Скоро наблюдавах как шестгодишният син на мои приятели съзнателно стъпи върху ръцете на четиригодишния си брат и с лукава усмивка изтърси заканата: „Дай ми количката или ще ти счупя пръстите“. Малкият не остана длъжен и нададе вик до небесата, но веднага щом се освободи побърза да си отмъсти и злобно стъпка спорната играчка.

„Ооо, те така си играят“, безразлично отговори майка им на изумения ми поглед. „Нали ги знаеш момчетата. Всички така правят“

После тикна таблет в ръцете на по-големия, а малкия „награди“ с детско. Мир да има и тишина. До следващия път. 

Почувствах се неадекватно. Представих си как същото дете посяга на собствения ми син, когото съм учила винаги да пита „Може ли?“, да отстъпва и в никакъв случай да не удря. После се опитах да предвидя как би реагирала собствената им майка, ако директно й кажа, че толерира насилие в собствения си дом. Страхувах се не толкова, че ще бъда нападната и вероятно изгонена, а по-скоро, че ще бъда игнорирана – като самите деца. Да вдигнат насреща ти рамене е много по-страшно от бурен скандал, защото безразличието е стена, която не можеш да събориш. 

Затова си замълчах. Не мога да възпитавам чуждите деца или да държа сметка на големи хора, казах си и се опитах да забравя. Но не успях, защото осъзнах – аз съм същият безмълвен наблюдател на явно насилие като собствената ми приятелка. 

И като всички, които пасивно наблюдаваха как двама души пребиват 18-годишния Тодор от Враца заради нелепа свада на пътя. Нищо не ми пречеше дори да ги снимам и да ги пусна във фейсбук ... 

Стреснах се, но не само от себе си. Сред десетките коментари в социалните мрежи и сутрешните блокове виждах още по-страшни оправдания, както за насилието, така и за липсата на адекватна реакция у околните. 

„Тука нещата се решават така!“, чух думите на врачанския кмет, но все едно ги казваше моята приятелка.   

„Да му ударят два шамара, ако искат, щом са смятали, че те са прави ...“, заяви след него и братът на пребитото до смърт момче, а в съзнанието ми изплуваха премазаните детски пръсти. 

Накрая се сблъсках и с безразличието, когато самата прокуратура игнорира убийството, обявявайки го за „престъпление по непредпазливост“. После заговори за хулиганска проява, но заключенията вече нямаха значение. 

Най-страшното отдавна се е случило и няма нищо общо с физическите ни (само)убийства. Общественият ни морал отдавна е на дъното, а такова нещо като ценности дори не съществува. Действаме без да мислим, примиряваме се вместо да се борим и се бием, вместо да говорим. Затова и не решаваме проблемите си, а просто възпитаваме деца на поколение насилници. 

Замислете се ... Колко от вас изобщо си правят труда да разговарят, да правят забележки, да спорят, да обясняват? 

Хлапе, което от собствен опит разбере, че играчките са на този, който успее да ги дръпне от ръцете на другарчето си, следващият път ще е готово да удари. А защо не и да убие? То няма да знае, че конфликтите се решават и мирно, с аргументи. 

Възрастни, които не могат да си кажат „Грешиш! Поправи се!“ сами се превръщат в съучастници. Когато няма коректив, всичко е възможно, а чувството за безнаказаност много лесно прераства в насилие. Във всичките му форми, не само физическо. 

Затова е вярно, че всички сме убийци на Тодор. Не можем да общуваме, но можем да се бием. До смърт.