По Коледа милиарди хора по света празнуват раждането на Исус Христос. Пеят се песни, палят се свещи, разиграват се сцени с рождествените ясли, ангели и пастири. Но зад познатата коледна картина стои въпрос, който не спира да вълнува хората вече двайсет века: кой е бил реалният Исус от Назарет – човекът зад вярата, зад догмите, зад легендите?

Историческата наука отдавна се опитва да отговори на този въпрос. Тя не търси „доказателство за Бога“, а човека Исус – живял в конкретно време, в конкретно общество, с конкретни конфликти, страхове и надежди. И колкото повече пластове от благочестиви разкази се слагат настрана, толкова по-сложна, по-напрегната и по-човешка фигура остава в центъра.

Как изследваме историческия Исус

Всеки, който иска да изследва живота на историческия Исус, неизбежно се сблъсква с Библията. Основните източници са текстовете на Новия завет – четирите евангелия според Матей, Марко, Лука и Йоан, както и писмата на апостол Павел и Деянията на апостолите. Извън тях има само няколко кратки споменавания при римски и един юдейски историк.

Това поставя изследователя пред сериозно предизвикателство. Евангелията не са писани като неутрални биографии. Техните автори искат да убедят, да вдъхновят, да свидетелстват за вяра. Те представят Исус като месия и Божи син – и това неминуемо влияе върху начина, по който разказват историята му.

Както подчертава богословът Волфганг Райнболд, историческите текстове никога не са напълно безпристрастни. Това важи и за римските историци, и за евангелистите. Именно затова задачата на историко-критичната наука е да разграничава между богословско послание и вероятно историческо ядро.

Парадоксално, но именно противоречията в източниците говорят в полза на това, че Исус е реална историческа личност. Измислените герои имат „гладка“ биография. При Исус обаче виждаме напрежения, несъответствия, различни акценти – белези на автентична история.

Произходът: не Витлеем, а Назарет

Днес е почти сигурно, че коледната история не отразява историческата действителност. Исус не е роден във Витлеем, а най-вероятно в Назарет – малко и незначително селище в Галилея. Там е израснал, там е бил познат като „сина на Йосиф“.

Дори годината на раждането му не съвпада с нашето летоброене. Вероятно Исус се е родил между 7 и 4 година пр. Хр. – резултат от грешка, допусната през VI век при изчисленията на монаха Дионисий Малки.

За детството и младежките години на Исус знаем твърде малко. Библейските разкази от този период са по-скоро легендарни. Едва около 30-годишна възраст той влиза ясно в историческите извори. Преди това вероятно е работил като занаятчия – не непременно само дърводелец, а човек, който върши всякаква строителна работа.

Дете от пачуърк семейство, проблемен тийнейджър

Какво добро може да излезе от Назарет? — пита по-късно един ученик. За Витлеем това важи още повече: родното място на Исус е провинциална дупка с отдавна отминало славно минало, а раждане в обор тогава е приблизително толкова уютно, колкото днес раждане на крайпътна отбивка. Към днешна дата раждането на Исус на това място, по този начин и в това семейство щеше да е казус за социалните служби. Майка му Мария е непълнолетна, а бащата неизвестен.

 Като заместник-баща се появява Йосиф, който не иска да изостави бременната майка.

Едва ли това е било хармонично семейство, дори по-късно да го наричат „свято“. След това се появяват четирима братя и неизвестен брой сестри — вероятно деца на Йосиф. Исус има цял куп полубратя и полусестри — типично пачуърк семейство и далеч от проповядваните „традиционни семейни ценности“, в които мъж и жена имат само един партньор и само свои деца.

Исус вероятно е бил трудно дете, макар че за детството му почти няма разкази. Освен най-известният – бягството му в храма. По време на посещение в Йерусалим той изчезва от родителите си и започва да изнася лекции на възрастните. След три дни търсене майката го намира в храма — централното светилище на града. Наполовина облекчена, наполовина смаяна, тя го пита какво прави тук. Той не разбира въпроса: това е домът на неговия баща.

След това първо приключение преданията замлъкват за години напред. Вероятно няма какво толкова да се разказва за живота му – той е израснал сравнително спокойно. Но вероятно е носел това трескаво неспокойство в себе си през цялото време, защото след 30-тата си година той изведнъж избухва, превръща се не просто в мъж, а в месия, в революционер и проповедник, когото светът помни и почита и до днес, 20 века по-късно.

Как е преминало тийнейджърството на един такъв мъж би могла да разкаже само майка му, с която остава близък до края на дните си. Но едва ли е бил лесен пубертет, още повече че през целия му път неотменно до него остава само Мария. Семейството му от време на време изпитва съмнения, недоверие, умора. Трябва да е била трескава интензивност – тази сила, която в крайна сметка изтръгва Исус от неговото всекидневно съществуване.

От днешна гледна точка е поразително колко кратко време Исус е бил изцяло Исус – мъжът, с когото светът го помни и до днес. Той не е учил и проповядвал с години, не е изграждал постепенно последователи, не е трупал влияние и значимост.

„А Исус беше, когато започна, на около тридесет години“, казва Евангелието от Лука. В най-добрия случай му остават не повече от три години до смъртта.

Защо се появява толкова късно в ярката светлина на общественото внимание? Защо действа с такава бързина, докато юдеи и римляни не се обръщат срещу него и римският наместник не слага рязък край на живота му? Изглежда, сякаш на този праг в биографията му нещо вътре в него се е отприщило.

Според съвременната психология най-вероятно Исус е достигнал до житейска криза, в която е поискал да се докаже на баща си, за бъде признат от него, да открие кой е истинският му отец.

Трудна задача, ако баща ти е самият всемогъщ Бог-Отец. Затова Исус надраства себе си и се хвърля в нов живот - на странстващ проповедник.

Хората първоначално реагират с недоумение: „Това не е ли синът на Йосиф?“ Така го посрещат при първата му поява в Назарет – там, където го познават. И тогава той тръгва по пътя. От този момент нататък пътят става неговият дом.

Лакомник и винопиец, приятел и опора

Исус не се появява изведнъж като самостоятелен религиозен водач. В началото той е последовател на Йоан Кръстител – харизматичен проповедник и строг аскет, който призовава към покаяние. Вероятно именно от него Исус възприема ключови идеи за идващото Божие царство.

Но тук се очертава важна разлика. Докато Йоан е аскет, Исус е обединител. Той споделя трапези, пие вино, общува с хора от различни социални слоеве. Наричат го „лакомник и винопиец“. Това далеч не е дребна подробност – тя показва, че Исус не бяга от живота, а влиза в него.

Самият Исус разказва за нападките на своите противници: „Вижте го този човек — лакомник и пияница!“, така го хулят неговите презрители. А какво точно е имало между него и Мария от Магдала — и за това хората спекулират и до днес. Но той не е водил по-различен живот от другите в онова време – когато тълпата иска да линчува прелюбодейка, Исус призовава пръв да хвърли камък онзи, който никога не е грешал. И тълпата се разотива, без никой да посегне. Но извън всекидневните дреболии Исус е и съвсем различен от съвременниците си.

Според преданията той лекува болни, изгонва демони, впечатлява хората. Дали това са „чудеса“ в съвременния смисъл? Историците не могат да кажат. Но е сигурно, че хората са преживявали срещата с него като нещо изключително.

Въпреки че не е аскет, Исус носи радикално послание.

„Не можете да служите едновременно на Бога и на Мамона“, казва той. Това не е просто морален съвет, а директно предизвикателство към икономическите и социалните структури.

Когато изпраща учениците си, Исус им забранява да носят пари. Той иска те да разчитат на гостоприемството на общността, на взаимното доверие и на Бога. Това е форма на социален експеримент – живот без сигурност, без натрупване, без застраховки.

Центърът на неговата дейност е Капернаум, но пътят му неизбежно го отвежда към Йерусалим – политическия и религиозния център. Там сблъсъкът е неминуем.

Труден характер

Във всички предания за Исус ясно личи, че той не е бил лесен характер. Гневът му плаши дори най-близките му последователи, а мишена на изблиците му са неговите ученици. „И вие ли сте толкова неразбиращи? Още ли не схващате?“, укорява ги той, когато не разбират някоя от притчите му. А малко по-късно отново: „Още ли сърцата ви са закоравели?“

Той кастри остро и онези, които идват да го чуят и видят с надеждата, че един досег с него ще ги изцели и възнагради с нов живот.

„Не всеки, който ми казва: ‘Господи, Господи’, ще влезе в небесното царство“, казва той.

В същото време Исус проявява безгранична обич и състрадание. Така, както той е бил приет за син от Йосиф, така той приема всички за свои братя и сестри. Не се плаши от прокажения, утешава и изцелява сакатия, намира подкрепа дори за грешницата. Всеки може да намери в него опора. Тези силни чувства от целия спектър – от пълно отчаяние, през опустошаващ грях до кротко смирение и всеопрощение показват една изключително сложна личност, един Божи син, на когото нищо човешко не му е чуждо, но има силата да го надмогне.

Човешкото го владее дори и на края му – когато той увисва на кръста, изпитва чист, огромен, неподправен страх.

Арестът и смъртта

Юдея по това време е под римска окупация. Религиозните и политическите елити се страхуват, че Исус може да предизвика размирици. Те го предават на римската власт, а решението за екзекуцията е взето от Понтий Пилат.

Разпятието е типично римско наказание за бунтовници. Исус умира като такъв – не като религиозен философ, а като човек, възприет като заплаха за реда.

Човек, Бог или и двете?

В крайна сметка човек ли е, или Бог Исус?

Още учениците не са единодушни кой е Исус. Пророк? Месия? Божи Син? Този въпрос остава отворен и днес. Християнската традиция стига до сложната формула за „две природи“ – човешка и божествена, неслети и неразделни.

Интересно е, че съвременната физика предлага аналогия: светлината е едновременно вълна и частица. Две противоречиви описания, които заедно дават по-пълна истина. По подобен начин християнството мисли за Исус.

В края на пътя си Исус прави своя най-важен избор - не избира гнева, а доверието.

„Не моята воля, а Твоята да бъде.“ Под кръста са майка му и един ученик.

„Ето“, казва умиращият на Йоан, единствения останал ученик, и посочва Мария, „твоята майка.“

А на Мария, своята майка, казва: „Жено, ето твоя син.“

Дори умирайки, Исус събира хората, създава обич, грижи се. Може би точно в това се крие причината историята му да не приключва с разпятието. Не в чудесата, не в догмите, а в човешката дълбочина на един човек, който не е бил аскет, но е бил революционер на любовта. И най-важното, което ни оставя е, че всеки човек може да бъде като него - да създава любов, семейство, утеха — при всякакви обстоятелства.

по материали от "Ди Цайт", Дойчландфунк, АФП