели кожата си струпана върху протегнатите си напред ръце, сякаш била пране, което не бивало да се влачи по развалините и пепелта, и се разминавали с безразличие, скитайки се безсмислено сред димящите останки, а зрението, запазено при някои от тях, им служело точно толкова, колкото и на ослепелите. Вестта за случилото се дори не излязла от града в продължение на два дни. Спомените на оцелелите за всички тези ужаси съдържали насетне и определени естетически отсенки. A мукоидният фантом, разцъфнал в утрото подобно на пагубен лотос и разтопил твърдите тела по непознат до този момент начин, съдържал истина, която заглушила поезията за хиляда години напред. Подобно на необхватен мехур, щели да кажат. Подобно на нещо, изникнало от морето. Потръпващо леко над близкия хоризонт. А след него и неописуем звук. Видели как птиците в утринното небе се запалили и експлодирали безшумно, и падали по дълги криви към земята, сякаш били подаръчета за спомен на почелите партито гости.

Дълго седя на дървената пейка, приведен напред като всеки друг покайник. Жените минаваха безшумно по пътеката. Вярваш, че загубата на обичаните от теб хора те е опростила и всичко останало. Позволете ми да ви разкажа една история.

Имаше трийсет и седем нейни писма и макар да ги беше наизустил до едно, не преставаше да ги чете до безкрай. Всичките освен последното. Беше я попитал дали вярва в съществуването на задгробен живот, а тя му отвърна, че не изключвала подобно нещо. Че можело и да има. Макар да се съмнявала, че ще стигне дотам. Дали, ако има рай, той не е основан върху гърчещите се тела на прокълнатите? Накрая заяви, че Господ не се интересува от идеологията ни, а единствено от нашето мълчание.

След като излетяха от Мексико Сити, самолетът се заиздига през синеещия сумрак, докато излезе наново на слънце, после направи завой над града, а луната падна отвъд прозореца в пътническия салон, сякаш беше пусната в морето монета. През облаците се подаде върхът на Попокатепетъл. Искрящи на слънцето снегове. Дълги сини сенки. Самолетът бавно се отправи на север. Далеч под тях бяха очертанията на града, като тъмноморави карета, наподобяващи огромна дънна платка. Тук там присвяткваха новозапалени светлини. Сумракът се сдоби с очертание. Истаксиуатъл. Смаляващ се постепенно. Настъпващият мрак. На двайсет и седем хиляди фута самолетът спря да набира височина и разбунвайки звездите зад кърмата си, пое на север в мексиканската нощ.

Тя беше на осемнайсет. На рождения ù ден не спря да вали. Останаха в хотела да четат стари броеве на списание Лайф, намерени в антикварна книжарница. Тя седеше на пода, прелистваше бавно страниците и пиеше чай. По-късно, като отиде по коридора да почука на неговата стая, лампите светеха посред обед. В края на коридора завесите се вдигаха от вятъра. Слезе долу и се загледа навън. Сив, празен паркинг. Завесите бяха натежали от дъжда и первазът на прозореца беше мокър, но дъждът беше спрял. Отвън покрай прозореца минаваше противопожарна стълба и железните ù ребра бяха станали тъмнолилави от дъжда. В двора под нея барака от покривна ламарина. Кучешки лай. Студена и смущаваща въздуха светлина. Гласове на испански.

Когато той се събуди, тя беше опряла глава в рамото му. Мислеше си, че спи, но тя гледаше през прозореца на самолета. Можем да правим каквото си искаме, каза тя.

Не, каза той. Не можем.

На отмиращата светлина се виждаше река, наподобяваща оръфано сребърно въже. Езера навътре в каменните дерета, побелели от леда. Западните планини в пламъци. Запалиха сигналните светлини на левия борд. Онези на десния бяха зелени. Като на кораб. Пилотът щеше да ги изключи в облаците заради отражението. Когато по-късно той се събуди далеч на север, под дясното крило минаваше пустинен град и се изсулваше в тъмнината, подобно на мъглявината Рак. Шепа камъни върху черното бижутерско кадифе. Косата ù му напомняше на ефирна материя. Не беше сигурен какво точно значи ефирна. Но косата ù приличаше на ефирна материя.

В Чикаго беше студено. Опърпани мъже, събрали се от зори около скарата на отдушника на паропровода. Като дете тя страдаше от кошмари и се промъкваше в леглото на баба си, а баба ù я гушваше и я утешаваше, че всичко било наред и че просто е сънувала. А тя ù казваше: Да, сън беше, но не всичко е наред. При последното им ходене в Мексико Сити той я остави в хотела и отиде до представителството на авиолинията да потвърди резервациите им. Като се върна в хотела, му се беше наложило да ù каже, че представителството било затворено, а авиокомпанията фалирала, поради което билетите им били неизползваеми. До Ел Пасо пътуваха с автобус. Двайсет и четири часа. Димът от мексиканските цигари не се различаваше от запалено сметище. Тя спа с глава в скута му. Жената на два реда пред тях не престана да се обръща и да я гледа. Да гледа прелелите през страничната облегалка руси коси.

---

* Кодово название на първата опитна експлозия на ядрено оръжие. – Бел. прев.

** Сестра ми (исп.). – Бел. прев.

*** Наистина ли? / Да. Наистина. Вие закъде пътувате? / До Хуарес. А вие? / Не знам. Докъдето стигнем (исп.). – Бел. прев.