Журналистиката е едно от многото неща, от които всички българи разбират. Случаят с уволнението на водещата Мария Цънцарова и "планираната от месеци коледна ваканция" на колегата ѝ Златимир Йочев от бТВ за пореден път ме накара да се почувствам така, сякаш имам хоби, споделено от милиони хора, а не професия, изискваща специална подготовка.

Във водопада от "за" и "против" се откроиха две тези, които заслужават внимание: че никой не може да каже на частна медия кого да уволни или назначи и че телевизионните водещи са длъжни да бъдат "обективни", т.е. да действат като конферансиета.

И двете не издържат критика и я заслужават заради последствията им за свободата и плурализма на медиите. Те ги ограничават, защото определено фаворизират частния интерес - бил той на държавата, на политическа партия или на корпорация - пред интереса на гражданското общество.

За свободата на собственика

България е държава членка на ЕС. Европейското законодателство е категорично, че собственикът или ръководителят на частна медия не е неограничен в кадровите решения, които може да взема спрямо журналистите.

Европейският акт за свободата на медиите (The European Media Freedom Act - EMFA) - приет през април 2024 г. и влязъл в сила през май с.г. въвежда за първи път в ЕС твърди, правно обвързващи гаранции за защитата на отделния журналист, включително когато работи в частна медия. Регламентът, който всяка държава членнка е длъжна да прилага пряко, задължава всички медийни организации да въведат вътрешни правила за редакционна независимост, които ограничават възможността собствениците да влияят върху съдържанието, или да уволняват журналисти по политически причини. Такива решения вече трябва да минават през прозрачни процедури, които могат да бъдат оспорени пред националните регулатори и дори на европейско ниво.

Нищо подобно не се случи с Цънцарова. Четири дни обществото не разбра причините, поради които е била отстранена и като водеща на сутрешния блок, и впоследствие уволнена.

EMFA също така забранява политическата намеса — пряка или непряка — в редакционната работа, включително когато тя се предава чрез частни собственици или чрез икономически натиск. Новите правила за прозрачност на собствеността и държавното финансиране позволяват на журналистите да доказват конфликт на интереси или политически мотиви зад управленски решения.

Имаше ли такива за отстраняването на Мария Цънцарова преценете сами от това обяснение на бТВ: "Мария Цънцарова многократно си позволи в ефир да изразява политическите си предпочитания, което е недопустимо...Един от примерите за това беше появата в ефир с брандирана чаша с послание, което ясно се асоциира с провеждана в момента политическа кампания..."

Да прибавим обстоятелството, че уволнението става преди избори, защото тя е от "неудобните" политически интервюиращи и защото виждаме това не за първи път в навечерието на вот.

Пак според цитирания регламент, когато националните медийни регулатори не действат (какъвто досега е случаят със СЕМ), журналистите могат да се обърнат към новосъздадения Европейски съвет за медийни услуги, който има правомощия да изисква информация, да издава становища и да оказва натиск за корективни мерки. Така EMFA създава многостепенна защитна рамка, която прави политически мотивираното уволнение значително по‑рисково и по‑трудно за прикриване, дори в частния медиен сектор.

Дали в случая наистина става дума за политически мотивирано уволнение, предстои да разберем, или да не разберем. Но самите разпоредби на акта показват, че в ЕС от собствеността върху медия не произтичат неограничени свободи за собствениците или за назначените от тях ръководства.

Защо това е така?

Защото европейското право третира информацията като обществено благо, независимо дали се произвежда от обществена или частна медия. Както частна компания, която управлява вода или електричество, не може да се позовава на собственическите си права, за да прекъсне произволно достъпа до услуги от първа необходимост, така и частната медия не може да третира журналистическата работа като обикновена търговска дейност. Причината е проста: достъпът до информация, свободата и плурализмът на източниците, са насъщни потребности за демократичното общество, а не лукс или стока като всяка друга.

Какви са рисковете в случая показва и структурата на собствеността в българския телевизионен сектор. Концентрацията на собствеността в него е висока, като пазарът на практика се контролира от три основни групи – bTV Media Group (CME/PPF), Nova Broadcasting Group (United Media/United Group) и държавната БНТ. Тези играчи държат почти целия пазар на национално покритие, рекламни приходи и аудитория, което оформя олигополна структура с ограничено реално многообразие. Международни мониторингови доклади подчертават, че концентрацията, комбинирана с кръстосана собственост и политически влияния, създава системни рискове за редакционната независимост и прави телевизиите особено уязвими към натиск.

Затова и Европейският акт за свободата на медиите поставя предел на свободата на собствениците и ръководствата на медии. Те вече не могат да назначават или уволняват журналисти единствено според корпоративни интереси, ако тези решения засягат обществения интерес или редакционната независимост. Правото на собственост остава защитено, но не е неограничено, когато упражняването му застрашава свободата на словото — точно както и при комуналните услуги, където частният оператор е длъжен да служи на обществото, а не само на собствения си баланс.

За "обективността"

Фолклорната представа за нея е като за синоним на "неутралност" или "безпристрастност". Но това са различни понятия.

Цънцарова е най-много обвинявана за агресивния ѝ стил на интервюиране и изразяването на мнения. Но дори и при бегли познания за нейния основен жанр, телевизионното интервю, критикът ѝ трябва да отчита, че то има разновидности - може да бъде чисто информационно, но може да бъде аналитично, публицистично, портретно. Форматът на сутрешния блок, където актуалната политика е централна, предполага, че най-широко застъпени са последните три разновидности. И те не само допускат, но и изискват активна роля на водещия. Той не само може, но и трябва да проворикара събеседника си, да го притиска с неудобни въпроси, да спори.

Полемичните интервю формати като HardTalk на BBC, Amanpour по CNN International, Conflict Zone на Deutsche Welle или политическите предавания Meet the Press и Face the Nation в САЩ разчитат на остър, директен стил на водене. Тяхната сила е в това, че водещият не позволява на събеседника да се измъква с общи фрази, настоява за конкретика и поставя под съмнение удобните за госта твърдения. Този жанр изисква активност, провокация и предизвикателност, защото целта му не е приятелски разговор, а журналистическа проверка на властта – сблъсък на аргументи, в който напрежението е инструмент за изваждане на истината.

Кристиан Аманпур е сред най-ярките представители на този стил – твърда, настойчива и безкомпромисна, особено когато разговаря с политически лидери или авторитарни фигури. Нейният подход е близък до философията на HardTalk: да се стигне до същината, дори когато гостът се опитва да избяга от трудните въпроси. Именно затова подобни формати са толкова ценни – те показват не само какво казват влиятелните хора, но и как реагират, когато бъдат поставени под натиск.

Интервюиращият-конферансие е отживелица. Може би той е бил модел на професионално поведение в годините преди алтернативните "факти", дезинформацията, социалните мрежи и хибридната война. С тази криво разбраната "обективност" конферансието просто помага да се нормализира и легитимира лъжата. Чест прави на Цънцарова, че се стараеше да не прави това, особено със събеседници от партии, чиято комуникация е 100 процента базирана на дезинформация - като например "Възраждане". Разбираемо е защо това я е правило политически неудобна.

В по-широк план в медийната теория и практика днес понятието "обективност" става все по-проблемно. Световна медия като Асошиейтед прес, с почти 200-годишна история на еталон за точност, независимост и безпристрастност, с над 50 "Пулицър"-а отдавна го  замени с „честност“. Мотивът е, че журналистът не може да бъде "извънземен", напълно неутрален като човек, но може да бъде честен в методите си. Новият стандарт поставя акцент върху прозрачността, проверката на фактите и липсата на манипулация, вместо върху абстрактната идея за „обективност“. За АП това е по‑реалистичен, по‑етичен и по‑включващ подход към журналистиката.

В основата на съвременната журналистика стои разбирането, че човешкото познание има граници и никой репортер или редакция не може да претендира за съвършена истина. Затова и медиите неизбежно допускат неволни грешки — не поради недобросъвестност, а защото работят в рамките на ограничената човешка перспектива. На практика обективен е само Господ; журналистът може да бъде единствено честен в усилието си да разбере, провери и предаде фактите. Именно затова съвременните редакционни стандарти поставят акцент не върху абстрактната „обективност“, а върху честността, прозрачността и методичната проверка на информацията. Тези принципи признават несъвършенството на човешкото възприятие, но същевременно изграждат професионална рамка, която позволява на обществото да разчита на медиите като надежден, макар и не безгрешен, източник на знание.

Понятието "обективност" е още по-проблематично и от гледна точка на някои съвременни философски разбирания за масовата информация. Ювал Ноа Харари я нарича "интерсубективна реалност", т.е. трето ниво на реалността, различно от обективното и субективното и съществуващо само в широко възприетите разкази, върху които се крепят човешките общности. Очевидно е, че да очакваш "обективност" от нещо, което по природа е "интерсубективно" е утопия. Въпросът тук е по-скоро каква е целта на разказа - контрол и укрепване на някакво статукво или стремеж към истината.

В цялата медийна история, теория и практика се очертават две школи на мисълта, които разглеждат medium-a или (а) като средство, или (б) като среда. И двата превода от латински са възможни и отразяват противоположни философии. 

В теориите на Уолтър Липман и Владимир Ленин медиите се мислят преди всичко като средство — инструмент, чрез който даден елит въздейства върху общественото мнение. В „Public Opinion“ (1922 г.) Липман твърди, че гражданите не реагират на реалността, а на „псевдо‑среда“, изградена от образи и стереотипи, които медиите произвеждат, за да опростят сложността на света. Медиите са посредник, който структурира възприятието, а не пространство за участие. Ленин, в „Что делать?“ (1902 г.), стига още по‑далеч: за него вестникът е „колективен агитатор, пропагандист и организатор“, инструмент за политическа мобилизация и дисциплина на работническата класа. Ако при Липман инструменталността е когнитивна — медиите оформят умствените карти на света — при Ленин тя е открито политическа: медиите са оръжие на партията, средство за целенасочено въздействие и идеологическо ръководство. И в двата случая медиите са нещо, което се използва, а не среда, в която обществото се самоорганизира.

Обратно, Джон Дюи и Юрген Хабермас разглеждат медиите като среда — пространство, в което се формира публичността и се развива демократичният живот. В „The Public and Its Problems“ (1927) Дюи приема, че светът е сложен, но настоява, че решението не е в експертно управление, а в създаване на условия за общностен диалог. Медиите трябва да бъдат форум, в който гражданите обсъждат общите си проблеми и изграждат общностно действие. Хабермас, в „Strukturwandel der Öffentlichkeit“ (1962 г.), развива тази идея на теоретично ниво: медиите са инфраструктура на публичната сфера — пространство за рационален дебат, в което обществото формира волята си. Той предупреждава, че комерсиализацията може да изроди тази среда в индустрия за манипулация, но въпреки това медиите остават условие за демокрацията, а не инструмент в ръцете на елита. 

В общества като българското, които още не са се отърсили напълно от тоталитарния манталитет, сред елита и масите господства първата философия - на медиите като средство. Тя обаче е несъвместима с претенцията за "обективост", защото средството винаги служи на някого за нещо. Излиза, че за да не служат, журналистите трябва да мълчат и само да подават микрофоните си на желаещите да говорят. Т.е. да се сведат до технически обслужващ персонал.

Това е твърде удобно политически и видимо в българското медийно законодателство - със запазените права и формати за политически субекти да говорят, което на практика  е присвояване от тяхна страна на пространство, принадлежащо на публиката. Какво друго са наример предизборните студиа, където журналистите са сведени именно до конферансиета? Какво друго е отстраняването на журналист, който си позволява до посегне на към привилегията на самозван елит да изразява мнение и да дискутира? Тази философия казва на телевизионния журналист: твоята функция е на служител, който ми подава микрофона, не смей да правиш нищо друго, защото ще те отстраня като необективен.

Тази философия пренебрегва още един базисен факт - че съдържанието на журналистиката се състои от факти и мнения. И че в условията на демокрация коментарите са свободни, а фактите са свещени, както още през 1921 г. е написал в професионалното си кредо редакторът на "Манчестър Гардиън" Чарлз Престуич Скот. 

Затова на всички, които ме упрекнаха, че защитавам Мария Цънцарова, искам да кажа: те нямат нужда от моята защита. Имат всичко, което им позволява да се защитят сами. Защитавам професията си, която някои продължават да се опитват  да държат в безнадеждно остарял, примитивен, репресивен, но удобен за тях калъп.