Все по-активното участие на Запада във войната срещу „Ислямска държава“ (ИД) по принципа на скачените съдове потвърждава наратива на самата групировка на Абу Бакр ал-Багдади. Според този наратив мюсюлманите суннити са нападнати от Запада („кръстоносците“, „юдео-християнския алианс“) и неговите местни колаборационисти в лицето на шиитите, светските режими и дори отклонилите се от „истинския ислям“, претендиращи за ислямска легитимност държави като саудитската. Доказателство за това е последното публично обръщение на говорителя на ИД шейх Абу Мухаммад ал-Аднани от март 2015 г., направено под мотото на Коран 9:111: „Аллах изкупи от вярващите душите и имотите им. Сражават се по пътя на Аллах, убиват и биват убивани, за да е техен Раят -; Негово истинно обещание, дадено в Тората, Евангелието и Корана. А кой е по-верен в своето обещание от Аллах? Радвайте се на размяната, която направихте с Него! Това е великото спасение.“

Да взривим Белия дом, Биг Бен и Айфеловата кула

В речта си ал-Аднани оповести, че ИД приема клетвата (бай‘а) на „Боко Харам“, като добави: „С помощта на Аллах ние искаме Париж преди Рим и Ислямска Иберия, а след като взривим Белия дом, Биг Бен и Айфеловата кула преди Париж и Рим“. Така, според ИД, „мюсюлманите ще се върнат на власт, за да водят по всички места“. В самото си изказване говорителят на ИД обръща внимание на „сафавидските рафидити“ да „почувстват вратовете си“ – ясно послание към шиитите, по традиция наричани в този тип суннитски дискурс „рафидити“ („отхвърлящи“), в случая чрез препратка и към Сафавидската династия (1501–1722), дошла на власт като военен суфийски (свързан с ислямския мистицизъм) орден, установил в Иран шиитската интерпретация на исляма.
На юдеите и християните се напомня не за първи път, че ИД е твърдо решена да приложи стриктно шариатската постановка спрямо тях: те или трябва да приемат исляма, за да да живеят „мирно“ под закрилата на исляма, или да платят данъка джизие (араб. джизйа) съгласно разпоредбата на Коран 9:29: „Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра -; докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство“.

Суннитите на свой ред са предупредени, също за пореден път, да не си сътрудничат с шиитите, чиято битка срещу суннитите навлиза в нов етап, както и с „кръстоносците“. Логично в наратива на ИД звучи призивът: „Продължавайте, защото Мека, Медина, Ерусалим и Рим ви очакват“. Като се има предвид, че въпреки реторическите си похвати досега ал-Аднани не е говорил, без да има нещо конкретно предвид, някак енигматично звучи тъкмо неговият призив атаките към Белия дом, Биг Бен и Айфеловата кула, сиреч Вашингтон, Лондон и Париж да предшестват останалите изконни цели на суннитското ислямистко движение. Всъщност не чак толкова енигматично. Ал-Аднани вероятно си дава сметка за трудната осъществимост на една такава цел. Но ИД не разсъждава в парадигмите на „териториалност“, аналогични с концепта, който сме свикнали да имаме предвид с идеята за териториите на модерните държави-нации.

Държавата на единобожието

Салафитите уаххабити, каквито са и идеолозите на ИД, винаги са почитали не толкова днешната Саудитска Арабия, към чиято династия (вътрешна и външна политика, клановост и т. н.) често пъти са настроени скептично, а самата пуританска интерпретация на исляма, предложена от Мухаммад ибн Абд ал-Уаххаб (1703–1792) и неговите последователи. Идеалът на тези салафити е не Кралство Саудитска Арабия, а Първата саудитска държава (1744–1818). Нея те не назовават с името на основоположника на уаххабизма (наименование, давано на движението от западните наблюдатели и неговите вътрешноислямски опоненти), а просто даулат ат-таухид („държава на единобожието“).

Днешните увличащи се по джихадизма салафитски автори виждат в тази държава от ХVІІІ в. възстановяване на автентичното пророческо управление, при което ислямската общност (умма) е била истински подчинена на Божия закон (шариат), чиито граници в териториално отношение са потенциално безкрайни. Принадлежността към този тип държава се определя не според нейното признаване или непризнаване от някакви други, външни спрямо исляма, сили, а от подчинението на законния велик имам – халифа. В ранния ислям, преди династическата консолидация на Халифата през средновековието, авторитетът на халифа като „приемник на пратеника на Аллах (т. е. на пророка Мухаммад)“ (или „наместник на Аллах“ според други версии на халифската титулатура) върху все по-отдалечени една от друга територии се е признавала чрез: 

– плащането на закят (задължителната милостиня – един от „стълбовете на исляма“, която е де факто и първият данък в ранната умма-държава, възникнала в Медина след 622 г.);
– отсъждането според Божията книга, т.е. Корана (впоследствие осъществявано и чрез разпоредбите на шариатските съдии – кадии); и 
– воденето на джихад под знамето на халифа.

В тази първа историческа ислямска държава единството на уммата е било изразявано чрез вярата в единия Бог и подчинението на неговия закон (шариат) на земята.

Съвременните салафити, отдадени на джихада, смятат по-скоро Ибн Абд ал-Уаххаб, а не основоположника на саудитската династия Мухаммад ибн Сауд за основно действащо лице и архитект на „държавата на единобожието“ – Първата саудитска държава. И докато стандартните саудитски хроники представят Ибн Абд ал-Уаххаб като религиозен учен, дал клетвата си за вярност на Ибн Сауд, салафитите джихадисти често предлагат своя алтернативна визия. Според нея Ибн Абд ал-Уаххаб е получил клетвата на някакъв „незначителен“ племенен вожд, който не е имал особено значение в ислямската история. Доколкото лидерите и последователите на ИД са водещи джихад салафити, техните религиознополитически визии за легитимността на саудитската династия са сходни, което – заедно с редица други съвременни фактори – обяснява категоричното оспорване на основаната и с намесата на „невернически“ сили (Великобритания) през 1932 г. съвременна саудитска държава от страна не само на Абу Бакр ал-Багдади и неговата ИД, но и на други ангажирани с глобалния джихад салафитски формирования.

Първата саудитска държава, превърнала се за салафитите уаххабити в образец на ислямска власт, която се бори безкомпромисно с вероотстъпничеството, неверието, богохулството и религиозните нововъдедения (бида‘), е разгромена през 1818 г. от египетско-османските войски на етническия албанец от Кавала – египетския владетел Мухаммад Али (1769–1843). Оттогава и през целия ХХ в. почитателите на първата уаххабитско-саудитска „държава на единобожието“ очакват и мечтаят за нейното възстановяване. Според този тип салафити, за разлика от отклонилата се от примера на Ибн Абд ал-Уаххаб саудитска държава, истинската възстановена ислямска държава на единобожието трябва безкомпромисно да се върне и към принципа на ал-уала’ уа л-бара’ – обвързването само с мюсюлманите и разграничаването от неверниците.

ИД или държавата на исляма

Аналогично на предшествалата я „държава на единобожието“ от ХVІІІ в., днес ИД често е наричана от своите последователи просто даулат ал-ислам („държава на исляма“), а конкретната териториална флуидност, непризнаването й от съвременния международен ред и вражеското отношение на околния свят към нея не са за привържениците й нещо негативно. Напротив, в сходно положение е била и Първата саудитска държава през ХVІІІ в., която не е се е схващала като образувание, целящо да се закрепи върху конкретиката на някакви точно фиксирани „територии“ – неговата цел е била приобщаването към „истинското единобожие“ евентуално на всички мюсюлмански, а впоследствие и на немюсюлманските страни по света. Исторически и теологически, една от може би основните разлики между „държавата на единобожието“ на Ибн Абд ал-Уаххаб и „държавата на исляма“ на Абу Бакр ал-Багдади е в тяхната преценка за степента на неверие, в което е изпаднал обкръжаващия ги свят. По-високата степен на неверието – както чрез разпространението на западни порядки и човешки закони, така и чрез „вероотстъпничеството“ на голяма част от самите мюсюлмани – налага, според ИД, и по-честата необходимост да се прибягва до такфир („обвинение в неверие“, констатиращо вероотстъпничеството, наказуемо от шариатска гледна точка със смъртна присъда).

С оглед на всичко това може да се заключи, че основното „тактическо“ внимание на ИД остава насочено към водените от нея битки в самия Близък изток и това е закономерно. В един по-общ план обаче, както сочи и онази част от изказването на ал-Аднани, визираща Белия дом, Биг Бен и Айфеловата кула, ИД се опитва да въвлече околния свят и най-вече Запада (Европа и Америка) в своя глобален военен и религиознополитически проект. Неговата реализация предполага и пропагандна война, целяща всяването на ужас и тероризирането на противника чрез всяването на страх в съответствие със следвания от групировката религиознополитически наратив (в случая обикновено свързан с идейни постановки, развивани чрез позоваване на текстове като Коран 3:151; 8:12 или 8:60). Той се опира върху селекция от ранноислямски текстове и парадигматични исторически примери от житието на Пророка, неговите сподвижници и първи последователи, свързани с джихада, отношението към неверниците и обществените порядки.

Пропагандният ефект

Пропагандният ефект на войната, водена от ИД, е двояк: от една страна се мобилизират нейните привърженици, готови да подкрепят пряко или косвено религиознополитическия й проект, а от друга се всява смут сред враговете на групировката – както на Изток, така и на Запад. А прякото намесване на Белия дом, Биг Бен и Айфеловата кула в реториката на ИД ясно подсказва, че въпреки на пръв поглед локалния характер на конфликта, в който участва, ИД в никакъв случай не игнорира глобалното измерение на своя религиознополитически призив и бойни действия. Пропагандната машина на ал-Багдади не върши нищо случайно, а експлицитното включване на тези възлови западни топоси в нея е опит и за все по-недвусмисленото ангажиране на САЩ и Европа с този възникнал като регионален конфликт.

Все още е неясно докъде ще стигне намесата на американците и европейските им съюзници в сблъсъка между ИД и околния свят, но споменатата историческа аналогия може би е показателна: „държавата на единобожието“ от ХVІІІ в. бе разгромена не от западните Велики сили, а от османо-египетската армия. Все по-активното въвличане на Запада във вътрешномюсюлманския конфликт около ИД наистина може да изглежда неизбежно от геостратегическа гледна точка, а вече и по съображения, свързани с предотвратяването на тоталната хуманитарна катастрофа. Това въвличане обаче крие опасността от навлизането в дълбоко тресавище, на дъното на което има специфични социални, културни, сектантски и политически подводни камъни. Дали този път, за разлика от досегашния си близкоизточен политически опит, Западът наистина е добре подготвен да се справи с предизвикателствата, предстои скоро да разберем.

Анализът на арабиста Симеон Евстатиев е от фейсбук профила му. Подзаглавието и вътрешните заглавия са на Клуб Z.