МЕТОДОЛОГИЧНИ И ДОКТРИНАЛНИ ПРОБЛЕМИ В ИДЕОЛОГИЯТА НА “ИСЛЯМСКА ДЪРЖАВА”: КРИТИЧЕН АНАЛИЗ Д-р Мустафа Хаджи, главен мюфтия на Република България

 

 

Явлението “Ислямска държава” (ИД) успя да ангажира вниманието на доста изследователи и анализатори в световен мащаб. Изглежда, че действията на членовете на тази организация имат за цел да убедят човечеството, че ислямът е войнствена религия, чиито последователи са фанатизирани воини, заели се да разпространят своята вяра и закон чрез военна сила. Видимо е също, че тези хора успяват да постигнат целите си чрез издевателствата, които вършат и в които хората може би намират все повече основания да се отнасят с недоверие към исляма и мюсюлманите.

Но въпросът, който трябва да бъде зададен тук, е доколко нормативните учения на исляма съответстват с идеологията на “Ислямска държава”, както и дали Коранът подтиква към насилие, и изобщо генерира ли тероризъм. За да отговорим на тези така важни въпроси, е необходимо да анализираме с по-голяма степен на конкретност някои методологични и доктринални проблеми, върху които се базира идеологията на “Ислямска държава”.

Нека в началото да отбележим, че тълкуването на Свещения Коран, наставленията на Пратеника Мухаммед, както и основните принципи на ислямското право относно даден казус, са бази- рани на ясно установена методология. Тази методология е след- ната: първо, събиране на всички нормативни текстове по повод 16 съответния казус; второ, разграничаване на общите от конкрет- ните текстове, безусловните от условните, еднозначните от мно- гозначните, буквалните от алегоричните; трето, класификация на текстовете по хронологичен ред и установяване на техните ис- торически обстоятелства; четвърто, изготвяне на становище от компетентен и квалифициран орган на базата на съвкупността от наличната събрана информация. Следователно не трябва един текст, или част от него, да бъде селективно използван като аргу- мент без преди това да бъдат проверени всички подобни тексто- ве в Корана и хадисите. “Ислямска държава” нарушава тази методология и селектив- но съставя и фалшифицира текстове, които да легитимират во- енните ѝ действия. Често привържениците на “Ислямска държа- ва” цитират следния текст: “О, Аллах, благослови нашия Прате- ник Мухаммед, когото Ти изпрати с меч, като милост за светове- те!” Формулировката на това твърдение поражда объркване и по- грешна парадигма. Противоречието се състои в това, че в самия Коран се казва следното: “И те изпратихме [о, Мухаммед] наис- тина като милост за световете.” (Пророците: 107), но в случая думите “бях изпратен с меч” не просто, че не се съдържат никъде в кораничното съдържание, но не са и автентични; тези думи на- ивно са прикрепени към кораничния текст, за да обслужат воен- ната идеология на ИД. Недопустимо е смесването на текстове от Корана с други, каквито и да са те, да не говорим за неавтентич- ни текстове. Това не е теологичен подход, а поведение, което не- правомерно поставя воюването и божествената милост в равнос- тойно положение. Базов инструмент и едно от най-важните условия в мето- дологията и правната теория на исляма е арабският език и по- конкретно дисциплините граматика – синтаксис, морфология, както и лексикология, като при некомпетентност в това отноше- ние грешката е потенциална, дори сигурна. Абсолютно недопус- тимо е текст от Свещената книга да бъде конкретизиран и нала- ган върху конкретно събитие, случило се 1400 години след низ- пославането на Корана. Груба езикова грешка е да се присвоява значението на думата “унаследяване”, ал-истихляф, за да се ле- 17 гализира с нея така наречения и претендиран “халифат” под пре- текст, че ал-истихляф означава господство. Друг методологичен проблем е поставянето на нормативни- те текстове в пълна зависимост от средновековната ислямска ли- тература. Разбира се, тази литература има както формиращ, така и градивен характер за ислямските науки, но факт е също и това, че тя съдържа концепции, формирани под въздействието на спе- цифични исторически обстоятелства и социополитически явле- ния, характерни за времето на Средновековието, за което се твър- ди, че се отличава с концептуална двойственост и поляризиране на понятията, черта, отнемаща всяка надежда за процъфтяване- то на умереността. Немаловажен е и фактът, че ислямът в по-го- лямата част от Средновековието се намира в постоянно взаимо- действие с Византийската империя, от която, според някои изсле- дователи, са се повлияли някои юдейски, християнски и ислям- ски теолози и политици. Презентирането на исляма през обектива на средновековни- те концепции, дава основание, в някои случаи, на ИД да мотиви- ра издевателствата си. Така например в професионалната лекси- ка на по-късните поколения тълкуватели на Корана се появява из- разът “знамението на меча”, за който се казва, че анулира стотици правни и етични текстове в исляма. В това число попадат: кора- ничният текст, отхвърлящ принудата в религията, на който се ба- зира свободата като цяло и свободата на вероизповедание в част- ност; кораничният текст, установяващ добросърдечно и справед- ливо отношение към хората от различните вероизповедания и т.н. Всъщност изразът “знамението на меча” не присъства в лексиката на Пратеника Мухаммед, нито в лексиката на неговите сподвиж- ници. Дори не се среща в трудовете на ранните тълкуватели, а се появява стотици години след смъртта на Мухаммед. Друг пример за методологични проблеми, вкоренени в сред- новековната ислямска литература, които радикализират мислене- то и позициите към немюсюлманите, е стесняването на обема на определени родови понятия, имащи важно значение за дефини- рането на взаимоотношенията между хората. Факт е, че сред тъл- 18 кувателите на Корана има такива, които трансформират генерич- ното значение на думата “хора” в родово, за да означава тя “вярва- щите измежду хората”. Тълкувайки кораничното слово: “О, хора, Ние ви сътворихме от един мъж и една жена, и ви сторихме наро- ди и племена, за да се опознавате. Най-достоен измежду вас при Аллах е най-богобоязливият”, Фахру д-Дин ар-Рази ограничава значението на думата “хора” единствено до вярващите и по този начин изкарва от рамката на социалното равенство, установено от кораничния текст, невярващите. Изразът “най-достоен измеж- ду вас” също мотивира средновековния тълкувател да стесни ро- довото понятие “хора” във видовото “вярващите хора”, тъй като според него “невярващият няма никакво достойнство, поради ко- ето не се вписва в израза “хора”. Така, въпреки че гореспоменати- ят текст се намира в контекст, забраняващ проявата на присмех и злословене срещу хората, ар-Рази достига до заключение, че “сре- щу невярващите хора това е позволено, тъй като те стоят извън обсега на забраната, заради грешната им религия и вяра”. Понякога неоснователно се стеснява също широтата на поня- тия, въведени посредством показателни местоимения. Например в Корана се казва следното: “Аллах не ви забранява да се отнасяте с добро и да постъпвате справедливо към онези, които не воюват с вас в религията и не ви прогонват от домовете ви. Аллах обича справедливите.” Но според видния тълкувател на Корана Муджа- хид, роден през седми век сл. н.е., заслужилите добро и справед- ливо отношение са тези, които са приели исляма, но не са се пре- селили в ал-Медина; ар-Рази е на мнение, че това са подписали- те мирно споразумение с Пратеника Мухаммед и мюсюлманите, или пък жените и децата сред хората. Ясно проличава от посочените примери практиката на някои средновековни тълкуватели да стесняват безпричинно обема на понятия, представени универсално в Корана. Подобна практика нарушава утвърдените тълкувателни принципи, според които не се позволява да бъде стесняван обемът на родовите понятия без причина и аргумент за това. Така също не може да бъде мотивира- но ограничаването на генеричното значение на определени кора- нични текстове с историческите поводи за тяхното низпославане. 19 В случая на горепосочените примери се вижда, че с нарушаването на споменатите тълкувателни принципи, се нарушават и правата за социална равнопоставеност и справедливо отношение между хората и по този начин се мотивира екстремизмът. Методологичен проблем, който също оказва влияние вър- ху автентичните доктрини на исляма, е неоснователното преми- наване от пряк към преносен смисъл в кораничните думи и из- рази. Пример за такъв проблем откриваме дори при аз-Земах- шери, колос в арабското езикознание. Тълкувайки кораничните слова: “И не са еднакви двете води [на реките и моретата] едната е сладка, утолява жаждата, приятна е за пиене, а другата е соле- на, горчива, и от всяка ядете прясно месо, и [от солената] извли- чате украшения, които носите”, аз-Земахшери придава на две- те води алегоричен смисъл: сладката и приятна за пиене вода е алегория за вярващ човек, докато водата, която е солена и гор- чива, олицетворява невярващия. Оказал се в позиция, в която според алегоричния смисъл трябва да признае определени дос- тойнства на невярващите, тъй като от солената вода се добиват месо и украшения, тълкувателят заявява, че за разлика от гор- чивата и солена вода невярващите нямат никакви достойнства, за да бъдат в полза на хората. Преминаването от пряк към преносен смисъл без мотив, кой- то е в съгласие с установените норми в арабския език, се отчита за нарушение на приетата от ислямските учени методология за тълкуване на Корана. В това отношение горният пример е доста- тъчно красноречив, за да демонстрира как прекият смисъл на те- кста, който представя биологичното разнообразие и аналогич- но утвърждава правото на мирно съжителство и взаимопомощ в рамката на културното разнообразие, е пренасочен посредством преносния смисъл в диаметрална противоположност на универ- салното послание. Пренебрегването на контекстуалните особености на кора- ничния текст и неговата органична цялост води до колебания в снемането на полисемията от многозначните изрази и думи. При- мер може да бъде даден с кораничното понятие аулия, което е 20 многозначно. Според ал-Бе‘албекӣ семантичното му поле е из- градено от повече от трийсет и пет значения. Съвсем погрешно на думата аулия често ѝ се придава значение на “приятели” в кора- ничния текст: “О, вярващи, не взимайте юдеите и християните за аулия”, което е парадоксално, знаейки, че самият Коран позволява на вярващите да встъпват в брак с целомъдрени жени от юдеите и християните. Съгласувана с контекста, в който се намира и тема- тичната цялост на Корана, думата аулия в цитирания текст тряб- ва да бъде определена със значение “съюзници срещу мюсюлма- ните или в неверието”, т.е. не взимайте юдеите и християните за съюзници срещу мюсюлманите, нито за съюзници в неверието. Несъблюдаването на тематичните връзки в Корана обуславя съ- що неточност в определянето на мотивите за определени дейст- вия. Нерядко в средновековната ислямска литература войната се мотивира от различията във вероизповеданията, което може да се приеме като резултат от прилагането на частичния метод на тъл- куване или проява на селективност, противоречаща на тематич- ната цялост на Корана. Освен грешната методология, чрез която ИД мотивира дейст- вията си, редица доктрини на исляма опровергават също легитим- ността на тази организация. В своята военна доктрина ИД поставя различието във вероизповеданието като мотив за воюване. Дока- то военното сражение в Корана е мотивирано единствено от са- мата война и агресия. За първи път военното сражение се пред- писва на мюсюлманите за самозащита в петнайсетата година от пророчеството, след нарушаване на установената и общоприета конституция на ал-Медина, в която различните религиозни гру- пи са анонсирани за една общност, . След споразуме- нието за мир и сътрудничество на Пророка Мухаммед и вярващи- те им е обявена война на три различни фронта: първият, този на меканските езичници, които не прекратили агресията дори след преселението; вторият, определени юдейски кръгове в ал-Меди- на, враждебно настроени към мюсюлманите; третият и най-агре- сивен, пустинните разбойници, водени от личните облаги и отли- чаващи се с безпринципност. При тези исторически обстоятел- ства и след вече направения опит за дистанциране от зоната на 21 конфликт Коранът предписва военното сражение като право на самозащита срещу агресията. В лексикален план предписанието за сражение е изразено по- средством императива и неговото отглаголно , чийто сми- съл се подчинява на третия тип глаголен модел в арабския език – , основно значение действие или реакция, която е от- ветна на подобно, предизвикващо го действие или реакция. То- ва показва, че лексикално-морфологичната специфика на пред- писанието потвърждава историческия контекст, където встъпва- нето в сражение е за запазване на живота, а не за отнемане на жи- вот. Отнемането на живот е отразено в Корана със същата корен- на морфема , но в основния глаголен модел – , което оз- начава убийство. Прави впечатление, че там, където отнемането на живот е целенасочено, в употреба винаги е основният модел, а не този, чрез който е предписано сражението. Например убий- ствата на момчетата от исраилевия род, извършени от Фараона; опитът да бъде убит Юсуф (Йосиф); предислямските убийства на новородени момичета; убийството на единия от синовете на Адам и др., всички те са отразени в Корана с модела кателе-катл. Но ако с този основен модел се повелява действие на вярващите, то това става винаги в контекста на третия модел, т.е. при вече запо- чнало сражение, в което агресорът е решен единствено на война и нищо друго. Такъв е примерът в сура ал-Бакара: И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сража- ват с вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпва- щите. И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогоне- те оттам, откъдето и те ви прогониха! [...] А ако се сражават с вас, убийте ги! [...] А престанат ли – Аллах е Опрощаващ, Милосърден [...] А престанат ли, тогава да не се враждува, освен против угнетителите! (Коран 2: 190, 191, 192, 193) Подобен е и случаят в сура ат-Теубе, където заповедта: “[...] убивайте съдружаващите, където ги сварите [...]” (Коран: 9: 5), се намира в контекст на вече започнало военно сражение: 22 [О, вярващи] нима не ще се сражавате с хора, които нару- шиха своите клетви и възнамеряваха да изгонят Пратени- ка? Първом те настъпиха срещу вас. (Коран 9: 13) И как е възможно да се твърди, че Коранът предписва убий- ство на тези, които не са мюсюлмани, след като самият Коран, в същата сура Ат-Теубе, в същия контекст, наставлява следното: И ако те моли за защита някой от съдружаващите, защи- ти го, та да чуе той Словото на Аллах! После го заведи на безопасно за него място! Това е, защото са хора незнае- щи. (Коран 9: 6) Що се отнася до текст двайсет и девет в същата сура: Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, ко- ето Аллах и Неговия Пратеник са възбранили, и не изпо- вядват правата вяра – докато не дадат налога [джизя] без- условно и с покорство. (Коран 9: 29) Глаголът “сражавайте се”, катилю, сигнализира, че действи- ето е предизвикано от вече започнала битка, което от своя стра- на показва, че поясненията към относителното местоимение имат описателна, а не мотивационна функция. Т.е. тези, които разпал- ват войната, те не вярват..., а не, че тези, които не вярват, трябва да се убиват. Подобен прочит противоречи на тематичната цялост на Корана и неговата принципна позиция по този въпрос: Аллах не ви забранява да се отнасяте с добро и да постъп- вате справедливо към онези, които не воюват с вас в рели- гията и не ви прогонват от домовете ви. Аллах обича спра- ведливите. Аллах ви забранява само да се сближавате с оне- зи, които воюват с вас в религията и ви прогонват от домо- вете ви, и помагат за прогонването ви. А които се сближа- ват с тях – те са угнетителите. (Коран 60: 8-9) Що се отнася до данъка джизя, то той не се плаща от немю- сюлманите за наказание, че не са мюсюлмани, това е такса, коя- 23 то се плаща в замяна на държавни обезпечения и е знак за след- ване на общоприетия обществен ред. Всъщност това е вид на- лог, който се плаща от немюсюлманите, които са част от обще- ството, в което доминират мюсюлмани, тъй като немюсюлмани- те не плащат много по-високия налог зекят. Трябва да отбеле- жим и че джизйе се плаща само от заможни немюсюлмани, до- като социално слабите, духовниците и немощните са освободе- ни от този налог. Следователно историческата картина, лексикално-морфоло- гичните особености, тематичната цялост на Корана – всичко то- ва потвърждава, че предписанието за сражение в исляма не се мо- тивира от различието във вероизповеданията, а от самата война и агресия. Затова Коранът подчертава необходимостта от обеди- няване на усилията срещу тези, които разпалват войни: На онези, срещу които е обявена война, им се позволи [да воюват], защото бяха угнетени – Аллах има сила да им по- могне, онези, които бяха прокудени от техните домове без право, само защото казват: Аллах е нашият Господ! И ако Аллах не отблъскваше едни хора с други, щяха да бъ- дат разрушени и манастирите, и църквите, и синагогите, и джамиите, където името на Аллах се споменава много. (Коран 22: 39-40) Съдържанието на императив за сражение в Корана според условията, които бяха изложени, е необходимост от самозащи- та в условията на война. Макар стремежът за мир и разбирател- ство да е основен императив на религиите, войните и убийства- та съпътстват човечеството от неговия генезис до апокалиптич- ните процеси, както и самата действителност днес показва това. Но онова, което трябва да се отбележи, е, че светът в VII век, ко- гато е низпослан Коранът, е говорил предимно с езика на война- та. Хаджи Халифа, или Кятиб Челеби, споменава две компила- ции за битките на арабите преди исляма: първата, на Абу ‘Убей- да Му‘аммар ибн ал-Мусенна, съдържа 1200 битки; втората, на Абу ал-Фарадж ал-Асбахани – 1700, като някои от тези битки са продължавали около четиридесет години. За битките на Визан- 24 тия и Персия също много се знае. В тази войнствена атмосфера Коранът, учудващо, отделя по-малко от един процент от съдър- жанието си по темата за военното сражение, поставяйки го в яс- на нравствено-етична рамка. По време на война ислямът повелява също добро поведение и човечност. Забранява се убиването на жени, деца, немощни и безпомощни хора. Не се воюва срещу свещенослужители; не се допуска поведение, с което се цели да се унизи достойнството на човек, нито гавра с труповете; не се руши умишлено околна- та среда. Оказва се помощ на ранените от вражеските сили, а за пленниците се полагат специални грижи за изхранване и лече- ние. Именно точното спазване на тези нравствени норми редом с храбростта, проявена за защита на живота, се възприема като добро дело. Оттук, в нормативен план, самата война и нравстве- ното поведение в нея е контекстът на всички текстове в исляма, подтикващи към сражение и определящи благоденствие за бо- рещите се и загиналите. Кораничните доктрини за взаимно опознаване, сътрудничест- во и взаимопощ отново разобличават ИД като идеология, проти- воречаща на исляма. Коранът изтъква, че мотивът за сътворени- ето на биологичното и културно разнообразие е взаимното опо- знаване и интелектуалното обогатяване между хората: О, хора, Ние ви сътворихме от един мъж и една жена, и ви сторихме народи и племена, за да се опознавате. Най-дос- тоен измежду вас при Аллах е най-богобоязливият. Аллах е Всезнаещ, Сведущ. (Коран, Стаите 49: 13) Този кораничен текст бележи началото на социокултурна революция в средите на неговите първи исторически реципи- енти в ал-Медина преди приблизително хиляда и четиристо- тин години. Преди низпославането на това знамение социални- те и културни различия били възприемани за критерий, на база- та на който се структурирала социална йерархия. Тук Коранът недвусмислено подчертава, че разнообразието е извор на взаим- но вдъхновение, опознаване и разбиране, а не повод за йерархия, 25 предразсъдъци, противопоставяне и взаимно унищожение. Та- ка текстът показва, че незачитането на различията е заплаха за просперитета на обществото. Оттук става ясно, че враждата и конфликтите произлизат от взаимното непознаване между хората, което съвсем естествено води до неразбиране и недоверие. Междурелигиозните отноше- ния не са заложник на сблъсъка между цивилизациите, а са по- скоро жертва на сблъсъка между взаимното невежество за раз- личното в нас. Взаимното опознаване не е просто разбиране на “различния друг”, то е в същото време разбиране и опознаване на себе си. Затова, както Хензел-Томас правилно отбелязва, ние трябва да се освободим от идолите на нашето съзнание: предраз- съдъците, ултиматумите и грешно възприетите понятия, които изкривяват истината, и вместо това да разчитаме на директния контакт, опит и наблюдение в нашите взаимоотношения. Взаимното междурелигиозно опознаване и разбиране, от ин- дивидуално до институционално равнище, би могло да гарантира мирно съжителство, без религиозни преследвания и конфликти. Но тази цел сама по себе си не е способна да реализира междуре- лигиозна обвързаност за изграждането на проспериращо обще- ство. Съществуват примери, където мирното съжителство е факт, религиозните гонения са минало, но въпреки това липсва взаимна идейна и активна междурелигиозна ангажираност и взаимодейст- вие. Този феномен, липсата на междурелигиозна съпричастност в изграждането и утвърждаването на универсалните ценности в обществото, не е невероятно да сътвори на фона на мирното съ- жителство религиозни гета и маргинализирани групи. В това от- ношение в България е основан НСРОБ (Национален съвет на ре- лигиозните общности), който способства за диалога между пред- ставители на различни вероизповедания, което може да послужи за пример в различни точки на света. Оттук Коранът не се ограничава единствено до взаимното опознаване, но надгражда над него и друга цел – взаимното съ- трудничество. 26 И си помагайте един другиму в праведността и богобоязли- востта, а не си помагайте в греха и враждебността!... (Ко- ран, Трапезата 5: 2) Съвременните изследователски извори осветляват по впечат- ляващ начин значителността на взаимното сътрудничество в кон- текста на актуалните цивилизационни реалности. Тълкувателите от съвремието определят императива за коопериране в доброто за основа на общественото развитие, принцип на ислямската рели- гия и плоскост, по която универсалността на вярата се разгръща. Поради тази негова значителност Ибн Ашур, съвременен тълкува- тел на Корана, е категоричен, че императивът за взаимно сътрудни- чество в праведността е мотивът, поради който Аллах е забранил да се търси историческо отмъщение срещу угнетителите. Докато взаимното междурелигиозно опознаване и сътрудни- чество формират възможности за взаимно разбиране и съпри- частност, то надпреварата в добрините вече е цел, която подчерта- ва необходимостта от активен принос в обществото и по този на- чин превръща отношенията между хората в динамичен процес. ...Надпреварвайте се в добрините! Където и да сте, Аллах всички ви ще събере. Аллах за всяко нещо има сила. (Ко- ран, Кравата 2: 148) ...И надпреварвайте се в добрините! Завръщането на всич- ки вас е при Аллах и Той ще ви разкрие онова, по което бя- хте в разногласие. (Коран, Трапезата 5: 48) Надпреварата в добрите дела означава вид благородно сърев- нование, което вдъхновява и стимулира хората да вършат добри- ни и в което има място за искреност и автентичност, но не и за лицемерие. Надпреварата в добрите дела означава също полага- не на усилия за духовно развитие, не чрез оказване на натиск вър- ху различните да приемат нечие мнение или убеждение, а чрез ненатрапчиво представяне на духовното богатство на една рели- гия пред последователите на друга и взаимно конструктивно въз- ползване. 27 В заключение може да се отбележи, че нормативните учения на исляма са в разрез с идеологията на ИД, която методологиче- ски е базирана на селективност, непоследователност и фалшифи- кации. Идеите, с които се представя ИД, не са базирани на автен- тичните доктрини на исляма, а на някои средновековни концеп- ции, повлияни от социополитическите осбености на времето и създадени в контекста на концепцията за териториално разпре- деление на света и междурелигиозни войни.