Една от екстрите на цифровата ера е, че всеки може да бъде "журналист". Достатъчни са смартфон, таблет или лаптоп и връзка с интернет. Културата, специалната подготовка и граматиката не са задължителни. Ако не знаеш, питаш "Гугъл". Ако не знаеш как се пише, натискаш F7 (автоматичния проверител на правописа, т.нар. spell checker). Имаш почти пълна свобода - цифровият медиен свят е по-слабо регулиран от класическия.

Интернет отвори докрай достъпа до това да говориш на всички. В аналоговите времена трябваше да преодолееш т.нар. "пазач на входа", т.е. редактора или издателя, които решаваха кой и как може да се изказва публично. Социалните мрежи сложиха край на този контрол. Всеки може да говори на всички, а колцина ще го чуят решава алгоритъмът. Колкото повече внимание привличаш, на толкова по-видно място те поставя той - критерият му е чисто пазарен. Читателят, слушателят и зрителят престават да бъдат предимно граждани и стават предимно потребители.

В книгата си "Връзка" (Nexus) израелският философ Ювал Ноа Харари обяснява, че най-бързо и най-много внимание печелиш, когато адресираш първичните инстинкти - за оцеляване (насилие) и за размножаване (секс). Той описва как този механизъм предизвиква насилието срещу малцинството от рохинги в Мианмар. Но това е само краен пример. С посочения критерий на алгоритъма (който на всекидневен български наричаме "опростачване") социалните мрежи накараха традиционните медии, третиращи хората на първо място като граждани, да агонизират. Те станаха жертва на историческото си предназначение - да поощряват човека да знае и да го карат да мисли (все уморителни неща, от които - особено в страни като нашата - няма кой знае каква полза). Социалните мрежи им дават по-привлекателна възможност - да бъдат забелязани и да се "кефят".

Едно от първите неща, които световната народняшка революция (наречена научно популизъм) направи, беше да заклейми традиционните медии като фалшиви и продажни, да завладее новите медии - социални мрежи и платформи - и да ги обяви за царство на свободата, такава, каквато "народът" я разбира.

Вековни медии, глобални еталони на свобода, отговорност, точност и безпристрастност, днес се борят за оцеляване, докато очевидни кретени събират хиляди, дори милиони последователи. Това ще има неизбежна цена и неминуемо ще я платим, но денят изглежда още не е дошъл. 

Циничното отношение към медиите, тоест поставянето на качествените сред тях под общ знаменател с жълтите е изгодно на политическата класа. То обезсилва неин мощен коректив в демократични условия. Българската политическа класа има принос в това отношение с категоризации като "журналя" и "мисирки". Бойко Василев - журналист, Николай Бареков - и той журналист. Тоест, от един дол дренки. Дали?

Грешките и греховете на т.нар. политическа класа са в корените на световната народняшка революция. Тази класа, която я предизвика, сега безсрамно яха нейните вълни. If you can't beat them, join them*. Малък балкански пример за това е българският президент Румен Радев, който е в кампания за продължаване на политическото си присъствие и след края на втория си мандат. 

Радев хвърли теглото на националната институция, която оглавява, зад някакъв влогър от путинско-копейков тип с очевидната цел да саботира оръжейна сделка, която би помогнала на Украйна и би интегрирала българската отбранителна промишленост в европейската. Кремъл не харесва и двете.

Какво трябва да направим, за да спасим България от Радев, писах неколкократно от началото на мандата му - да го отстраним от длъжност. Основания има, но желание и желаещи няма. Затова няма пак да се занимавам с този въпрос.

Но имам идея какво можем да направим, за да спасим честното име на професията и институцията журналистика от пропагандни ментета като използваното от Радев.

На първо място трябва създадем истинска професионална организация на журналистите у нас и да я упълномощим тя да издава свидетелство, че членовете ѝ имат действителна професионална подготовка, а не са от продуктите на световната народняшка революция.

Вероятно някои биха ревнали, че това е ограничаване на свободата на медиите. Нищо подобно. Пак всеки ще може да пише, говори и показва, да блогва и влогва. Но публиката вече ще знае кой ѝ говори и ще може да преценява доколко може да му вярва. Има публика, която никога няма да направи това, не защото не може, а защото не иска. Тя иска нейните комуникатори да бъдат като нея. Ще ги има.

Но има достатъчно голяма критично мислеща публика, която не бива да губим в хибридната война, дори когато държавата и нейната глава воюват срещу истината и на страната на лъжата. Когато се опитват да подменят журналистиката. Трябва да я защитим. Иначе ни чака народняшка диктатура.

Има начин

Различните европейски страни имат различни подходи към атестирането на журналисти. В някои държави професионалните организации издават официални удостоверения или членски карти, които потвърждават статуса и квалификацията на журналистите. Другаде членството в журналистически съюзи служи като знак за професионализъм, но не е задължително или официално регулирано. Ето как стоят нещата в няколко ключови европейски държави:

В Германия няма официална държавна атестация за журналисти. Въпреки това членството в професионална организация като Deutscher Journalisten-Verband (DJV) е широко признато като доказателство за журналистически статус. 

Франция има официална система за удостоверяване на журналисти чрез Commission de la Carte d’Identité des Journalistes Professionnels (CCIJP). За да получат карта, журналистите трябва да докажат, че основният им доход идва от журналистическа дейност. 

Италия регулира професията чрез Ordine dei Giornalisti – официален орган, който изисква регистрация и полагане на квалификационен изпит. 

В Испания няма задължителна държавна регистрация, но Federación de Asociaciones de Periodistas de España (FAPE) издава удостоверения и членски карти на професионални журналисти. 

Тези форми на атестация не са задължителни, но членството в реномирана организация е важен знак за професионализъм, спазване на етични стандарти и ангажираност към качествена журналистика.

Време е да се освободим от наивните представи за информацията, както пише Харари в цитираната си книга. Правенето на информация е точно толкова важно колкото труда на лекаря, юриста, полицая, инженера, пилота и пр. Информацията е разказ, около който се създават общества, религии, партии, движения, държави. Тя аргументира всяка стъпка, която предприемаме - от гласуването на избори до обявяването на войни. (Да, информацията може и да убива - примерът с рохингите). Информацията не винаги е търсене и въплъщение на истината (това е наивната представя за нея според Харари). Възоснова на нея обаче винаги се създава определен обществен ред. И, както сочи авторът, един от главните рискове на нашето време е, че изкуственият интелект може да извади информацията от човешкия контрол - с непредвидими последици.

Но това е друга тема, до която ни предстои да стигнем.

__________________________

* Ако не можеш да ги биеш, присъедини се към тях (англ.).