Времената са решителни за Организацията на Северноатлантическия договор и нейните членки. Справедливо рекламирана като най-успешния военен съюз в историята - възпряла съветската агресия и надделяла в Студената война - днес НАТО е изправена срещу надигаща се Русия по границите си и метастазираща терористична заплаха, направлявана отвън и отгледана вътре. Руският натиск върху периметъра на НАТО, комбиниран с терористичния ад по улиците на Париж, Анкара, Истанбул и Брюксел, представляват огромно предизвикателство към алианса, чиито военни способности и решимост бяха доста отслабени през последните две десетилетия.

 

По тази причина генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг пристига във Вашингтон идната седмица със сериозни проблеми за обсъждане, но никой от тях не е по-спешен от необходимостта от подкрепата и гаранцията за страните членки от Балтийско до Черно море, които са най-близо и се чувстват най-неудобно от Путинска Русия. Столтенберг ще обсъди с американските представители мерките, които пактът може да приеме на предстоящата си среща през юли във Варшава, за да се противопостави на нарастващите заплахи от Русия. Както твърдо настоя полският външен министър Витолд Вашчиковски наскоро в интервю: "Ние искаме да бъдем защитени точно сега."

 

Владимир Путин е пределно откровен в своята стратегическа цел - да намали историческите загуби, претърпени от СССР в края на Студената война, и да възстанови статута и престижа на Русия като велика сила и равностоен конкурент на САЩ. Тази амбиция има дълбоки последици за цяла Европа. Независимите днес страни, съставлявали някога част от СССР - най-вече днешните балтийски членки на НАТО Латвия, Литва и Естония - са изправени пред потенциално бъдеще на отслабен суверенитет и постоянен риск от агресия, както е видно от руското нахлуване в Грузия през 2008 г., анексирането на Крим през 2014 г. и продължаващата военна кампания в Източна Украйна. Тези държави в историческата буферна зона на Централна и Източна Европа, бивши съветски сателити във Варшавския договор, а днес пълноправни членки на НАТО, са изправени пред безкрайната перспектива от тормоз и унижение - нещо, което Вашчиковски описа като "агресивен съсед, който открито обявява прекрояването на границите на Европа". най-накрая, ако отдавнашната членка на НАТО Турция - пазач на стратегическия югоизточен фланг на алианса, е изправена пред нарастващо руско военно струпване край границата си със съседна Армения и същевременно е притисната от руската военна намеса край границата си със Сирия.

 

Наистина може да се твърди, че крайното намерение на Путин е поне да постигне старата съветска цел да разбие НАТО и да изтласка САЩ от Европа веднъж завинаги. Той очевидно вярва, че разширяването на НАТО след края на Студената война вкара в пакта слаби и уязвими държави, които не могат лесно да бъдат защитени и че решимостта на НАТО да ги защити е сама по себе си слаба. Той разглежда намаляването на американското военно присъствие в Европа и стремителното орязване на разходите за отбрана от страна на повечето европейски съюзници като показател за понижени способности. Той сее безпорядък, като насочва бежанци къв Европа чрез ожесточени бомбардировки срещу цивилни в Сирия. Показвайки НАТО като кух кладенец чрез комбинация от агресия и унижение, той иска за създаде в резултат на това нова система за сиурност в Европа с Русия начело.

 

Всичко това подчертава какъв е залогът за НАТО днес, като над всичко е необходимостта от засилване на доверието във възпиращата му сила. Може да има и е имало честни разногласия в мненията колко да бъде подкрепена една независима страна, предмет на руска агресия, като Украйна, на която Русия гледа като на един вид васална държава и към която САЩ и техните европейски съюзници нямат договорни задължения. Критици и от двете страни убедително твърдят, че физическа подкрепа за Украйна е била безполезна, провокативна или и двете. Но когато става въпрос за каквато и да е потенциална руска заплаха за членки на НАТО, не може да има нито дебати, нито каквато и да било двусмисленост.

 

Американската сигурност и таз на всички наши съюзници в пакта зависи изцяло от надеждността на гаранциите за сигурност, съдържащи се в Член 5 на НАТО – уверението, че алиансът колективно ще прибегне до защитата на една страна членка, заплашена или обект на атака.И членките на НАТО, и потенциалният агресор трябва да повярват, че алиансът притежава волята, способностите  и желанието да отговори на официалното искане за взаимна защита. Наистина възприятието, че това е така, може да бъде достатъчен на първо място да разубеди евентуалния агресор. Това е най-важният урок от успеха на НАТО в Студената война – надеждно възпиране може днес да предотврати един конфликт да се случи и унижението да успее.

 

Ясно е какво конкретно трябва да направи алиансът, за да укрепи фланговете си и възпиращата си сила в Балтика, Централна и Източна Европа. Това ще включва човешка  сила и материал – обучение, учения и засилването на военното присъствие на НАТО и способностите й в тези региони в такава степен, че да бъде твърдо вкоренена увереността в желанието и възможностите на алианса да защитава членките си. Никъде другаде това не е толкова важно, колкото в балтийските страни, но със сигурност Полша и съседите й също търсят осезателни гаранции.

 

От друга страна Турция – съюзник с впечатляващо намерение за самозащита, е отделна категория. Може да се каже, че нейната стратегическа важност за НАТО и Запада днес е по-важна, отколкото през Студената война, предвид ролята й на врата към бързо разпадащия се Близък изток плюс историческата й вражда с Русия.

 

Русия агресивно разширява влиянието си около границите на Турция – със Сирия на юг, в Крим и Украйна на север и най-отскоро – с Армения на изток. Само през последната година руската армия разположи модерни дронове, бойни хеликоптери и балистични ракети в Армения. Малко известен е фактът, че Армения прие радушно близо петхиляден руски военен контингент и че на територията й има две руски военни бази – като едната е на няколко километра от границата с Турция. Предвид хаоса в Сирия, пред който е изправена Турция, и потенциално дестабилизиращия ефект от конфликта в самата Турция, както се видя от последните ужасяващи атентати в Анкара и Истанбул, ясно е, че Русия цели чрез натиска от обкръжаването да унижи, ако не и да сплаши Турция и да подчини външната й политика на своята воля.

 

За щастие, Турция не е съюзник, който се нуждае от по-големи военни ангажименти на НАТО. Сътрудничеството й специално със САЩ е блестящо, което е видно от споразумението, позволяващо на американски самолети, излитащи от военновъздушната база „Инджирлик” в Южна Турция, да удрят обекти на „Даеш” („Ислямска държава” – б.р.) в Сирия. Това, от което Турция има нужда в сегашните обстоятелства, е просто потвърждаване на солидарността на фона на страшните заплахи, срещу които тя се бори, и оценка на несекващата й стратегическа важност за НАТО и нашата взаимна сигурност.

 

Генерал Филип Брийдлав – върховният командващ силите на НАТО, не би могъл да определи предизвикателството по-ясно, когато при скорошно явяване пред Конгреса нарече Русия „съществена заплаха за САЩ и нашите европейски съюзници и партньори”. Чрез заплахи и коткане, чрез тактиката „разделяй и владей” Путин се стреми да разруши доверието и сплотеността в аланса. НАТО успешно се противопостави на този подход през Студената война и с решителното американско лидерство трябва да сме в състояние да му се противопоставим отново.

 

Но в новото уравнение има нови измерения, които правят предизвикателство особено трудно. Едно от тях е свързано с нарастващите съмнения за доверието към САЩ по света и по-специално за ангажимента на САЩ към Европа – тревоги, от които Путин с готовност се възползва. Другото ново измерение е самият Путин, по-специално възприятието, че той е по-безразсъден от всеки руски или съветски лидер от Хрушчов насам. Предвид показаното от него при агресиите в Грузия и Украйна и абсолютната бруталност на военните му кампании в Чечня и Сирия е ясно че най-важната стъпка, която САЩ могат да предприемат за поддържането на сигурността в Европа, е да подкрепят и дадат гаранции на всяка страна членка на НАТО, предмет на руски натиск. Да застанем на страната на нашите съюзници е най-сигурният начин да възпрем агресията и да гарантираме мира. Това е урок от Стуената война, който не трябва никога да забравяме.

 

---------

 

* Авторът е бивш зам.-шеф на администрацията на генералния секретар на НАТО. Сега е международен консултант. Препечатваме коментара му от сп. „Тайм”.