В навечерието на 150-ата годишнина от Априлското въстание в нов луксозен том излиза един знаков текст за това емблематично събитие в българската история – въздействащият и дълбоко емоционален мемоар „В тъмница. Спомени от 1876 година“ на Константин Величков. Творбата е не само личната история на революционера и интелектуалец, прекарал повече от три месеца в занданите на Пазарджик, Пловдив и Одрин след разгрома на бунта, но и разказ за човешките терзания пред лицето на смъртта. Безценен документ за нашето минало, „В тъмница“ излиза за първи път от 1977-а насам, което я прави сравнително непозната за читателите. Изданието на „Кръг“ – с твърди корици и дизайнерско оформление от Капка Кънева – вече е в добрите книжарници.

„Затворът – пише Величков в мемоара си – върши своето действие, убива живота, убива душата бавно, постепенно, неусетно.“

Всеки ред в спомените на писателя, преводач, художник и общественик е исторически точен – от садистичните издевателства над въстаниците, които идват не само от официалната власт, но и от простолюдието, чието битово спокойствие е нарушено, до покъртителните сцени на рухнали надежди и човешко малодушие...

В разказа на Величков, обогатен от безценните пояснителни бележки на литературния историк Иван Сестримски, срещаме редица добре познати имена. Тук по-живи от всякога са Георги Бенковски, Васил Петлешков, д-р Спас Абрашев – Хекимина, неколцина близки съратници на Васил Левски; а Тодор Каблешков разкрива в детайли плана си (така и нереализиран) лично да убие самия османски султан...

Революционерите, които писателят среща в тъмницата, са далеч от клишетата в учебниците по история. Някои стоически приемат мъченията и изправянето пред бесилката. Други обаче се гърчат в страх и непоносими терзания, съкрушени от безсилието си пред съдбата.

Поробителите също не са анонимна маса от насилници – Константин Величков откроява поне двама османски офицери с достойнство и чест, които настояват за справедливо отношение към окованите. Нощите в затвора са безнадеждни, но с утрото на новия ден идва плахото очакване за чудото на спасението...

Както е известно, самият Величков е избавен от бесилото благодарение на европейска комисия, която разследва жестокостите при потушаването на въстанието. Следват две години неспирни борби, Руско-турската война от 1877 – 1878 г. и Освобождението. А Величков предстои да се превърне в един от най-видните интелектуалци и политици в новата ни история.

Константин Величков (1855  – 1907) ще стане два пъти министър на народното просвещение и три пъти народен представител. Ще остави трайна следа в българската литература, превеждайки творби на Виктор Юго, Пушкин, Шекспир, създавайки истински бисер с българския текст на Дантевия „Ад“ и сам пишейки художествени произведения. Заедно с Иван Вазов ще състави прочутата двутомна „Българска христоматия“, която за първи път запознава читателите у нас с редица шедьоври на европейската литература. Величков е и талантлив живописец – негови картини притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, художествени галерии в Пловдив и Пазарджик, както и частни колекционери.

И зад всичко това, малко или много, ще прозират онези месеци в османските тъмници...

* * *

Из „В тъмница. Спомени от 1876 година“ от Константин Величков

Снимка "Кръг"

Не дремнах цяла нощ. Съмна се и аз не бях се помръднал от ъгъла, дето се бях свил от вечерта. Цяла нощ ме бяха мъчили тежки и печални мисли. Едва ли обаче аз се сещах за своята съдба. Общото нещастие беше така голямо и страшно и изпълняше душата с такава неизмерима горест и отчаяние, щото трябваше човек да страда от безпримерен егоизъм, за да може, когато то стоеше пред очите му, да мисли и тъжи за себе си.

Пред страданията, на които беше подвергнат целият народ, низко и недостойно ми се виждаше да се окайвам за собствената си участ.

Няколко дена преди да избухне въстанието, една нощ, като в едно внезапно изтрезняване от опиянението, в което живеехме всички, бях видял с жестока ясност с какви несъстоятелни средства разполагахме за борбата, към която се готвехме, и тръпки от ужас бяха ме побили при мисълта, че въстанието наместо ония светли резултати, които чакахме от него, ще се разреши може би само с едно величайше бедствие.

Всичките приготовления, които ставаха и които ми бяха всецяло известни, и всичката оная трескава деятелност, която развивахме от три месеца насам, ми се показаха детинска игра. Не разчитахме всъщност на нищо друго освен на своето въодушевление. Но с какво щяхме да подкрепим това въодушевление, когато се намерехме пред грамадните сили, които правителството можеше и неминуемо щеше да развие против нас? Това страшно видение беше продължило цели часове, през които бях прекарал мъчителна и извън силите ми борба с вярата, в която живеех с всичката мощ на най-хубавите си и светли чувства. На заранта обаче видението се беше пръснало като един лош сън и в душата ми се беше възправила пак цяла, непокътната, още по-смела и по-силна вярата ми в успеха на великото дело.

Сега стоеше пред очите ми тая катастрофа, която ми се беше мярнала някога като през един облак, който се беше внезапно раздрал пред мене. И тя беше по-страшна, по-неизмерима, отколкото беше могло тогава да ми я представи въображението ми. Ако тя душеше сърцето ми и ума ми от няколко деня вече, сега тя се развиваше пред мене във всичката си неумолима действителност и очите ми неотразимо стояха приковани в нея. За нея ми говореха всички тия страдалчески образи, които бях срещнал от стъпването си в конака, тия стотици затворници, които изглеждаха печално през решетките на тъмницата, тия нещастници, които висяха живи обесени с железни вериги като зверове. Тя ечеше в охканията на изтезаваните мъченици. Тя осветяваше със злорадна усмивка лицето на последното заптие, което имаше право сега да се издява с надеждите ни и името ни.

И горко, и болезнено избликваше в душата ми чувството на народното унижение! Блян бляскав, чуден беше прелетял над целия народ, беше го увил в своите криле, беше го повдигнал високо-високо, беше разтуптял сърцето му с най-сладките надежди, които могат да пленят един роб, беше възпламенил в гърдите му светия порив на подвизите и борбите, и едва борбата, към която беше го повикал, беше избухнала, преди още да бяха заглъхнали въодушевените викове от радост и възторг, с които се срещна, той се беше разбил и беше оставил след себе си разорения, кърви, сълзи, позор и униние! Грозната ни съдба като че беше нарочно изтъкала тоя примамлив и оболстителен мираж и беше го изправила пред очите ни, за да ни нанесе нов удар, да ни смаже още по-страшно, като се подиграе с най-хубавите ни чувства и ламтения.

Катастрофата беше страшна по жертвите, които беше направила, по ужасите, които беше предизвикала, но тя беше неизмеримо по-страшна по това, че беше разкрила и пред враговете ни, и пред нас самите нашата немощ и безсилие. Кървавият ѝ спомен, който хвърляше още една грозна дата в историята ни, щеше да легне над бъдещето и над народната съвест като неумолимо свидетелство за безпомощната ни слабост. Как мрачно се очертаваше сега пред мене това бъдеще със своите неволи и страдания, с подлото съзнание, заседнало в душата на целия народ, че нищо не може да стори за подобрение на своята тежка съдба! Кой ще отстрани от очите му кървавия призрак и ще се опита да сътресе унинието му и да повдигне духа му? Кой ще възкреси в гърдите му вяра и надежда за по-честит живот и ще го убеди, че не са глупи и пагубни химери?

Всички тия нерадостни мисли се сливаха неумолимо в едно заключение, което ми представяше въстанието като един грях и страшната катастрофа – плод на тоя грях. Колкото и да беше скромно участието ми в деятелността на местния комитет в града ни, чувствах да тежи тоя грях и върху мене, както върху всички ония, които, като бяха прегърнали мисълта за въстание, бяха съдействали за разпространението ѝ, без да си дадат отчет за средствата и без да обсъдят последствията. Ако въстанието не беше от ония движения, които в известни исторически моменти фатално се налагат на народите, които не се създават, нито пък могат да бъдат възпрени произволно, имаше ли нещо по-страшно от отговорността, която бяха приели ония, които бяха играли по-видна и ръководеща роля в него? Не за фаталния характер на въстанието можех да мисля сега и не в това можех да търся утеха и мир от угризенията, които ме мъчеха. Пред мене стоеше неумолима, оголена от всяко облекчително извинение лековерността, с която се беше предприело. Гледах в него един акт, който досущ е зависел от волята на ония, които са го извършили.

При печалното осветление, под което ми се представяше сега деятелността на комитетите, как изглеждаше осъдително всичко, на което бях гледал изпреди като на подвиг! Възпоменанията възникваха в паметта ми с безпощадна ясност, с която престъпникът си наумява подробностите на злодеянието си, и изреждаха се в ума ми като обстоятелства, които правеха едно от друго по-тежък и по-непростителен греха ни.

Народът не беше искал да знае ни с какви сили и средства се разполага, ни какви сетнини може да има въстанието. Нему се беше казало, че е дошъл часът да въстане, че цяла България се готви към революция и вечен срам ще тегне върху ония, които не вземат участие в нея, и беше се задоволил с това. Помня какъв страх вълнуваше нас самите да не останем извън движението. След старозагорското приключение беше настъпило за няколко време пълно затишие. Изведнъж се научаваме, че са се явили апостоли в някои места на Северна България и готвят народа към бунт. Всички бяхме смутени. Събирахме се, съвещавахме се и най-сетне бяхме решили да изпратим нарочно хора да намерят някои от апостолите и да ги поканят да пренесат своята деятелност и между нас, когато внезапно се явиха Бенковски и Волов. Ние гълтахме всяка новина, която идеше от Босна и Херцеговина, опивахме се от подвизите на юнаците им и във възторга, който ни увличаше, виждахме вече България цяла възпламенена, въстанала като един човек, кръстосана с чети, които се борят храбро под знамето на свободата и разнасят далеко името ѝ и славата ѝ. Какъв срам, какво унижение да останем безучастни зрители към общия подвиг!

И мечтата ни се изпълни. О, дни на свято увлечение! Как сладко разтрепервате гърдите ми и сега, когато така хладнокръвно разсъждавам за вас!