Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта милионерът Самюел Ратчет е открит мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Откъснати от света, пасажерите разчитат на изключителните умения на Поаро, който единствен може да разплете тази сложна загадка. 

Агата Кристи е най-популярният криминален автор в света. Нейните произведения са преведени на над сто езика, продадени в повече от два милиарда екземпляра. Ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща, Агата Кристи е обявена за "Първата дама на криминалния жанр".

А сега издателство „Ера“ представя на нашето внимание новото и луксозно издание на един от най-добрите, ако не и най-добрия, криминален роман – „Убийство в Ориент експрес“.

* * *

Из "Убийство в Ориент експрес" от Агата Кристи

Корица Издателство "Ера"

Глава I

Един важен пътник в експреса „Тавър“

Беше пет часът през една зимна сутрин в Сирия. На перона на гарата в Алепо бе спрял влакът, възторжено описан в железопътните справочници като експреса „Тавър“. Разполагаше с вагон-ресторант, спален вагон и два пътнически вагона.

До стъпалата на спалния вагон бе застанал млад френски лейтенант във великолепна униформа и разговаряше с един загърнат до ушите дребен мъж, от когото се виждаха само зачервеният нос и краищата на засуканите нагоре мустаци.

Беше много студено и никой не би завидял на задължението да се изпрати видният чужденец, но лейтенант Дюбоск изпълняваше стоически заповедта. От устата му се лееха изящни фрази на изискан френски. Но той никак не беше посветен в последните събития. Носеха се, разбира се, слухове, както става винаги при подобни случаи. Раздразнението на генерала – на неговия генерал – нарастваше все повече. След това пристигна, изглежда, чак от Англия, този непознат белгиец. Последва цяла седмица на странно напрежение. А сетне се случиха някои неща. Един много известен офицер се самоуби, друг подаде оставка и мрачните лица изведнъж изгубиха угрижения си израз, после някои военни ограничителни мерки бяха отменени. А генералът – генералът на самия лейтенант Дюбоск – сякаш за миг се подмлади с десет години.

Дюбоск бе дочул част от един разговор между генерала и чужденеца. „Вие ни спасихте, мон шер!  – бе казал генералът разчувстван, а големите му бели мустаци бяха потръпнали. – Вие спасихте честта на френската армия, предотвратихте голямо кръвопролитие! Как мога да ви се отблагодаря, че се отзовахте на молбата ми? Да дойдете толкова далеч...“

Чужденецът (на име мосю Еркюл Поаро) бе отвърнал на тези думи, както подобава, и в отговора си бе включил фразата: „Всъщност, доколкото си спомням, вие веднъж спасихте живота ми, нали?“ А след това генералът също бе отговорил, както подобава, омаловажавайки заслугите си за тази отдавнашна услуга, и разговорът им бе завършил със сърдечна прегръдка след много излияния за Франция и Белгия, за славата, честта и други такива неща.

Но лейтенант Дюбоск все още не бе наясно за какво става дума, на него бе възложено да изпрати мосю Поаро на гарата и той изпълняваше това с усърдие и жар, подобаващи на млад офицер с обещаваща кариера пред себе си.

– Днес сме неделя – каза лейтенант Дюбоск, – утре, понеделник вечер, вие ще бъдете в Истанбул.

Той вече не за първи път правеше това уточнение, а пък разговорите на перона преди заминаването на влак се характеризират с подобни повтарящи се забележки.

– Точно така – съгласи се мосю Поаро.

– Струва ми се, че възнамерявате да останете там няколко дни.

– Но, разбира се. Никога досега не съм посещавал Истанбул. Би било жалко да мина през него... просто ей така – той щракна с пръсти, за да изрази нагледно това. – Нямам бърза работа – ще остана там няколко дни като турист.

– „Света София“  е нещо забележително – каза лейтенант Дюбоск, въпреки че никога не бе я виждал.

По перона духна студен вятър и двамата мъже потръпнаха. Лейтенант Дюбоск успя да погледне крадешком часовника си. Пет без пет – оставаха само пет минути! Той си помисли, че събеседникът му е забелязал неговия поглед и побърза да поднови разговора.

– По това време на годината малко хора пътуват – отбеляза лейтенантът и погледна нагоре към прозорците на спалния вагон.

– Точно така – съгласи се мосю Поаро.

– Да се надяваме, че снегът няма да засипе експреса!

– Случвало ли се е подобно нещо?

– Да, случвало се е. Но тази година още не е затрупван...

– Да се надяваме тогава – каза мосю Поаро. – Метеорологическите новини от Европа обаче са лоши.

– Много лоши. На Балканите има много сняг.

– Чух, че и в Германия имало много сняг.

– Е, добре – побърза да каже лейтенант Дюбоск, когато му се стори, че отново ще настъпи пауза. – Утре вечер в седем и четиресет вие ще бъдете в Константинопол.

– Да – потвърди мосю Поаро и продължи храбро: – Чувал съм, че „Света София“ е много красива.

– Наистина великолепна!

Над главите им някой дръпна пердето на едно от купетата в спалния вагон и оттам погледна млада жена.

Откакто бе напуснала Багдад миналия четвъртък, Мери Дебенхем спеше малко. Не можа да спи добре нито във влака до Киркук, нито в почивния дом в Мосул , нито във влака тази нощ. И сега, уморена да лежи будна в задухата на преотопленото купе, тя стана и погледна навън.

Това сигурно е Алепо. Няма какво да се види, разбира се. Само един дълъг, зле осветен перон и шумни кавги на арабски. Двама мъже под прозореца ѝ говореха на френски. Единият беше френски офицер, а другият – дребен мъж с огромни мустаци. Жената леко се усмихна. Никога не бе виждала толкова навлечен човек. Вън сигурно беше много студено, затова отопляваха така ужасно влака. Опита се да свали прозореца по-надолу, но не успя.

Кондукторът на спалния вагон се приближи до двамата мъже. Каза им, че влакът вече тръгва и господинът трябва да се качва. Дребният човек свали шапката си. Каква глава – същинско яйце!

Въпреки своята угриженост, Мери Дебенхем се усмихна. Смешно човече. От този вид дребни мъже, към които никога не можеш да имаш сериозно отношение.

Лейтенант Дюбоск произнасяше прощалната си реч. Той я бе обмислил предварително и я бе запазил за последната минута. Речта му беше много цветиста и изискана.

Мосю Поаро не се остави да бъде надминат и отговори по същия начин.

– Качвайте се, мосю – повтори кондукторът на спалния вагон.

Мосю Поаро се качи във влака с израз на крайно нежелание. Кондукторът се качи след него. Мосю Поаро махна с ръка, а лейтенант Дюбоск отдаде чест. Последва ужасен тласък и влакът бавно потегли.