Всички си мислим, че познаваме Амстердам – градът на каналите, лалетата и безграничната свобода. Но Бен Коутс ни отвежда далеч отвъд лъскавите фасади и неоновите светлини, за да разкрие едно място, което никога не губи духа си – смел, непокорен и напълно неподражаем.

След като травма на крака го принуждава да забави темпото, пред него се открива вълнуваща възможност: да преоткрие града, в който работи повече от десетилетие, но този път с наслада и без бързане. Той създава десет маршрута, всеки от които разкрива различна глава от историята на Амстердам – от златните галеони и епохата на Рембранд, до футуристичните плаващи квартали на бъдещето. Ще разберете защо нидерландците не дърпат пердетата си и как успяват да бъдат едновременно най-разумните и най-ексцентричните хора на планетата.

Бен Коутс е роден в Англия. Работил е като политически съветник и журналист. В момента живее в къща в провинция в Нидерландия заедно със семейството си. Автор е и на книгата "Това е Нидерландия или защо лалетата са различни".

* * *

Откъс от "Откритието Амстердам", Бен Коутс, издателство "Ера"

Корица Издателство "Ера"

Въведение

Градът чудо

Добре дошли в Амстердам. Четвъртък вечер е през юни, един от онези специални дни – сравнително редки в тази част на света – в които температурите се усещат по-скоро средиземноморски, отколкото балтийски; улиците са облени в слънчева светлина, а целият град сякаш е свършил работа по-рано и се е изсипал навън. Току-що и аз приключих работата си в масивната офис сграда край историческия канал Херенграхт и излязох на разходка покрай водата. Вероятно вече можете да си представите гледката, дори и никога да не сте идвали тук: приказен воден път, обграден от павирани с тухли улици, поредица от сводести мостчета, чезнещи в далечината, и дълъг низ от великолепни стари къщи, подредени край канала като книги на рафт. Всичко изглежда непокътнато, пропито с история; толкова съвършено запазено, че човек едва ли не очаква всеки момент зад ъгъла да се появи Рембранд с четка и статив в ръка.

Насочвам се на север покрай канала, пресичам трамвайните линии по Радхьойсстрат и хвърлям поглед наляво към извисяващата се кула на Вестеркерк, която изглежда досущ като украса на сватбена торта. До нея се вие краят на дълга опашка от туристи, стиснали пътеводители и фотоапарати, в очакване да влязат в Тайната къща на Ане Франк. Тъй като това е Амстердам, по улиците има малко коли, но по тротоарите се движи постоянен поток от пешеходци, лодките се плъзгат по зелената като грахова супа вода на канала и разбира се, десетки и десетки велосипеди се разминават и изпреварват без усилие като риби в поток.

Каналите и улиците на Амстердам (поне в тази част на града) имат форма на паяжина, която се разширява концентрично от площад „Дам“. Стигам до пресечката с Лелиграхт, завивам рязко надясно по малка напречна уличка, която се провира между високите сгради към следващия канал – Сингел. Тя ме отвежда до прекрасния мост „Торенсльойс“, павиран със сиви камъни с големината на юмрук; той е с формата на пясъчен часовник, катурнат напречно над канала. Върху моста е поставен голям колкото лека кола бюст на великия нидерландски писател Мултатули, който гледа строго преминаващите отдолу лодки, а около него са наредени нагъсто десетки плетени столове на кафене. Макар нидерландското време често да не предразполага към това, жителите на Амстердам пиеха и вечеряха на открито дълго преди пандемиите да го направят модерно. Придърпвам един плетен стол към масата върху неравния паваж, която се клати като крава на ледена пързалка, и си поръчвам бира – белгийска, разбира се. За миг ме обзема вина, че не подкрепям втората си родина с нещо местно, но после бодро компенсирам, като си поръчвам класическо нидерландско мезе: малко плато мазни bitterballen – пържени месни топчета, които разтеглят определението за „месо“ до абсолютния му предел. 

Докато дъвча хрупкавото „месо“, оглеждам останалите посетители и виждам в тях широка представителна извадка на съвременния градски живот: възрастен мъж с малки кръгли очила, който вглъбено чете вестник De Volkskrant; три елегантни млади жени, поръчали си само по малка порция салата от зеле и нищо друго; татуиран англичанин и приятелката му, които обсъждат как се произнася Hoegaarden  (не, хора, не е така – не е публичен дом на открито); и двама младежи в костюми, които се смеят и говорят на суахили. Всички са обърнали столовете си към топлото слънце на ранната вечер и изглеждат щастливи. На известно разстояние монтиран върху шлеп кран размахва ниско над водата палет с тухли, разминавайки се на косъм с лодката за доставки на DHL, която се плъзга по течението под него като гигантски банан. В далечината бие църковна камбана, а мелодията ѝ нежно се преплита със звука на отдалечаващ се трамваен звънец, който дрънчи гневно на някой велосипедист в нарушение. Градът се усеща едновременно отпуснат и спокоен, но и кипящ от живот.

Допивам си бирата и набързо поръчвам още една. Грижите от работата и семейния живот се оттичат като топла вода от вана и за миг си мисля, че въпреки всички приказки за пеницилина, парния двигател и пневматичната гума, може би тъкмо това е върховото постижение на западната цивилизация: един прекрасен град, в който велосипедите са повече от колите, децата си играят в безопасност по улиците, старите сгради са облени в златна слънчева светлина, а учтивият сервитьор не спира да ме пита дали не искам още бира или мезета. Амстердам е Париж без шумния трафик, мисля си. Лондон без неравенството. Венеция с велосипеди. Би ме устройвало напълно, ако целият свят приличаше на този град.

За първи път дойдох в Амстердам преди повече от двайсет години на почивка с родителите и сестра ми. Тогава бях в ранна тийнейджърска възраст и безбройните прелести на града до голяма степен ми убягваха; някъде в къщата на нашите в Англия все още има един жълт плик от „Кодак“ със снимки, на които изглеждам вкиснат пред Райксмузеум, раздразнен пред къщата на Ане Франк, сърдит по време на обиколката по каналите и нацупен в музея на Ван Гог. По-късно, в началото на двайсетте ми години, се връщах тук няколко пъти и си прекарвах чудесно, въпреки че се държах като типичното клише за британски турист в Европа: ядях белгийски гофрети и американски хамбургери, пушех трева и ако паметта не ме лъже, обидих един възрастен нидерландец, като го попитах защо навсякъде се вее френското знаме. (Не беше френското; просто нидерландското и френското знаме много си приличат.) По-късно, преди около дванайсет години, се озовах тук отново, след като един отменен полет ме остави блокиран в Амстердам, който по това време бе покрит с дебел килим от сняг. Тъй като нямаше какво да правя и къде да отида, се обадих на една позната нидерландка и тя ме покани на вечеря. Както се казва – останалото е история. Само след няколко седмици вече живеех като истински нидерландец: прекарвах летните вечери като тази, плувайки в река Амстел, а после пиех евтино розе на нечий балкон; през зимните вечери разговарях в някой мърляв „кафяв бар“  до изгрев слънце. За няколко години кажи-речи по случайност се сдобих с къщичка в провинцията на юг от града, съпруга нидерландка, нидерландски деца, полунидерландско куче, нидерландска работа в онзи офис на канала Херенграхт и дори нидерландски паспорт. Обикалях с велосипед почти навсякъде и преживявах на диета, която се състоеше от приблизително петдесет процента сирене и петдесет процента бира. Научих се да говоря нидерландски, като превръщах храчещите звуци  в що-годе разбираеми думи с безразсъдния ентусиазъм на човек, на когото току-що му е свършил сиропът за кашлица. Имах дори чифт жълти кломпи , които обувах, за да разхождам кучето в дъжда.

Докато опознавах Амстердам, бързо осъзнах, че той не е съвършен и никога не е бил. Като във всички големи градове картината от пощенските картички може да крие множество прегрешения: злоупотреба с наркотици и гангстерска престъпност, расизъм и популизъм, високи цени на имотите и западащи обществени услуги, изтласкване на заден план на местните жители от шумните туристи, които се интересуват единствено как да си прекарат добре. Въпреки това, подобно на влюбен, който се учи да обожава нечии белези и недостатъци, аз скоро се научих да приемам и противоречията на града, да разпознавам неговата сложност и дефекти като съществена част от чара му. Осъзнах, че истинското удоволствие се крие в това как Амстердам е бил (и все така е) едновременно подреден и анархичен, исторически и модерен, идеално съхранен и постоянно променящ се, болезнено напредничав и очарователно старомоден. Това е място, където можеш да обикаляш клубовете до зори само по бельо, но забравиш ли да си измиеш прозорците, ще предизвикаш укорително цъкане с език от съсед, според когото всеки, преместил се тук след 1980 година, е външен човек. Обикнах начина, по който градът се усеща едновременно компактен и огромен: с население от около 900 000 души, Амстердам е по-голям от Франкфурт или Сан Франциско и малко по-малък от Бирмингам. По нидерландските стандарти той минава за мегаполис, но по някакъв начин запазва усещането за голямо село, където е съвсем вероятно да срещнеш свой познат, ако повървиш само няколко минути през центъра. Обикнах безкрайното разнообразие от възхитителни кафенета, барове, ресторанти и книжарници, както и оживената културна сцена. Обикнах директното отношение на хората, които преливат от доброта и дружелюбност, но ако качиш някой килограм, не биха се поколебали дипломатично да отбележат: „Надебелял си“. Обикнах улиците, безопасни дори в полунощ, на които обаче може да ти се размине за деяния, които в Рим или Бостън ще те вкарат в ареста. Обикнах летните вечери като тази, в които необятното небе и отраженията на вездесъщата вода правят светлината толкова ярка и чиста, колкото на някой планински връх. И може би най-важното – обикнах (и все още обичам) начина, по който Амстердам е забавен, за разлика от други исторически градове – той смесва елитарна култура и хедонизъм в неустоимо опияняващ коктейл. Не са много местата по света, където сутрин можете да се любувате на световни колекции от творби на Рембранд и Ван Гог, следобед да отидете на плаж, да вечеряте в хипстърска пивоварна в преустроен склад и след това (ако желаете) да посетите 5D сексклуб напът за вкъщи. Като всеки град, Амстердам понякога може да бъде влудяващ. И е прекрасен.