Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

Къде са корените на "Възраждане"? Сред губещите от глобализацията? Сред невиделите полза от ЕС? Сред жертвите на кремълската пропаганда? Отговорът на тези въпроси е: "Да". Но той не казва всичко. Сред "бащите" на крайнодясната, антизападна и проруска партия на България сме всички, които тя заклеймява като "евроатлантици". А "бащинството" ни се изразява в понякога прекалената критичност към собствената ни страна, за която сами утвърдихме стереотипа на "най-бедната", "най-изостаналата", "най-корумпираната" и прочие най-зле по всички показатели в Европа.

Този стереотип, датиращ от предприсъединителния период, поражда естествена съпротива на психологическо ниво. Всеки човек има достойнство и не се радва непрекъснато да бъде сочен като най-лошият от лошите примери. Да не говорим дали цитираните клишета са още актуални. България може да е последна в ЕС по БВП на глава, но БВП може да бъде подвеждащ показател за качеството на живота. Етикетите "най-изостанала" и "най-корумпирана" повдигат също въпроси за критерии и за количествено измерване.

В същото време не ни липсват съвсем основания за самочувствие. Например страната ни повече от десетилетие, при постоянен, макар и под желания, ръст на доходите, е сред държавите членки с най-стабилни публични финанси в ЕС - и то след забележителна поредица от международни и вътрешни кризи.

Стигматизирането на България откриваме главно в медиите и в говоренето на част от политиците по света и най-вече у нас. Няма да видите въпросния стереотип в речта на европейските институции, особено от Европейската комисия. Защото Брюксел не е глупав да потвърждава еврофобската опорка, че се държи като колониална метрополия със страните от "нова Европа". И защото  знае, че политици и медии у нас стръвно следят за всяка критична дума от Брюксел, за да замерят с нея политическия си опонент. Ролята на европейските институции не е да стават оръжие във вътрешнополитически схватки на страните членки.

Говоренето за България като за държава от втора категория в ЕС - икономически, политически и морално непълноценна - в крайна сметка помпа патриотарството и антиевропеизма, представени от групи като "Възраждане". Те ще имат сравнително широка социална база, докато България не успява да погледне по-оптимистично на себе си и не престане да се самоунижава.

Докато го правим, ще бъде лесно ЕС да бъде представян като външна сила, чиято цел е да ни дисциплинира и от която непрекъснато и за всичко очакваме валидация. Нормално възникват въпроси за легитимността на такъв deus ex machina, който трябва постоянно да слиза от брюкселските небеса, за да ни одобрява или наказва, за да посочва добрите и лошите, и към когото се трупа обяснима неприязън. Тя намира политическото си представителство, а то - външните сили, които го подкрепят и използват в свой интерес.

Три изследвания

На тези мисли ме наведоха три от многото научни статии, свързани с приемането на еврото и кризата в еврозоната.

В свой анализ от 2016 г. белгийският изследовател Йонас ван Восоле разглежда как дълговата криза в еврозоната не само разкри икономически напрежения, но и активира дълбоко вкоренени расови и културни стереотипи. Съкращението „PIGS“ — използвано за обозначаване на Португалия, Ирландия, Гърция и Испания и което на английски може да се разчете и като "прасета" — според него не е просто икономическа класификация, а обидна рамка, която представя тези страни като „мързеливи“, „корумпирани“ и „нецивилизовани“.

Вместо да се търсят реалните причини за кризата - като институционални слабости и неравнопоставеност в икономическите отношения - вината се прехвърля върху „националния характер“ на южните народи. Това културно обяснение се възпроизвежда в политическия и медиен дискурс, особено в северните страни, и служи за оправдание на строги икономически мерки и ограничаване на суверенитета.

Ван Восоле проследява историческите корени на този дискурс - от антиирландски расизъм до полуколониалната позиция на южните страни в миналото. Той показва как институции като „тройката“ (ЕС, ЕЦБ и МВФ) упражняват контрол, напомнящ на колониално управление. Според автора, това води до нова форма на вътрешноевропейски "неоколониализъм", който подкопава идеята за европейска солидарност и равенство. Южните страни се представят като „други“, културно и морално дефицитни, което блокира възможността за изграждане на обща европейска идентичност. За да бъде ЕС устойчив и легитимен, той трябва да преодолее тези структурни и символни неравенства и да изгради реална солидарност между „ядро“ и „периферия“, пише Ван Восоле.

Изследване на австрийските учени Катя Майер-Пести и Ерих Кирхлер от 2003 г. показва, че отношението към еврото не се определя само от икономически съображения, а и от дълбоки емоционални и идентичностни фактори. В проучване сред над 1500 австрийци, авторите установяват, че хората, които силно се идентифицират с Австрия и я възприемат като страна с по-нисък статус в рамките на икономическия и паричен съюз в ЕС, са по-склонни да се противопоставят на еврото.

Причината? Валутата се възприема не просто като средство за разплащане, а като символ на национален престиж и автономия. Когато гражданите чувстват, че страната им е „по-слаба“ или „по-малко уважавана“ в ЕС, еврото се превръща в знак на подчинение, а не на равноправно партньорство. Това поражда напрежение между националната и европейската идентичност, което може да засили евроскептицизма и националистическите нагласи.

Авторите подчертават, че европейската идентичност не е универсална или стабилна, а зависи от контекста. В Австрия, както и във Великобритания, тя често влиза в конфликт с националната. Но в други страни, като Испания и Португалия, картината е различна. Там, според друго изследване на испанеца Роберто Луна-Арокас и съавтори от 2001 г., еврото се възприема като символ на модернизация и принадлежност към „цивилизована“ Европа. В тези държави, където демократичният преход е по-скорошен, европейската идентичност допълва националната, вместо да я заплашва.

Така се очертава изводът - конфликтът между национална и европейска идентичност не е неизбежен, а зависи от историческия опит, възприемания статус и начина, по който се представя ЕС – като съюз на равноправни партньори или като йерархична структура. За да бъде европейската идентичност устойчива, тя трябва да се гради върху усещане за справедливост, равенство и взаимно уважение. В противен случай, тя рискува да остане повърхностна и уязвима при всяка криза.

Българският случай

Като страна, сравнително наскоро освободила се от недемократичен режим, България е по-сравнима с Испания и с Португалия, отколкото с Австрия. ЕС и еврото в частност за мнозинството от българите са начин да се отграничат от тоталитарното си минало на "най-сервилния съветски сателит" (агенционно клише от 1990-те години - б.а.) и да се видят като част от цивилизована, богата и стабилна Европа. 

У нас, както и в другите страни от Централа и Източна Европа европейската идентичност се изгражда въз основа на историческа нужда от външна валидация и стремеж към модернизация. Принадлежността към обединена Европа не се налага отвън, а е активно желана и емоционално подкрепяна от мнозинството от гражданите. 

Как българите възприемат мястото на страната си в Европейския съюз? Различни изследвания показват, че отношението е по-скоро положително, но съпроводено с известна несигурност и критичност.

Според проучване на Институт „Отворено общество“ и Центъра за либерални стратегии, проведено през 2021–2022 г., повечето българи подкрепят демокрацията и евроатлантическата ориентация. Въпреки това, широко разпространено е недоверието към националните институции и усещането, че законите не се прилагат справедливо. Това поражда чувство за вътрешна слабост, което влияе върху възприятието за ролята на България в ЕС — страната се възприема като по-скоро периферна, отколкото равноправна.

Доклад на Института за глобални анализи от 2024 г. потвърждава, че българите продължават да подкрепят членството в ЕС, но с известна двусмисленост. От една страна Съюзът се вижда като стратегически партньор, от друга - има опасения от миграцията, усещане за дистанция от „ядрото“ на ЕС и склонност към националистически нагласи. Това показва, че макар европейската интеграция да се приема като важна, тя не винаги се усеща като равноправна.

Още през 2017 г. Националният център за парламентарни изследвания отбелязва, че макар членството да се оценява положително, българите се чувстват недостатъчно представени в процесите на вземане на решения в Брюксел. Това създава усещане за символна „второстепенност“ в рамките на Съюза.

В крайна сметка България е част от ЕС и това се приема като стратегически избор. Но в общественото съзнание остава въпросът: равноправни ли сме, или просто присъстваме?

По-оптимистичният разказ за България в Европа няма да падне от небето, нито ще бъде съчинен от think-tank. Той трябва да стъпи на видими обективни основания - икономически, политически, културни. Няма да стане без по-силна икономика, без по-добре действаща демокрация и без модернизация. Това са промени, които идват постепенно.

Нещо, което можем да започнем да правим от утре обаче, е да спрем да експлоатираме загнездилия се отрицателен стереотип за България за целите на политическа кариера или за публично внимание. България няма нужда от професионални "освободители" от "статуквото", а от лидери, които ще върнат вярата на българина в самия него като част от Европа.

Друго, което можем да правим от утре, е да си припомняме по-често историческия опит - къде бяхме преди ЕС и къде сме сега (с достоверни данни, а не с фалшиви новини и пропаганда). За това обществото плаща на обществените медии, които се издържат от държавния бюджет и често безкритично разпространяват антиевропейски наративи в името на криворазбрани плурализъм и медийна свобода.

Третото, с което можем да се заемем веднага, е да спре абсурдното кремълско рисуване на Европейския съюз като Съветски съюз, спрямо който България остава в ролята на подчинен сателит. То е абсурдно, не само защото не е вярно, но и защото с призрака на СССР ни плашат носталгични по него индивиди.

И четвъртото, с което български власти могат също да се заемат веднага, е по-активно да участват в европейската политика и в решенията, които засягат всички, а не само страната ни - в противовес на сегашното ни преобладаващо пасивно потребителско поведение.

България е от страните, които имат най-голям интерес ЕС да запълни демократичните си дефицити и институционалните си празноти, които са хранителна среда за евроскептицизма и еврофобията. Т.е. за такива като "Възраждане".