Индианците в старите американски филми могат да разберат, колко и какви конници се задават и на какво разстояние са, като долепят ухо до земята.

Същото могат да правят онези днешни хора, които умеят да слушат, какво се случва в дълбините на обществата. Такива хора не само разбират какво наближава, но имат и способността да чуят трясъка, когато нещата се пречупят: когато старият ред внезапно се препъва и тръгва безвъзвратно надолу, а напред дебне или нов ред, или хаос. След десетилетия възход, днес чуваме – ако умеем да слушаме – счупването на авторитарния ред по света. Но отпървом: малко история.

Сигналите в България

Към средата на 1980-те години в България беше ясно, че след четири десетилетия господство комунистическият режим залязва. Нямаше ток, горивата бяха ограничени, магазините – все по-празни. Чуваше се тътенът на идващото срутване. А после, внезапно и ненадейно, се чу „пук!“. И стана ясно, че системата вече не залязва, а е счупена.

Това „пук!“ чух през пролетта на 1987 година, по време на първия официално разрешен рок фестивал в софийския Летен театър. На сцената се появи групата "Кале" с фронтмен Васо Гюров, тогава на видима възраст 17. Представиха парчето „Чичо“. После, както си му беше редът, милиционерите спряха тока и разтуриха седянката.

На излизане казах на шепата приятели, от софийския рокендрол ъндърграунд, с които бях на концерта:

- Момчета, бай Тошо е чао. Дотук беше.

Те:

- Как пък разбра?

Аз:

- Лесно е: едно общество, способно да произведе „Чичо“ не е общество, което вече може да носи на гърба си хората на Тошо.

После се наложи, ходейки по "Графа" , да им направя кратък курс по Хегел. Според него, всяка институция, структура, система, има собствен дух, който я държи жива. Ако духът изчезне, онова, което остава, е само обвивка – кабинетите, секретарките, служебните коли. Но без дух живот няма. Затова съответните системи ще могат да имитират нещо като живот – в случая - казах - на Тошовците им давам година-две – но накрая те просто ще издъхнат. Така и стана: режимът в България падна две години след дебюта на парчето „Чичо“.

Белезите за края на режима се виждаха още в средата на 80-те години.Снимка БТА

Какво общо има това с днешната ситуация по света и у нас? Всичко – защото съждението на Хегел за духа на институциите има тежестта на природен закон. Винаги действа. Видяхме това у нас и през 2020 година, когато отидохме на масово плажуване на Росенец, окупиран тогава от Ахмед Доган.

Когато видях как са надошли хора буквално от цялата страна и буквално от всякоя възраст, класа, пол и занятие, пак чух онова „пук!“. Следващата година Борисов падна от власт, както се оказа – завинаги. А в края на миналата година рекордните протести шумно известиха за счупването на възхода на Пеевски. Не, няма да ни бъде премиер, както заплашваше години наред.

Сигналите от Москва и Украйна

На 8-9 май същото „пук!“ се чу и в Москва. След като дни наред всякакви висши руснаци обсипваха всякакви висши американци с молби да кажат на украинците да не им бомбардират парада на Червения площад, президентът Зеленски излезе с указ. В него той "разрешаваше" провеждането на парада в Москва и забраняваше на своите да го обстрелват, като дори даде координатите на Червения площад. Парадът се състоя скромно, притеснено, без сериозни чуждестранни гости и без военна техника. Путин изпелтечи някаква безцветна реч, не напомпа мускули и не заплаши никого. После парадът свърши за нямаше и час – за разлика от предишните времена, когато се точеше половин ден.

Слушайте и чуйте: президентът на Украйна - тоест на нападнатата от Русия страна, която според руския план трябваше да капитулира на третия или най-много на седмия ден – именно той, след четири години война, "позволява" на агресора да си се порадва на малкото маршируващи войничета в собствената столица. Междувременно същият този Зеленски беше станал закрилник на арабските държави, нападнати от ирански дронове (и оставени без закрила от традиционния си съюзник САЩ). И пак неговото разузнаване беше помогнало на бедуините да изгонят руснаците от африканската държава Мали. И пак той вече беше казал на президента Тръмп, че може и да позволи парада на Путин, но в никакъв случай няма да му отстъпва територии. Тръмп пък внезапно престана да  нарича Зеленски „лузър“ и го обяви за "nice guy", а украинците произведе в "героични воини".

В тази ситуация кънтят няколко „пук!“ едновременно. Първото „пук!“ известява превръщането на Володимир Зеленски от жертва на агресия, комуто да съчувстваме – в световен лидер, от когото може да се очаква, че в бъдеще ще определя хода на големи събития. Второто „пук!“ сигнализира за счупването на Путин – на неговия авторитет, на способността му да излъчва сила и да мачка цели държави с армията си. Трето „пук!“ сигнализира за внезапното прозрение на американската администрация, че не Путин е силният човек в Източна Европа. И че не на него трябва да се помага.

И от Китай 

Ако човек много съсредоточено се заслуша в световните събития, ще долови и малките пукания, които предвещават голямо „пук!“ в Китай. Макар най-силно засегнат от запушването на доставките през Ормузкия проток, Китай мълчи оглушително. Защо? Защото е прекалено зает с търсенето на начин да избегне идващото голямо „пук!“.

Днес Си Цзинпин вече не може да скрие катастрофалните числа за вътрешния дълг, които МВФ обяви за рекордни, данните за мащабните фалити, кризата с инвестициите и скършения стопански ръст. Въобразил си, че в тази криза военните ще тръгнат да го свалят, Си тръгна да изтребва висшия генералитет, вместо да се заеме със самата криза. Неизбежното срутване на принципа на доминото вече се мержелее на хоризонта: голямото китайско „пук!“ едва ли е много далеч.

Какво предстои?

И да споменем Европа, където Орбан вече не е фактор и така отнема желанието на други, включително у нас, да следват неговия антиевропейски модел. Вече утвърдените му антиевропейски съюзници се покриха. Вижте как дори Фицо внезапно стана по-нисък от тревата, а Вучич изобщо не се чува.

Какво предстои? В началото писах, че „пук!“ известява счупването на стария ред и настъпването на нов ред – или на хаос. У нас, след 1987 година за малко настъпи хаос (но изобщо несравним с хаоса в Югославия или СССР), последван от нов ред без комунизъм. Нов ред, без сериозен хаос, настъпи след 2020 година (с края на Борисов) и отново се случва сега, с края на Пеевски.

Не всички имат нашия късмет. След счупването на Путин, в Русия ще има хаос, а не нов ред; трябва отсега да се готвим за това. Същото важи за Китай. В САЩ, след края на тръмпизма (и там назрява голямо „пук!") се очертава бъркотия, но не истински хаос. А новият ред, в който да се включи една обезтръмпена Америка вече се гради от останалите западни страни, с най-активното участие на нови западни лидери - такива като Марк Карни и Володимир Зеленски.

Дойче веле